Джаки Колинс
Опасна целувка (61)

Глава 61

— Искам да си ходим — рече заповеднически Карло. — Искам да си тръгваме скоро.

— Не можем — отвърна Бриджит. — Приемът е в моя чест и аз си прекарвам добре.

— Щом аз казвам, че искам да си ходим — сопна й се Карло, — значи ще си ходим. Тази Лъки Сантанджело е истинска кучка. Гледай да й се наситиш тази вечер, Бриджит, понеже няма да ти позволявам да се виждаш с нея повече.

— Не говори така, Карло — рече Бриджит разстроена. — Аз обичам Лъки. Ще я виждам, когато си поискам.

— Ако сега бяхме в хотела — рече злобно той, — нямаше да смееш да ми държиш този тон.

В този момент тя осъзна колко отчаяно се нуждае от помощ и точно сега бе на мястото, където можеше да я получи.

Вероятно Карло също го усети, защото настоя да я изведе оттам.

Умът й препускаше в различни посоки. Тя трябваше да каже на някого какво става. Може би на Лина. Да, точно така — Лина щеше да предупреди Лъки, която още веднъж щеше да й се притече на помощ.

Но как можеше отново да моли Лъки за помощ? Вече трябваше да е достатъчно голяма, за да се оправя сама. Имаше кариера, съпруг и бебе, което растеше в нея.

Не, тя нямаше да се унижава отново.

И все пак… знаеше, че трябва да избяга или може би бе орисана да остане завинаги под въздействието на Карло?

— Трябва да ида до тоалетната — рече тя.

— Добре — отвърна той. — После ще си вървим. Кажи им, че не се чувстваш добре.

Сините й очи търсеха Лина из приема.

„Трябва да й кажа, трябва да й кажа“, мислеше си тя.

Но Лина не се виждаше никъде.

Пред тоалетната се натъкна на Лени.

— Как е любимата ми бивша заварена дъщеря? — попита той.

— Отлично, Лени — отвърна тя, като продължаваше да се озърта за Лина.

— Добре ли си прекарваш?

— Чудесно.

— И така… — започна той, — малката Бриджит ще си има бебе.

— Наистина.

— Мислех си колко е жалко, че Олимпия не е тук, за да го види. Щеше много да се гордее с теб.

— Мислиш ли? — незабавно реагира Бриджит. — Майка ми никога не обръщаше внимание какво правя. Аз просто присъствах, Лени. Бях от второстепенно значение.

— Грешиш, миличка — поправи я той, като я наблюдаваше внимателно. — Олимпия често говореше за теб.

— Как е възможно? — попита тя. — Тя така и не ме опозна.

— Знаеш ли, Бриг, тя много те обичаше по някакъв неин си начин. Знам го — добави той. — Нали бях женен за нея.

— Е… предполагам, че щеше да се вълнувала заради бебето — призна Бриджит. — Макар че сигурно никак нямаше да й хареса да й викат баба, нали?

— О, да — рече той. — Това нямаше да я зарадва — и двамата се засмяха при тази мисъл. — И така, кажи ми — продължи той, — как е съпружеският живот?

— Чудесен — отвърна Бриджит, престорено весела.

— Харесва ти, така ли?

— Разбира се. Карло е много… — тя затърси подходящата дума — ъъъ… специален.

— Искаш ли да смръкнем малко кока?

— Моля? — възкликна тя изненадана, а очите й се разшириха.

— Нали знаеш — рече той нехайно, — да идем да си смръкнем малко от бялото прахче, само ние двамата?

Сега вече Бриджит страшно се разтревожи.

— Лени, за какво говориш? — попита нервно тя.

— Знам, че обичаш да правиш това, Бриг — рече той внимателно. — Познавам по очите ти.

— Грешиш — рече тя, като се изчерви. — Как изобщо ти хрумна?

— Имам опит с тези неща, Бриг, преди години и аз се бях забъркал.

— Не знам защо си си въобразил такова нещо.

— Погледни се в огледалото, миличка, изписано ти е на челото.

— Как можеш да говориш така? — промълви тя, като й се доплака.

— Понеже съм прав. И след като си бременна, реших, че може би се нуждаеш от помощ — той направи пауза. — Карло също ли е в играта?

Тя поклати глава.

— Той не взима наркотици.

— Тогава защо ти го правиш?

Очите й се насълзиха. Тя искаше да му каже всичко, но Лени не беше Лъки, той нямаше да може да я спаси.

— Не разбирам защо ми наговори тези неща — извика тя, като го избута, мина покрай него, влезе в тоалетната и тресна вратата зад себе си.

Застана пред мраморната мивка и се загледа отчаяна в огледалото. Русата Бриджит с огромните сини очи и жалкото личице.

Бриджит Станислопулос — наследницата.

Бриджит — топмоделът.

Лени беше прав, трябваше само да я погледне човек и веднага се виждаше, че не е нищо повече от една наркоманка.

Тя бе отвратена от себе си. Защо взимаше наркотици?

Понеже Карло я бе зарибил. Беше я накарал да се пристрасти, така че да не може да спре.

После бе започнала връзка с него — връзка, която, ако беше искрена пред себе си, бе абсолютно извратена.

Понякога той я обичаше.

Понякога се държеше с нея така, сякаш я мрази.

Но най-вече я контролираше.

Как изобщо се бе забъркала в тази каша? В сравнение с това всички останали драми в живота й бледнееха.

„Лъки, Лъки, моля те, спаси ме!“, промълви тя.

„Не, отвърна един глас в главата й. Не можеш винаги да тичаш при Лъки. Не! Този път трябва да се оправиш сама.“

Тя наплиска лицето си с вода и си освежи грима. После се изправи и се изпъна.

„Мога да се справя, каза си тя. Мога да се справя с всичко.“

 

 

— Стивън, мога ли да прекарам нощта с теб? — попита провокиращо Лина.

— Какво? — възкликна той, като не беше сигурен дали е чул както трябва.

— Не че съм нагла или нещо подобно — каза тя с нисък, дрезгав глас, — но просто наистина искам да съм с теб.

Той направи дълга пауза.

— Мислех, че дойде с Чарли Долар — рече той накрая.

— Така е. Но предпочитам да съм с теб.

Той не каза нищо. От много време не бе чувствал това. Вълнението от нещо ново. Това разтуптяване на сърцето. Потни длани. Чувство за безразсъдство.

И все пак бе нелепо. Той не беше млад жребец, който си търси жена за вечерта. Беше вдовец над петдесетте, а душата му се разкъсваше от болка, която бе прекалено дълбока, за да изчезне.

И после се появи Лина… толкова неописуемо прекрасна. Кожа с тъмен сатенен блясък, дълга и лъскава черна коса, уста, за която си струва да умреш…

Кой би го обвинил, ако си тръгнеше с нея?

— Е, мога ли? — попита настоятелно тя.

— Аз… ъъъ… не знам.

Браво. Прозвуча като най-големият глупак на света.

— Какво не знаеш? — попита тя, като се наведе към него. И той отново усети това ухание. Топло, екзотично, опияняващо.

— Не знам дали е редно.

— Нищо не е редно, Стивън. Ние сме тук, Мери Лу я няма. Тя не би искала да се превърнеш в монах или нещо подобно.

Не. Мери Лу не би искала това. Тя ще очаква той да заживее отново веднага щом може. И защо не? Той бе ужасяващо самотен.

— Ако… искаш — успя да каже той най-накрая.

— Разбира се, че искам, иначе не бих попитала.

— Ами… добре тогава.

— Добре, казва той — изперчи се Лина с огромна усмивка. — Не знаеш ли, че повечето мъже биха отрязали дясната си топка за една нощ с мен?

Тя не беше много скромна, но в това нямаше нищо лошо, той не смяташе да прекара остатъка на живота си с нея. Само една нощ, чисто неподправено удоволствие. Той го заслужаваше, нали?

 

 

— Казах й, че според мен тя взима наркотици — каза Лени, като хвана Лъки на излизане от трапезарията.

— Какво? — възкликна Лъки. — Защо си го направил? Аз ще се срещна с нея утре за обед, сега сигурно си я подплашил.

— Направих го тактично.

— Според теб колко тактичен можеш да бъдеш, като кажеш на някого, че взима наркотици? — попита Лъки гневно. — Как реагира тя?

— Естествено отрече.

— Трябваше първо да ме попиташ.

— Значи ми е нужно разрешение от теб, така ли?

— Не… но…

— Защо винаги трябва да се караме? — възкликна ядосан той. — Защо всичко трябва да превръщаме в битка?

— Няма битка. Ти си виновен. Мислех, че си се възстановил след целия онзи инцидент с Мери Лу, но явно не съм била права.

— Инцидент ли? — рече той вбесен. — За това ли го смяташ? Инцидент?

— Знаеш какво имам предвид, Лени — отвърна тя, като съжали за избора си на думи.

— Както и да е — рече той сковано. — Мислех, че трябва да те предупредя.

— Къде е тя сега?

— В тоалетната.

— Ще се опитам да я пресрещна, като излиза, за да се уверя, че не се е уплашила.

— Сигурен съм, че ще успееш, Лъки. Нека бъдем честни, ти винаги правиш всичко, както си решиш.

— Почва да ми писва от парливите ти забележки.

— А на мен ми писва вечно да играя по свирката ти.

— Ей, щом не ти харесва…

И двамата кръстосаха погледи, гневни, но отказващи да се предадат.

— Знам какво мога да направя — рече Лени, като завърши изречението вместо нея.

— Майната ти, Лъки. Върви по дяволите!

— Благодаря ти. Сега поне съм наясно с положението.

 

 

— Виж сега, трябва да ти кажа нещо — започна Стивън.

— Какво? — попита Джери.

— Ами… — Стивън си блъскаше главата да измисли някакво добро оправдание. — Ще трябва да си намериш кой да те закара обратно до хотела. Има много хора, които ще се връщат към града. Или пък можеш да си извикаш такси.

— Да не ме поднасяш? — попита Джери. — Защо трябва някой друг да ме кара?

— Защото… ъъъ… аз ще трябва да си тръгвам скоро, а знам, че на теб ти се ще да поостанеш.

— Разбира се. Това е холивудски прием, нали? Фрашкано е с женски и аз не смятам да изпускам абсолютно нищо.

— Точно така — рече Стивън. — Трябва да се видя с окръжния прокурор утре рано, тя се опитва да пусне делото по-скоро. Така че сигурно ще ме разбереш, ако се отцепя.

— Не можеш ли да останеш още час? — попита Джери, като прозвуча разочарован.

— Ще се оправиш чудесно и без мен — увери го Стивън.

— Какво трябва да направя — да ида при някой и да го помоля да ме закара?

— Питай Джино. Него го познаваш.

— Джино е на осемдесет и седем години. Всеки момент ще заспи на масата и ще го изнесат на ръце.

— Бъркаш! Той е от рода Сантанджело.

— Забравих за скапаните Сантанджело — рече Джери, като повдигна гъстите си вежди. — Те могат да ходят по вода, нали?

— Само Лъки — рече Стивън със сериозно изражение.

— Да, да — рече Джери. — Добре, изчезвай, остави приятеля си тук сам-самичък. Виж дали ще ми пука.

 

 

Докато Стивън говореше с Джери, Лъки улови Лина.

— Какво смяташ? — попита тя.

— Мисля, че всеки момент ще си тръгна оттук с най-страхотния мъж — рече задъхана Лина, страшно щастлива.

— Не говоря за сексуалния ти живот — каза Лъки. — И впрочем откога Чарли Долар е толкова страхотен?

— Не става дума за Чарли — рече Лина. — Стивън.

— Моят Стивън ли?

— Ей, да бе, забравих — той ти е брат, нали?

— Точно така.

— Не разбирам — рече Лина, като наклони глава на една страна. — Как така той е черен, а ти си бяла?

— Майката на Стивън била красива негърка от елитните кръгове, с която Джино имал афера преди много години — обясни Лъки. — На Стивън му е отнело доста време, за да проследи семейните си корени, а когато го направи, много се харесахме.

— Мили боже! — възкликна Лина. — Животът винаги е по-странен от измислиците, нали?

— Може да се каже. Особено тази ситуация. А сега какво мислиш за съпруга на Бриджит?

— А ти? — попита я на свой ред Лина.

— Мисля, че се е оженил за парите й — рече направо Лъки. — Не го ли забеляза?

— Не гледах точно това, но след като го спомена, да, май си права. Не мога да не си спомня какво се случи в Ню Йорк, когато тя беше убедена, че я е изнасилил.

— Лени смята, че може да е започнала да взима наркотици.

— Кой, Бриг? — изсмя се Лина. — Та тя даже и джойнт не би докоснала.

— Нещата се променят.

— Знам само, че когато се съберяхме някъде за снимки, с момичета си пушехме тревичка и се забавлявахме, а Бриг никога не се включваше. Макар че сега като се замисля, наистина изглежда доста отнесена тази вечер.

— Утре ще обядвам с нея. Можеш ли да дойдеш?

— Ако не съм на снимки.

— Добре — рече Лъки. — Имам чувството, че Бриджит се нуждае от нас.

 

 

Бриджит излезе от тоалетната, като се надяваше да не срещне отново Лени. Той я изнерви с точните преценки на действията й. Как ли беше разбрал?

Искаше й се да може да се боцне точно сега. Нуждаеше се от чувството за спокойствие, което й носеше дрогата.

От време на време, в моменти на прояснено съзнание, тя си мислеше да се откаже. Само когато не взимаше нищо се чувстваше празна и сама — все едно никой и нищо, дори и самата тя, не съществуваше. И Карло сякаш бе единственият, който бе съгласен да живее с нея, защото тя бе такова нищожество.

А, да, Карло… Когато се държеше добре, той бе направо невероятен.

Но когато се държеше зле, бе ужасен.

— Хей — рече Лина, като се втурна към нея. — Цяла вечер не можахме да се видим като хората.

— О, здрасти — рече Бриджит.

— Забеляза ли Стивън? — рече развълнувано Лина. — Какъв сладур!

— Определено видях, че цялата вечер ти течаха лигите по него.

— Толкова ли е било очевидно? — рече радостна Лина.

— Много.

— Както и да е — довери й Лина. — Двамата с него дискретно ще се измъкнем. И понеже с теб не успяхме да се видим както трябва, аз ще дойда утре на обяд с вас. Имам да ти разказвам тооолкова много. Сигурно си чула, че снимам филм с Чарли Долар? Не е ли страхотно, а?

— Много ще се радвам да се видим, Лина — рече замечтано Бриджит. — Липсваш ми.

— И на мен, миличка. Мъчно ми е, че не работя с теб, че не ме укоряваш за всички неща, които правя. И много ми липсва това, че не мога да ти разказвам всички хубави неща. А пък имам толкова много клюки!

— Аз май съм била много заета да се женя — въздъхна Бриджит.

— Обичаш ли го? — попита Лина. — Наистина ли го обичаш? Защото, ако не е така, веднага се омитай, момиче. На бегом.

— Разбира се, че го обичам — отвърна тя оправдателно.

— Не те е накарал да правиш неща, които не желаеш, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Изглеждаш ми малко… де да знам… разсеяна.

— Не съм разсеяна, бременна съм.

— Е, да, предполагам, че винаги става така.

Бриджит кимна.

— Аз изчезвам — рече Лина. — Лъки ще определи времето и място, така че ще се видим утре — тя прегърна топло Бриджит. — Много е хубаво, че ще си имаш бебе, но послушай ме, трябва да наддадеш четири-пет кила.

— Ще го направя — обеща Бриджит.

— Господи! — рече Лина. — Сега трябва да се оправя с добрия стар Чарли.

— Не бих казала, че той ще се противи кой знае колко — рече Бриджит, като махна с ръка към терасата. — Точно сега сваля онази телевизионна актриса до басейна.

— Какво ще правя с това момче? — рече Лина, като обърна очи — той е направо невероятен. Е — добави тя, — поне не се налага да се сбогувам с него.

При тези думи тя се запъти към входната врата, където я чакаше Стивън.

Излязоха навън и за малко да се сблъскат с Алекс, който влизаше в къщата, придружаван от млада жена и малко момче.

— Виждали ли сте Лени? — попита Алекс.

Лина поклати глава.

— Някъде наоколо е.

— Почакай тук — заръча той на жената, като я остави до вратата. Тя стоеше сковано, а момченцето се бе вкопчило в полата й, докато огромните й очи неспокойно се стрелваха към просторния коридор. — Не мърдай оттук — предупреди Алекс. — Веднага се връщам.

Откри Лени да пие на бара.

— Една жена е дошла да се види с теб — рече той.

— Коя е? — попита кисело Лени.

— Ела с мен и виж.

— Знаеш ли, Алекс — рече агресивно Лени. — Искам да стоиш далеч от жена ми. Знам какво става и никак не ми харесва, по дяволите.

— Е — рече Алекс, — всъщност не ти, а Лъки решава дали ще се виждам с нея или не.

— Майната ти — рече Лени. — Ти създаваш само проблеми помежду ни.

— Мислех, че сме приятели — рече Алекс.

— Така й се иска на Лъки — отвърна Лени, полупиян. — Но аз знам какво се опитваш да направиш.

— Е, може би ще искаш да видиш какво си правил ти. Последвай ме.

— Каква е тая глупост, по дяволите? — войнствено промърмори Лени.

Като забеляза Лъки, Алекс й махна да дойде.

— Може би ще искаш да присъстваш на това — рече той.

— На кое? — попита тя.

— Ще видиш.

Двамата последваха Алекс до входната врата.

Клаудия бе там, където я остави, а детето продължаваше да стои вкопчено в полата й. Когато видя Лени, лицето й се проясни.

— Лени! — възкликна развълнувано тя. — Толкова дълго се молих за този миг.

— Клаудия? — отвърна той, като не можеше да повярва, че тя стои пред него.

— Да, аз съм — рече тя.

— Исусе! — извика той — Какво правиш тук?

— Дойдох в Америка, за да те открия — отвърна тя. — И сега вече съм най-щастливата жена на света.