Джаки Колинс
Опасна целувка (66)

Глава 66

Бриджит се мяташе и въртеше в съня си, преди внезапно да се събуди. Бузите й горяха.

Сънуваше все същия кошмар — кошмара, който я тормозеше от години.

Тим Уийлт.

Усмихнат.

Щастлив.

Навежда глава и я пита: „Как си, миличка?“

Мъртвото му тяло бе проснато в апартамента му, докато Сантино Бонати я събличаше и блудстваше с нея и Боби.

Пистолетът.

Пистолетът на Сантино.

Пистолетът на масата.

Сантино, който насилваше Боби, а мръснишкото му лице бе застинало в ухилена маска.

От нея зависеше да го спре…

Тя пролази по леглото, стигна до оръжието. Ужасените викове на Боби я подтикваха.

С треперещи ръце взе пистолета.

Пистолетът на Сантино.

Насочи го. Натисна спусъка.

Сантино. Кръвта се разплиска навсякъде. Изненада и ярост се изливаха от всяка пора.

Тя дръпна спусъка още два пъти и той се свлече на пода, без да каже нито дума.

Спомените от този съдбовен ден се носеха из мозъка й в ярки цветове и ужасяващи подробности. Сега имаше и продължение на кошмара.

Заключена в стая.

Карло и друг мъж идваха при нея със спринцовка.

Дни.

Седмици.

Може би дори месеци.

Божествената тръпка, когато хероинът се разливаше по вените й.

О, боже! Какво се бе случило с нея? Тя бе бременна и отчаяно искаше да се откаже от хероина. Но нямаше начин да се справи сама. Трябваше й помощ.

Докато бяха в Америка, тя искаше да каже на Лъки, но преди да успее, Карло на бърза ръка я изведе от страната. През целия път до летището се кара с него, но без никаква полза. Той я качи на един самолет за Европа, далеч от всеки, който можеше да й помогне. И като пристигнаха в Рим, я заведе право в двореца на родителите си извън града, където се настаниха в един апартамент отзад. Държеше я далеч от всички, макар че от време на време тя попадаше на майка му, жена с лице като от гранит, която я гледаше неодобрително.

Какъв жесток и безсърдечен кучи син бе Карло. Той я изнасили, принуди я да се пристрасти и с хитрост я накара да се ожени за него. Сега си мислеше, че я е поставил точно там, където й е мястото. И може би бе успял.

Знаеше, че заради бебето трябва да вземе мерки за навика си, който бе достигнал до три дози дневно.

Спомни си доктора в Ню Йорк, който й каза, че знае как да й помогне и спомена, че може да я постави на метадонова програма.

— Трябва да се откажа — каза тя на Карло. — Сигурна съм, че ще е трудно, но трябва да го направя заради бебето. Нужна ми е помощ. Не съм достатъчно силна, за да го направя сама.

— Не мога да те изпратя в клиника — замърмори Карло. — Хората ще разберат и ще обвинят мен. Ако това се разчуе, ти ще си позор за цялото семейство.

— Карло — замоли му се тя, — трябва да ми осигуриш помощ. Ами оня лекар от Ню Йорк? Той може да ме сложи на метадонова програма, както сам каза. Не може ли да се върнем при него?

Той се сети, че ако Бриджит не е пристрастена към хероина, тя може да се опита да го изостави. Но после си помисли как би могла? Те бяха женени, тя бе бременна. Нямаше начин да го остави сега, така че защо да не й помогне. Все пак никой не искаше да има наркоманка за жена. Особено след като един ден щеше да стане майка на детето му.

— Права си — рече той. — Ще измисля нещо.

Тя кимна, облекчена. Бе готова на всичко, само и само да се откаже.

Няколко дни по-късно той й каза да си събере багажа в един малък куфар и да се приготви да тръгне след час.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да получиш помощта, която поиска — отвърна той.

Тя изпита истинско облекчение, като се надяваше, че се връщат в Ню Йорк.

Вместо това той я закара до семейната ловна вила на няколко часа път, която се намираше в един рядко населен провинциален район.

Къщата бе голямо, запустяло място, занемарено и неизползвано, понеже семейство Вити нямаха нужните средства, за да го поддържат.

— Къде сме? — попита Бриджит, като пристигнаха. — Това не ми прилича на клиника.

— Понеже не е — рече Карло, като разтовари един сандък, пълен с консерви и бутилирана вода в кухнята. — Тук ще ти е много добре.

— Ще дойде ли някоя сестра? Лекар?

— Естествено — отвърна той с безизразно лице. — Всичко съм уредил.

— Кога ще пристигнат?

— Трябва да ги посрещна утре и лично ще ги доведа. Това място е прекалено изолирано, за да могат да го намерят без моя помощ. На тридесет мили наоколо няма друга къща.

Тя го погледна с надежда в очите си, загрижена за доброто на бебето си.

— Сигурен ли си, че това ще подейства?

— Да, Бриджит. Поиска помощ, давам ти я.

— Благодаря ти, Карло — прошепна тя. — Страшно ти благодаря.