Джаки Колинс
Опасна целувка (74)

Глава 74

Лени излезе от съдебната зала с адско главоболие. Цял ден бе стоял в малка, задушна стая, без да знае какво става. Беше изкарал уморителен ден. Единствено Брет, другият заместник-прокурор, който работеше по случая заедно с Пенелъпи Макий, го осведомяваше за събитията от време на време.

Чувстваше се страшно изолиран и сам, особено като знаеше, че Лъки е някъде в залата. Не я бе виждал от няколко седмици и страшно много му липсваше. Нуждаеше се от нея, в момента бяха разделени, но той бе сигурен, че това няма да продължи вечно. Трябваше да си я върне. Само че как?

Стандартната процедура с цветята и скъпите подаръци не помагаше при Лъки. Тя не си падаше по рози и по прочувствени речи. Как да й докаже, че я обича повече от всичко друго? Как да изкупи грешката си?

Бе стоял в стаичката часове наред, като си докара страхотно главоболие, докато търсеше разрешение на проблема.

Малко преди да си тръгне, той звънна в хотела и говори с Клаудия.

— Какво става? — попита той.

— Обади се една дама — отвърна тя. — Трябва да ти предам, че е намерила идеалната къща.

— Добре. Обади й се и й кажи, че довечера ще ида да я видя.

Той се зачуди как щеше да се справи Клаудия без него, след като ги настанеше в къщата. Той обмисляше дали да не й купи къща, вместо да я наема — това бе най-малкото, което можеше да стори при създалите се обстоятелства…

Да. Щеше да им купи къща, да намери работа на Клаудия, ако тя иска, и се надяваше да помогне на детето със слуховия му проблем. Какво повече можеше да очаква от него?

В никакъв случай нямаше да ги изостави. Той бе съсипал живота й, а тя бе спасила неговия. Защо Лъки не можеше да разбере това?

— Мислиш ли, че ще ме повикат утре? — попита той Брет, преди да тръгне.

— Не — отвърна младият мъж. — Ще са нужни няколко дни. Към процеса се проявява огромно внимание, така че и двете страни няма да избързват. Ти си главният ни свидетел. Пазим те.

— Как са адвокатите от другата страна?

— Прайс Уошингтън, естествено, е наел каймака на занаята, Мейсън Димаджо. А момичето, Мила, има само някакъв нещастник, който гони линейките, за да си докара клиенти.

— Това добре ли е или зле?

— Добрата новина е, че те са изправени един срещу друг. Лошата е, че това може да работи против нас.

— Как така?

— Съдебните заседатели може да се разделят на две.

— Какво мислиш ти?

— Не е лесно да се предвиди. Мери Лу беше публична личност с чиста репутация. Ти си известен. От опит знам, че знаменитостите обикновено печелят. Освен ако не си Ким Бейсинджър и отсрещният адвокат не накара съдебните заседатели да се обърнат срещу теб. Мисля, че сме в доста добра форма.

Лени успя да си тръгне преди края на заседанието. Нарочно бе паркирал на няколко пресечки от съда, така че се измъкна от задния вход и закрачи по улицата, като успя да избегне пълчищата журналисти, които се тълпяха отпред.

Главата му бучеше. Само веднъж да остави това дело зад себе си, после можеше да се съсредоточи върху това как да спечели Лъки обратно.

Пресата можеше и да е изпуснала излизането на Лени Голдън от задния вход, но не и Дюк Браунинг. Той знаеше точно къде ще се появи Лени. Дюк умееше да влиза в главите на хората и да се досеща какво ще направят. Лени Голдън щеше да излезе от задния вход, и то рано. Това бе факт.

Дюк бе прекарал много приятен ден, като дори намери време да си вземе обеден душ. Не в дома си, но понякога трябваше да се задоволява с това, с което разполага.

Той бе в различна кола от онази, която бе откраднал сутринта. Вместо във форда от 1990-а, сега седеше в зелен шевролет от 1192-ра. Натисна касетата в уредбата, за да види що за музикален вкус има последната му жертва. Джо Кокър. Дюк не се зарадва особено.

Остави Лени да го изпревари, докато вървеше по улицата, после запали мотора, като го следваше отдалеч.

Когато Лени най-после стигна до колата си, Дюк спря шевролета до бордюра и изпразни централния пепелник на тротоара. Ако имаше едно нещо, което не може да търпи, то това бе миризмата на застоял дим.

Веднага щом Лени потегли, Дюк се включи в движението след него, като тихо си свирукаше. Звукът на собствения му глас го зарадва много повече от дразнещото стържене на Джо Кокър.

Това бе интересна задача. Мейбелин надмина очакванията му. Тя знаеше как да го накара да изпита приятен гъдел. А тази сутрин бе изпитал нещо повече от приятен гъдел.

Никога нямаше да забрави израза, изписан на лицето на камериерката, когато се обърна към нея. Тя бе толкова доверчива, толкова уверена, че той е добър човек само защото размаха някаква фалшива лична карта пред очите й, че дори не си направи труда да я погледне.

Защо жените са толкова тъпи? Така им се пада, щом нямат капка здрав разум. Всички трябваше да се поучат от сестра му.

Никой не бе по-печен от сестра му. Което правеше още по-дразнещ факта, че се бе оставила да я хванат. И не само я хванаха, ами дори не бе успяла да довърши делото си. Доведената им баба Рени бе жива и здрава и се ширеше в тяхната къща.

Щеше да се погрижи сам за това по-късно. Сега не бе подходящият момент, понеже не искаше да привлича подозренията, като се има предвид, че едва наскоро го бяха пуснали от един затвор във Флорида.

Да, замисли се той. Малко време, добро алиби, а после можеше да влезе и да довърши Рени.

Един камион се намести между неговата кола и тази на Лени, като го изнерви. Той натисна клаксона си. Шофьорът на камиона му показа среден пръст.

Виж го ти! Само ако имаше повече време, човекът зад волана можеше да съжалява за необмисления си жест. Дюк не обичаше да се ебават с него. Жалко, че имаше да върши други неща.

Той обмисляше дали да нападне Лени Голдън сега, или да го изчака да излезе от колата. Интересна дилема.

Или може би дори нямаше да го направи днес, понеже понякога най-забавната част бе наблюдението и изчакването.

Продължителна загрявка.

Продължителна загрявка за… убийство.