Фирдоуси
Шах-наме (97)

Форуд и Тохар разглеждат иранската войска

С Тохар Форуд излезе от града,

и неговото щастие — звезда —

угасна тука, че не знае бог

във любовта си поднебесна срок.

Когато юношата е обречен,

той няма да измине път далечен…

И взряха се от върховете сини

витязите в иранските дружини.

Пред взора на Форуд и на Тохар

войски вървяха с шлемове от жар.

Форуд изрече: „Слушай, всяка тайна

открий ми за войската им безкрайна.

Кой е начело на мъжете ратни,

кой носи знаме, кой — обувки златни,

бойците, славна гордост на Иран,

по име назови и стяг развян!“

Прииждаше желязната лавина

през пролома — дружина след дружина.

Ту златен шлем, ту брадва с бляскав вид,

тук — златно копие, там — златен щит;

земята ли бе вече бедна дрипа,

или пък златен облак се изсипа!

Бой барабанен. Стъпки. Шум и прах.

Орелът в полет падаше от тях.

Те бяха трийсет хиляди бойци,

юнаци в брони и добри стрелци.

Тохар отвърна: „Гледай надалеч,

ще ти разкрие всичко мойта реч.

Под стяга, вдигнал образа на слона,

вървят бойци, най-храбрите на трона.

Тус ги предвожда, страшният юнак,

що в кървав бой съсича враг след враг.

Стяг нов се вее, слънце свети там,

обхванато от лъчезарен плам.

На чичо ти това е стягът славен,

на Фериборз, юнакът богоравен.

А по-натам — с луна извезан стяг,

бойците нямат брой, пред тях — юнак:

синът на Гождахам — Густах — това е,

от никого той в боя страх не знае.

Съзираш ли на оня стяг онагра,

що над войските свети като багра?

Страх всява тоя сърмен флаг развян,

понесен от дружината на Занг.

Виж стяг с девица чудна над бойците,

устата й — рубин, смола — косите,

развял го е Бижан, синът на Гив,

що много вража кръв проля щастлив.

А ето, знаме с образ на пантера,

дори и лъв би се смалил пред звера,

готов да скочи с кръвожаден бяс…

Шейдуш се казва техния витяз.

Виж стяг с глиган и зъби най-зловещи,

небето могат те да хванат в клещи!

Под тях е предводителят Гораз;

и бой със лъв той счел би за игра!

И по-нататък — бивол върху стяга,

от неговите войни всеки бяга,

защото се предвождат от Фархад,

с небето само равен в тоя свят.

А оня стяг, на който вълк белее,

над вожда Гив победно се ветрее.

След него е Гударз, със стяг — лъва,

на мечоносците е той глава.

Вървят под стяга с тигъра ужасен

бойците на Ривниз, герой прекрасен.

Под стяга там със степната сърна

Нестух пристъпва, на Гударз сина.

Синът му, другият, е пък с елена,

Бахрам се казва, със ръка блажена.

Бойци безброй… Но малък е деня

да ти представя всички имена.“

Украса за царете, без омраза

за храбреците слушаше витяза,

златист и светъл като шенбелид.

За него всеки беше знаменит.

И той продума на Тохар тогава:

„За мъст синовна вече час настава!

В земите бранни на Мачин и Чин

не ще остане жив боец един.

Ще се сражавам, докато в полята

не отсека на дракона главата!“

Иранците дойдоха и видяха

Форуд с Тохар: и мълчаливо спряха.

Пред тях излезе Тус, от гняв обзет.

Преди да тръгнат в своя път напред,

той нареди: „От моите витязи

един да мине стръмните оврази

и там стремглаво до последен дъх

да спре със коня на самия връх.

От нашата войска ли са велика —

там двеста пъти да плющи камшика.

А тукашни витязи ли са — в плен

да бъдат оковани и — при мен!

Сражават ли се — да ги съсече

и мъртви тука да ги довлече.

Но ако те са някакви шпиони,

загледани към моите колони —

на място да ги разсече на две

и тук отново да се озове.“