Фирдоуси
Шах-наме (10)

Зал пристига при кабулския владетел Мехраб и се влюбва в дъщеря му Рудабе

Веднъж Дастан поиска да обходи

земите на баща си, да преброди

това, което шахът бе им дал.

И със другари верни тръгна Зал

към южния и тих индийски край:

зовяха го Кабул, Донбер и Май.

Опънеха ли шатрите чудесни,

звъняха чаши и ехтяха песни,

за славна чест на царската хазна…

Така бе в тази приказна страна.

И ето, след Забул в Кабул витяза

пристигна, по-сияен от атлаза.

Царуваше тогава в този град

Мехраб и беше властелин богат;

с лице-зора, със стъпки на фазан,

същ кипарис бе неговият стан;

мобед бе по сърце, боец — в душата,

с ръка юнашка, с разум във главата.

Той на Зохак-арабина бе внук;

но щом възлезе на престола тук,

редовно плащаше на Сам налог,

че славен бе юнакът, ала строг.

За Зал когато бе вестта дочул,

Мехраб напусна призори Кабул.

А робите, с вързопи във ръцете,

последваха забързано конете,

понесли мускус, амбра и динари,

брокати, кожи и коприни стари,

венеца царски — целия в елмази,

верига златна, пръстени, атлази.

Вървяха след владетеля бойци —

от род и от коляно храбреци.

Щом Зал разбра, че този цар сияен

е тръгнал да го среща, всеотдаен,

пришпори коня да го поздрави

и радостни слова да промълви.

На трона светлосин приседна госта

и най-напред за него беше тоста,

издигнат от Дастан, що даде знак

да закипи тук пир за царя драг.

Искреше вино, стенеше рубаб,

витязът поглед прикова в Мехраб,

че беше царят със осанка стройна,

с реч ласкава и със душа спокойна.

И Зал прошепна, просто поразен:

„От род безсмъртен този е роден!“

Когато след това Мехраб се вдигна

и облаците с рамена достигна,

Зал каза на велможите: „Къде ли

такъв юнак достоен сте видели?

Светът не знае друг боец по-славен.

Навярно в боевете няма равен.“

Един от царските слуги тогава

дойде при Зал, започна реч такава:

„Витязе, под кабулското небе

живее дъщеря му Рудабе,

с топола-стан, като зора сияйна,

от слоновата кост е по-омайна.

Във две ласа смолисти до петите

се вият по снагата и косите.

Страните и пламтят, подобно жар,

а устните и имат цвят на нар.

Очите и са нарциси — зорници,

криле на гарван — нейните ресници.

И веждите — два лъка от Тараз:

чер мускус, но със блясък на елмаз.

Дъхът и е от амбрата по-свеж.

Тя цялата е пролетен цъфтеж.

И с погледа си — прелестна и млада

тя обещава радост и наслада.“

Чул всичко туй за чудната девица,

смути се Зал, отпусна той десница.

Ако бащата бе като зората —

тогаз каква ли ще е дъщерята?

Той цяла нощ не мигна, закопнял,

че образът и беше като лал…

Светът осъмна слънчев и кристален

и Зал се вдигна пак в деня реален.

Събраха се забулските велможи;

препасан с меч, един от тях доложи,

че прещастлив към шатрата на Зал

владетелят Мехраб се е задал,

със свитата си сред поле широко;

„Сторете път!“ — се чуваше високо.

И ето че оставил своя кон,

Мехраб се сведе в радостен поклон,

пристъпи към сияйния престол,

где беше Зал — филиз от древен ствол.

Витязът го посрещна и прегърна,

с най-ласкави привети го обгърна

и промълви: „О, твой е моят трон,

венецът, мечът, славният ми кон.“

Мехраб отвърна: „Господарю мой,

щастлив съм, че видях такъв герой!

Едно желание ме осени

и мисля, че не ще те затрудни:

ела на пир, да заблести двореца,

че като слънце е за мен храбреца.“

Но Зал се сепна: „Не, това не може,

на пир у друговерец да съм, боже!

Страхувам се, баща ми ще узнае;

дори и Менучер ще възроптае,

че със езичник съм седял на пир,

под блясъка на златния потир.

Поискай друго, със сърце готово

аз ще изпълня казаното слово.“

Мехраб похвални думи пак изрече,

но тайно — нечестивец го нарече.

Наведе се за слава и за чест,

и шатрата напусна с благовест.

Изпрати го с похвали и витяза.

А тлееше у знатните омраза,

че бе Мехраб от зли души роден;

от друга вяра беше озарен,

и кой от тях би го почел със слово?

Но чувайки, що каза Зал, отново

започнаха да хвалят госта драг,

възнасяха го до небето чак,

повтаряйки, че бил добре почетен,

ала мигът бил просто мимолетен

за този славен воин-кипарис,

с такива благи думи, с поглед чист.

Ала страстта у момъка пламтеше,

над разума му вече тя летеше.

И чуйте, що един арабски цар,

е промълвил за тази страшна жар:

„Другар най-верен — туй е моят кон;

прославен съм под този небосклон.

Способна е единствено жената

да влее смут в покоя на душата.“

Разкъсан от съмнения, смутен,

гореше в огън Зал и нощ, и ден.

Объркваха се мисли, чувства, грижи,

в друг свят започна сякаш да се движи —

жадуващ сам за устните и нар…

Зал-Зер бе вече влюбен, пълен с жар.