Фирдоуси
Шах-наме (136)

Рустам убива Шагад и умира

Рустам се вдигна в кървавия ад

и забеляза на брега Шагад.

От погледа му той разбра тогава

кой го доведе до смъртта лукава.

И каза: „Хей, подлецо, злостна твар,

защо погуби своя брат по-стар?

И всичко зарад тебе ще загине.

Но няма бог така да те отмине!“

Шагад отвърна: „Само черен страх

ти всяваше у хората и грях.

Възмездието, братко, съществува.

Ти цял живот се би, граби, пирува,

и затова, геройо на Систан,

ще се преселиш днес у Ахриман!“

И царят спря до ямата дълбока.

Замръзна той пред гледката жестока:

на дъното лежеше в кръв Рустам,

и пак бе като страшен лъв Рустам.

Започна царят: „Гостенино славен,

защо си в тази яма изоставен?

Какво се случи? Бог да бъде с нас!

Знахари най-добри ще викна аз.

И може някой да те излекува,

та моето сърце да не тъгува.“

Най-славният юнак изправи стан:

„Подлецо, ти си жалък и презрян!

И няма да намериш лек за мене,

душата ти с лъжи напразно стене.

Умира всичко… Времето лети.

Над всички меча звездосин блести.

Рустам как може да остане вечен,

щом беше и Джамшид на две разсечен.

Блестяха Феридун и Кей-Кубад —

а где са днес? Прах само в този свят!

Сияеше и Сиявуш витяза —

Горай за миг главата му отряза.

Ирански славни синове те бяха.

Прославени във боеве те бяха.

И после — що? Като последен лист

аз бях последната им летопис.

Синът ми Фарамарз сега остава

за мойта черна смърт да отмъщава.“

А след това изрече към Шагад:

„Край. Аз умирам. Няма път назад.

Витае в паметта ми страшна мъка,

но, моля, дай ми две стрели и лъка.

Страхувам се, че може някой лъв

да ме разкъса приживе със стръв,

щом ме съгледа в ямата дълбока,

оставен от съдбата си жестока.

Та затова ми трябва лък сега,

да е спокойна моята ръка.

И ти, Шагаде, изпълни молбата,

а щом умра, ме зарови в земята!“

Шагад подаде лъка на Рустам,

напрегна тетивата той едвам,

а брат му се усмихваше ехидно,

че бе щастлив от делото обидно.

С усилия за миг неимоверни

Рустам опъна тетивата черни.

И тук Шагад потрепна като жар;

побягна той зад близкия чинар,

със ствол непоклатим и многодетен,

издигнал към небето връх приветен;

зад него се прикри като зад щит,

безбожен, злонамерен, ядовит.

Рустам със всички сили тетивата

присви и пусна в миг стрелата.

И стана сякаш чудо в този свят:

прониза тя чинара и Шагад,

що изпищя с последен дъх в сърцето.

А брат му се обърна към небето:

„Благодаря ти, боже многолики,

че твоите дела са тъй велики!

И в края на юнашката съдба

до теб достигна моята молба,

и ти неотмъстен не ме остави —

затуй отново моят глас те слави!“

Замлъкна той, остана ням и глух.

Напусна го безсмъртния му дух.

А Заваре в един окоп съседен

с най-верните бойци издъхна бледен.