Джаки Колинс
Опасна целувка (46)

Глава 46

Бриджит бавно дойде в съзнание. Като започна да идва на себе си и да си припомня какво се бе случило, почувства как я обзема страх.

Лежеше на леглото в спалнята на хотелския й апартамент, а Карло сновеше край нея и държеше влажна кърпа на челото й. Бе напълно облечен. Тя не.

— Ти припадна — рече той.

— Не съм — успя да каже тя, като се намръщи от болката, понеже имаше чувството, че някой я е фраснал в лицето с огромен чук.

— Да, припадна — рече той с успокоителен глас, а аристократичните му черти бяха спокойни и сдържани. — Тревожех се за теб.

Невероятно! Бе я пребил така, че тя изгуби съзнание, а сега седеше на ръба на леглото и се държеше все едно нищо не е станало.

Тя се опита да помръдне.

— Не се движи — каза той. — Не искам да припаднеш отново, cara.

О, боже! Това бе истинска лудост. Първо я биеше, а после се държеше като загрижен самарянин.

Тя лежеше неподвижно и се опитваше да си събере мислите. Как би постъпила Лъки? Вероятно щеше да го простреля в топките и да избяга. Лъки живееше по своите си правила.

Тя вдигна ръка и докосна лицето си, усещаше бузата си пареща и подута там, където я бе удрял. Може би бе обезобразена за цял живот. Трябваше ли да се разкрещи? Или може би сега, след като той изглеждаше поуспокоен, трябваше просто да се опита да го изпъди? Какъв неочакван обрат взе тази нощ на отмъщение.

— Карло — започна тя със спокоен равен глас. — Мисля, че ще е най-добре да си тръгнеш.

— Защо? — попита той намръщен.

Защо ли? Той се шегуваше? Не знаеше ли какво е сторил?

— Понеже съм уморена и ми се спи. Можем да говорим утре сутринта.

— Не мога да те оставя, Бриджит — отвърна той. — Не искам никога повече да те оставям.

— Знам — каза тя, като се включи в странната му игра. — И аз се чувствам по същия начин. Но точно сега съм изтощена.

— Аз те ударих, нали? — попита той.

— Ами… да.

— Не исках. Но ти толкова ме разгневи — той стана и закрачи напред-назад из стаята. — Ти се отнесе зле с мен, Бриджит. Не понасям хората да се държат зле с мен.

Тя бе достатъчно умна да не започва нов спор с него. Не искаше той отново да загуби самообладание. Явно бе неуравновесен.

— Съжалявам, ако смяташ, че съм се отнесла зле с теб — рече тя бавно.

— Обвиняваше ме в неща, които не са верни — извика разгорещено той.

— Може би съм сбъркала — каза тя, като се помъчи да се изправи.

Без предупреждение, той се наведе и я прегърна. Тя усети как раменете му се разтресоха. О, боже! Той наистина плачеше.

— Бриджит — изхлипа той, — трябва да ми простиш. Понякога не знам какво правя. Моля те, прости ми.

— Трябва да се наспя, Карло — рече тя твърдо.

— Не, не, не мога да остана сам — каза той. — Ела с мен в апартамента ми.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото ъъъ… очаквам важни телефонни обаждания — измисли тя набързо. — Ако не съм тук, хората ще се разтревожат.

— Можеш да им се обадиш.

— Ами… да.

— Сложи си някои неща в чантата и ела с мен.

— Не, Карло, не мога.

В очите му внезапно се появи опасен блясък.

— Напротив, можеш и ще го направиш.

— Добре — рече тя, а в главата й се оформи план. След като стигнеха във фоайето, тя щеше да извика за помощ и да избяга от него. — Щом искаш.

— Да, искам — каза той, като й помогна да стане от леглото. — Трябва да се реванширам, ангел мой.

Тя взе роклята си от долния край на леглото и я облече. Негодникът сигурно я бе съблякъл, докато е била в безсъзнание. Тя се зачуди какво друго е направил…

Много й се искаше да се погледне в огледалото и да провери колко е поразено лицето й.

— Трябва да ида до тоалетната — каза тя.

— Ще дойда с теб.

— Не, Карло. Чакай ме отвън.

— Нямам ти доверие, Бриджит.

— За какво ми нямаш доверие? — попита тя спокойно, макар че вътрешно се тресеше. Защо винаги се озоваваше в такива невъзможни ситуации. Защо? Защо? Защо?

Едвам се държеше на краката си, докато той я придружи до тоалетната. Той влезе с нея и застана до вратата, като прегради пътя й към телефона на стената.

— Хайде — рече той. — Побързай.

— Вече не ми се ходи — каза тя, като се опитваше да се види в огледалото.

Карло отново препречи пътя й.

Върнаха се в спалнята. Той се приближи до гардероба и рязко го отвори.

— Какво правиш? — попита тя, като се чудеше дали да не опита да избяга.

Не. Невъзможно. Той стоеше между нея и вратата. Не искаше да рискува отново да я пребие.

— Трябва да се покриеш с нещо — рече той, като измъкна един дълъг морав шал на Армани. — Увий това около главата си. Къде са ти очилата?

— Вън е тъмно — рече тя.

— Знам — каза той. — Къде са?

Тя посочи едно чекмедже. Карло го отвори и намери полупрозрачните очила.

„Направи нещо, викаше един глас в главата й. Махни се от него, по дяволите.“

„Как бих могла? Той ме е хванал в капан.“

Карло затършува из гардероба, намери дългия й шлифер и й го подаде. Тя го облече.

— Тръгваме — рече той, като я хвана под ръка. — Искаш ли да си вземеш нещо?

Тя поклати глава, като си мислеше, че в мига, в който стигнеха до фоайето, щеше да е свободна. Все пак той не я заплашваше с пистолет или нещо подобно. И едва ли би я пребил пред очите на други хора.

Той се приближи до вратата, открехна я и надзърна навън.

— Добре — рече той. — Да тръгваме.

Дългият коридор беше празен.

По дяволите! Надяваше се да види някоя камериерка или сервитьор от рум сървиса, някой, който да й помогне.

Карло хвана ръката й здраво, когато се запътиха към асансьорите. Като стигнаха до тях, той ги подмина и се насочи към друга врата.

— Къде отиваме? — попита тя, като започна да се паникьосва.

— Към служебния вход — отвърна той.

Тя рязко се спря.

— Не! Върни ме обратно в стаята ми.

— Щом така искаш, ангел мой.

И я удари толкова силно в челюстта, че тя отново припадна и всичко потъна в тъмнина.