Джаки Колинс
Опасна целувка (69)

Глава 69

Бриджит мислеше, че полудява. Никога не бе изживявала подобен кошмар. Тялото бе обсебено от милиони демони, всяка клетка крещеше с пълен глас за облекчение.

Карло я бе зарязал в някакво забравено от Бога място. Бременна жена, пристрастена към хероина.

— Ще се върна след няколко часа с лекар и медицинска сестра — бе обещал той в деня, когато пристигнаха във вилата.

— Защо ме изоставяш? — попита тя, неспокойна, че ще остане съвсем сама в тази занемарена къща без отопление и без ток.

— Понеже, както вече ти казах, трябва да ги доведа тук. Те не могат да намерят това място сами.

Оттогава бе изминала една седмица и тя бе преживяла истински ад.

Отначало бе спокойна и не подозираше какво я очаква. Разходи се из разнебитената къща, после се сви на леглото и се опита да поспи.

Като се събуди, с ужас осъзна, че е сутрин и че Карло още не се е върнал. Изпадна в паника. Организмът й настойчиво си искаше дозата.

Гадеше й се, в което нямаше нищо необичайно — всяка сутрин изпитваше същото чувство преди първото боцване.

По-късно на същия ден започнаха болките. Остри болки, които разтърсваха тялото й, последвани от мъчителни изтръпвания, разстройство, потене и още гадене.

На другия ден вече крещеше на висок глас, макар че мястото беше пусто и самотно като лунен пейзаж.

Слаба и отпаднала, с настръхнала кожа, тя сипеше купища ругатни по Карло, задето не се бе появил, като осъзна, че негодникът я бе изиграл. Нямаше да пристигне нито лекар, нито сестра, за да й помогнат. Тя бе сама.

С всеки изминал ден все повече й се искаше да умре. Но понеже бебето растеше в нея, тя се насили да запази здравия си разум.

На четвъртия ден, разтърсвана от мъчителни гърчове, изтощена и дехидрирана, тя бе започнала да кърви. Няколко часа по-късно изгуби бебето.

Болката от спонтанния аборт бе неописуема. Замаяна и окървавена, тя лежеше на пода, твърде слаба, за да помръдне, и си мислеше, че умира. Всъщност смъртта щеше да е желан изход.

След доста време успя да допълзи до кухнята и да се добере до бутилка вода, като отпи няколко глътки.

„Ще живея, закле се тя. Ще живея.“

И след това бавно бе започнала да си възвръща силата и здравия разум.

Бебето бе момче. Тя го погреба под едно маслинено дръвче в градината и каза кратка молитва.

Чудеше се колко ли дни и седмици Карло ще я остави сама в къщата. Той сигурно бе проучил нещата, бе открил колко време ще й е необходимо, преди да се почувства дори малко нормално.

Да я остави да се справи с това съвсем сама, бе най-подлото нещо, което можеше да направи.

Ами ако беше умряла? Какво значение щеше да има за него?

Никакво. А и защо да има? Той бе законният й съпруг и като такъв щеше да наследи доста.

Тогава започна да мисли, че той може изобщо да няма намерение да се връща.

После си каза: „Не, прекалено е умен, за да направи такова нещо. Може да го обвинят в убийство.“

Но в едно нещо бе уверена — Карло бе способен на всичко. И беше изключително важно да се измъкне от него, иначе с живота й бе свършено.