Джаки Колинс
Опасна целувка (22)

Глава 22

Детектив Джонсън стоеше до леглото на Лени. Беше висок, тромав мъж, преминал четиридесетте, със строга прическа като на моряк от военната флота и тежки очила със стоманени рамки. Беше се загледал в Лени с леко неудобство, понеже знаеше, че Лени Голдън е прочут и това щеше да затрудни случая още повече. Не след дълго пресата щеше да нахлуе, особено ако Мери Лу Баркли умре — което в този момент изглеждаше напълно възможно. Екип от лекари работеха над нея в операционната, но засега шансовете й не изглеждаха много големи.

— Нападателите караха тъмен на цвят джип — разказваше Лени. — Бяха двама, момиче и момче.

— На каква възраст? — попита детектив Джонсън, като си водеше подробни бележки в един бележник.

— Тийнейджъри. На седемнадесет-осемнадесет. Не знам — рече Лени, като се помести неудобно. — Някой свърза ли се с жена ми?

— Тръгнала е насам.

— Как е Мери Лу?

— Държи се.

— По дяволите! — изстена той. — Колко сериозно е състоянието й?

— Засега… имаме надежди — отвърна детективът, като прочисти гърлото си. — Ъъъ… мистър Голдън, знам, че това не е идеалното време, но колкото по-скоро науча фактите…

— Да, да, разбира се — рече Лени, все още в полушок.

— Двама тийнейджъри — напомни му детектив Джонсън, за да му подскаже. — Бели? Чернокожи? Азиатци?

— Ъъъ… момичето беше бяло. Тя бе тази, която размахваше пистолета в лицето ни. Всъщност само тя говореше.

— Говореше ли?

— Ами да, искаше бижутата на Мери Лу. Заплашваше, че ще й пръсне шибаната глава, ако не й ги даде. От тоя тип реплики като по филмите — той горчиво се засмя. — Не бих могъл да ги напиша дори да се опитам.

— А момчето беше…?

— Чернокожо. Не обели нито дума. Само се мотаеше зад нея, като че не беше замесен в това.

— Това е необичайно.

— Определено тя даваше заповедите.

— И после?

— После Мери Лу вдигна ръце, за да си свали колието и закопчалката заяде. Тогава момичето се наведе и я дръпна от врата й.

— Да? — насърчи го детектив Джонсън.

— След това… след това всичко ми е в някаква мъгла. Чухме полицейска сирена в далечината. Момичето искаше обиците на Мери Лу, а тя не щеше да й ги даде. Предполагам, че се почувства по-смела, защото полицейската сирена звучеше така, сякаш се приближава.

— Тогава ли стреля момичето?

— Не. Тя удари Мери Лу през лицето с пистолета и аз кипнах…

— И после?

— Опитах се да взема моя пистолет от жабката на колата. В този момент тя стреля по Мери Лу, просто ей така. Съвсем хладнокръвно, по дяволите.

— Какво направи момчето?

— Нищо. Стоеше зад нея. Тя му подаде колието и той го прибра в джоба си.

— А после?

— Тя започна да дърпа обиците от ушите на Мери Лу и аз се опитах да я спра. Тогава стреля по мен. След това избягаха…

— Обратно към джипа?

— Да…

— Видяхте ли номера на колата?

— Не го помня — промълви Лени, като се чувстваше замаян.

— И най-малката подробност ще ни е от полза.

— Аз… не съм сигурен.

— Извинете, господин полицай — рече една строга на вид медицинска сестра, като се приближи и хвана китката на Лени, за да провери пулса му. — Време е да си вървите.

Детектив Джонсън кимна.

— Починете си — обърна се той към Лени. — Това ще ви помогне. Ще се върна пак сутринта. Тогава ще искам да разгледате някои албуми и да поговорите с художника ни.

— Добре — отвърна Лени.

— Благодаря, мистър Голдън.

— Кога мога да видя Мери Лу?

— Някой ще ви уведоми.

— Исусе! — въздъхна Лени. — Това е като измислено. Сякаш никога не се е случвало.

— Нормална реакция — рече детектив Джонсън. — Ще се върна утре.

— Не прекалено рано — каза троснато сестрата. — Пациентът се нуждае от почивка.

 

 

Лъки се втурна в болницата, последвана от Стивън. На рецепцията ги насочиха към интензивното отделение.

Докато се качваха нагоре в асансьора, никой от двамата не пророни нито дума. Лъки се молеше Лени да е добре, а Стивън бе прекалено зает да се пита защо Мери Лу не се е обадила. Тя имаше номера на клетъчния му телефон, не можеше да разбере защо не се бе свързала с него.

Излязоха от асансьора и забързаха по коридора към стаята на сестрите.

— Лени Голдън — обърна се Лъки към една висока слаба чернокожа сестра.

— Мистър Голдън е преместен от интензивното в единична стая — рече сестрата. — Състоянието му се стабилизира — тя излезе иззад бюрото. — Последвайте ме моля.

Стивън я хвана за ръката.

— Къде е Мери Лу Баркли? — попита той. — Тя е бил с мистър Голдън, когато са стреляли по него.

Сестрата го погледна.

— А вие сте…?

— Съпругът й.

— Ами… мистър Баркли, трябва да говорите с доктор Фелдмън.

— Кой е доктор Фелдмън?

— Той се грижи за жена ви.

Той усети как стомахът му се свива.

— Значи и тя е била ранена?

— Бихте ли изчакали за момент, сега ще звънна на доктора — рече сестрата. — Мисис Голдън, вие можете да дойдете с мен.

Лъки бързо целуна Стивън по бузата.

— Сигурна съм, че е добре — рече окуражително тя. — Ще видя Лени и ще дойда да те намеря.

— Добре — отвърна Стивън, като се опитваше да запази спокойствие, макар че вътрешно бе ужасен. Ами ако нещо лошо се е случило с Мери Лу? Ами ако и по нея са стреляли?

Не. Не е възможно. Той си мислеше най-лошото, но всичко щеше да е наред.

 

 

Лъки се бе навела над леглото на Лени. Той изглеждаше пребледнял и разтърсен, но съвсем жив. Намигна й.

— О, боже, Лени! — въздъхна тя, като хвана ръката му и я стисна здраво. — Трябва да престанеш с тези каскадьорски изпълнения. Не издържам повече.

Той направи кисела гримаса.

— Бяхме нападнати от две хлапета. Изникнаха изневиделица.

— Не ми се иска да ти казвам, че те предупреждавах, но за бога, откажи се от това проклето порше.

— Вечно ми опяваш — рече той, като успя да докара лека усмивка.

— Какво става с Мери Лу? — попита Лъки. — Къде е тя? — от погледа му усети, че новината няма да е добра. — О, боже — изстена тя. — Колко е сериозно?

— Не знам — отвърна той. — Никой не иска да ми каже.

— По дяволите — рече Лъки. — След като се уверих, че си добре, най-добре да ида да разбера.

 

 

Доктор Фелдмън погледна Стивън право в очите и каза:

— Няма да ви лъжа, мистър Баркли. Жена ви е сериозно пострадала от куршума, който е заседнал изключително близо до сърцето й. Изгубила е огромно количество кръв и със съжаление трябва да ви уведомя, че освен това е загубила бебето.

— Какво? — попита Стивън неразбиращо.

Доктор Фелдмън се изкашля и го погледна неловко.

— Нали знаехте, че жена ви е бременна?

— Ами… не, не знаех.

— Била е в начален етап… Не повече от два месеца.

— Мога ли да я видя? — попита той, ужасно объркан и смутен.

— Тя е много слаба, мистър Баркли.

— Мога ли да я видя? — повтори той настоятелно. — Искам да я видя сега.

— Разбира се — рече докторът, като отстъпи крачка назад.

Стивън го последва по коридора към интензивното отделение. Докторът продължаваше да обяснява за куршума, заседнал в място, което не можели да достигнат. И след като тя била в толкова отпаднало състояние, няма да опитат отново, докато не й се прелее кръв. Но това трябвало да стане скоро, защото куршумът блокирал някои функции и било жизненоважно да го махнат, иначе…

Мери Лу не бе в пълно съзнание. Красивите й кафяви очи потрепнаха, когато видя Стивън, и тя направи слаб опит да се усмихне.

— Бейби — прошепна той, като се наведе над нея. — Сладката ми, миличка.

— Съжалявам… — промълви тя. — Не бях виновна аз…

— Никой не твърди такова нещо — рече Стивън, като отметна кичур коса от челото й.

— Знаеш, че те обичам, нали — рече тя много нежно.

— Да, знам, мила.

— Ако…

— Ако какво? — попита той, като се наведе по-близо. И тя отвори очите си много широко и се вгледа в неговите.

— Грижи… се… за… Кариока.

После се загърчи в конвулсии, и докато Стивън викаше за помощ, тя тихо издъхна.

Докато Лъки стигне до тях, Мери Лу вече не беше сред живите.