Джаки Колинс
Опасна целувка (7)

Глава 7

Нещата вървяха по-бавно, отколкото Лени очакваше, и отгоре на всичко скоро щеше да се стъмни. Той бе обещал, че ще стигне до приема на Лъки веднага щом се освободи, но както вървяха работите, двамата с Мери Лу определено щяха да са сред закъснелите.

Нямаше полза да се вманиачава. Още два епизода и най-после щяха да приключат с това място. Особено когато всички си сътрудничеха, за да свършат възможно най-бързо.

За щастие, оказа се, че да се работи с Мери Лу, е истинско удоволствие. Повечето актриси се изживяваха като суперзвезди — постоянно капризничеха, мърмореха и се оплакваха от най-малкото нещо. Мери Лу не беше такава. Тя имаше всичко. Беше красива и талантлива, но преди всичко имаше чудесен характер и целият екип я обожаваше.

Бъди леко залитна по нея, което развесели Лени. Бъди обикновено отиграваше господин Жребец — истински сваляч с интересен гардероб и самоуверена походка, ала Еди Мърфи.

— Тя е женена, да знаеш — отбеляза Лени, докато оправяха осветлението за предпоследния кадър.

— Ей, човече, известно ми е — рече Бъди, като с мъка успя да отлепи очи от Мери Лу, която седеше на стола си и си приказваше с един от сценичните работници. — Знам също така, че ако не беше…

— Ей, ей — прекъсна го Лени. — Тя е женена за шурея ми.

— Късметлия! — рече Бъди.

— Безспорно — отвърна Лени. — Късметът ни е семейна черта. Жена ми… е, какво изобщо да говоря…

— Виждал съм я — каза Бъди. — Няма нужда да казваш каквото и да е. Но само да те питам — не е ли някак трудно да си женен за жена като Лъки?

— Защо да е трудно?

— Ами защото ръководи студио, човече, взима какви ли не важни решения. Тя е от големите играчи в Холивуд и…

Лени поклати глава и се засмя.

— Според теб това, че жена ми ръководи студио, е заплаха за егото ми, така ли?

— Не, нямах това предвид.

— Хайде, стига, точно това искаше да кажеш.

— Не бе, човече — настоя Бъди. — Само си мислех, че аз самият не бих могъл да го направя.

— Кое?

— Да бъда с жена, която получава толкова внимание.

— Аз го имах това внимание — рече Лени. — Докато се снимах във филми, вниманието не секваше. Имаше постоянен поток от топли и студени жени. Джобът ми бе пълен с телефонни номера, получавах голи снимки по пощата. Повярвай ми, за нищо не бих сменил сегашното си положение.

— Прав си — рече Бъди.

— Да — съгласи се Лени. — А сега откъсни очи от мисис Баркли и да почваме.

 

 

Джино Сантанджело бе облечен и готов за тръгване. Като навърши осемдесет и седем, на човек не му трябват кой знае какви приготовления. Господи! Той погледна в огледалото, видя остарялото си, побеляло отражение и си помисли: „Кога стана това, по дяволите?“

Все още се чувстваше на четиридесет и готов за действие. Само дето на неговата възраст не бе толкова лесно да попадне на действие. Трябваше да се бори със сума ти болежки. Ставите му се бяха втвърдили. По хиляда пъти на нощ ходеше до тоалетната. Остаряването си бе окаяна работа, но безспорно бе по-добро от другата алтернатива.

Той отиде до бара на апартамента си в Уилшър и си наля една голяма чаша „Джак Даниълс“. „Два пръста уиски на ден държат доктора далеч от мен“ Това бе мотото му и той неизменно го спазваше.

Той се замисли за Лъки, лудата му дъщеря. Тя бе силна, умна и знаеше всички хитри ходове. Всъщност беше негово копие в рокля. Какво момиче!

Страшно се гордееше с нея. Затова бе хванал самолета от дома си в Палм Спрингс, за да присъства на този прием в нейна чест. Жена му смяташе да дойде с него, само че в последния момент се разболя от грип и остана в Палм Спрингс. Пейдж бе добра съпруга. Бяха женени вече няколко години и се разбираха отлично, макар че беше тридесетина години по-млада от него. Той харесваше духа й, а да не говорим за привлекателното тяло, миниатюрен вариант на Венера, което все още го възбуждаше. Не че сексът го интересуваше както преди. Но поне от време на време му ставаше — за голямо учудване на доктора му.

— Ти си на осемдесет и седем, Джино — каза му лекарят миналата седмица. — Кога ще спре?

— Никога, докторе — засмя се той. — Това е тайната.

Всъщност Джино така и не можа да прежали първата си и единствена любов, Мария. Убийството й разтърси живота му и го промени завинаги. Дори сега, след всичките тези години, той продължаваше да живее заобиколен от мерки за сигурност. Често умоляваше Лъки да направи същото, но тя не му обръщаше внимание. Не осъзнаваше, че семейство Сантанджело все още има стари врагове. Двамата с Лъки се бяха справили със семейство Бонати в една вендета, която продължи няколко десетилетия. Сега, със смъртта на Донатела Бонати, последната от клана им, враждата приключи. Но не липсваха и други, които отдавна им имаха зъб.

Джино се тревожеше за Лъки. Разбира се, тя бе независима и храбра, но все пак бе жена, а нито една жена не можеше да мери сили с мъж.

Не че би посмял да й го каже. Лъки щеше да го накълца на парченца, ако дори прошепнеше подобна мисъл.

Той се ухили и обърна уискито си на екс. Дъщеря му — мис Железни топки — войнствената амазонка. Тази вечер щяха да я почетат. Тази вечер тя бе най-важният човек в Холивуд. Неговата дъщеря. Това си бе истинска тръпка.

Интеркомът иззвъня и портиерът го уведоми, че лимузината го чака долу.

— Идвам веднага — рече Джино.

Прииска му се Мария да беше жива, за да види този паметен ден.

 

 

Междувременно Стивън намери вратовръзката си, сложи я, погледна се в огледалото, реши, че не изглежда зле за петдесетгодишен мъж, и с усмивка на лице се замисли за Мери Лу и разговора им.

Стивън бе изключително скромен и изобщо нямаше представа, че придава ново значение на думата красив. Беше висок един и деветдесет, с тяло на професионален атлет. Кожата му имаше цвят на млечен шоколад, черната му къдрава коса бе само леко прошарена, а очите му бяха непроницаемо тъмнозелени. Мери Лу му повтаряше с часове, че той е най-красивият мъж, когото някога е виждала. И това му го казваше актриса, която постоянно се движеше сред съвършени екземпляри.

— Ти си предубедена — казваше той.

— Безспорно — отвръщаше тя с най-сладката усмивка на света.

Стивън смяташе, че е голям късметлия. Имаше жена, която обожаваше и която му отвръщаше със същото. Имаше най-сладката дъщеричка на света и цяло ново семейство. Лъки бе страхотна — държеше се с него така, сякаш са израсли заедно.

— Когато убиха брат ми Дарио — каза му тя, — никога не съм мислила, че някой може да го замени. После се появи ти и съм много благодарна, че те имам, Стивън.

Най-накрая и Джино го прие.

— Трябва да ти кажа — изръмжа той един ден, — че и през ум не ми е минавало, че ще си имам чернокожо дете.

— Е — отвърна му Стивън. — И на мен не ми е хрумвало, че ще си имам баща италианец.

— Предполагам, че и двамата не сме случили на роднини — пошегува се Джино и после прегърна Стивън.

Понякога тримата излизаха на вечеря. За Стивън това бяха щастливи мигове — особени вечери, които съхраняваше в паметта си.

Никога не се връщаше към миналото — нито към детството си, прекарано с Кери, майка му, която някога работеше в публичен дом, нито към мрачните дни на брака си със Зи-зи, лудата, екзотична танцьорка. Последваха безкрайните години, когато изобщо не знаеше кой е истинският му баща.

Имаше и добри приятели. Джери Майерсън винаги го бе подкрепял, дори когато бе в най-окаяното си състояние и никой не можеше да го търпи.

Сега бе доволен. Имаше всичко, което искаше, и това бе прекрасно чувство.

Осемгодишната му дъщеря влезе в стаята. Беше одрала кожата на Мери Лу, имаше същата сладка усмивка, светлокафява кожа и водопади от къдрави коси.

— Казвал ли ти е някой, че изглеждаш досущ като мама? — попита Стивън.

— Тате, тооолкова си хубав — рече Кариока Джейд, като се вгледа в него.

— Ами мерси.

— Няма защо, тате.

Дъщеря му растеше страшно бързо. Май бе време да се замислят дали да не си родят още едно дете. Той се канеше да си поговори с Мери Лу по въпроса. Искаше син. С едно момче можеше да ходи на мачове и да го научи на много неща. Не че не обожаваше дъщеря си, тя придаваше смисъл на всеки негов ден. Но искаше да има и син.

— Къде е мама? — попита Кариока Джейд, като наклони глава на една страна.

— На снимки, миличка — отвърна той. — Помоли ме да ти заръчам да бъдеш добро момиче и да не забравиш да си напишеш домашното.

Появи се Дженифър, английската им бавачка.

— Всичко наред ли е, мистър Баркли? — попита тя отсечено, напомняйки му за Мери Попинс.

— Да, Джен — отвърна той. — Нали имаш номера на мобилния ми телефон, ако ти потрябвам? Мисля, че ще се приберем към полунощ.

— Не се притеснявайте за нищо, мистър Баркли. Ела, Кери, хайде да се заемаме с домашните.

— Тате, не може ли да погледам телевизия и да си напиша домашното по-късно? — помоли го Кариока с големи очи и трепереща долна устна.

— В никакъв случай.

— Защо?

— Защото по-важно от образованието няма. Никога не го забравяй.

— Добре, тате — отвърна Кариока неохотно. — Разбрах.

— Ще се видим утре сутрин, миличка — рече той, като я прегърна и целуна. После излезе точно когато лимузината спря пред къщата. Шофьорът изскочи и му отвори вратата.

— Здрасти — рече Стивън, като се наведе и влезе.

— Здрасти — отвърна Лъки.

И двамата се ухилиха един на друг.

— Добър вечер, Стивън — поздрави го Джино.

— Привет, Джино, Боби. Всички изглеждате страхотно — рече Стивън. — Поводът явно е специален.

— Да вървим — рече нетърпеливо Лъки. — Ще бъде велика вечер и след като съм се ангажирала с това, не смятам да изпусна нито секунда.