Фирдоуси
Шах-наме (55)

Рустам оплаква Сухраб

Рустам захвърли и юзда, и стреме,

безумен — с прах посипа свойто теме

и запролива сълзи като дъжд,

каквито носи всеки славен мъж:

„О, сине мой, белязан от съдбата,

ти бе венец, достоен за делата

на моя род, но вече шлем и трон

за теб ще бъде тоя небосклон!

Кой бог ме унизи с такава рана —

синеубиец в своя край да стана,

от моя нож тук внука горд на Сам

и син на Тахмине — да легне ням!

А кой юнак би се сравнил със мене,

но ти бе друг и мойта мъка стене —

ръцете ми да отсекат за миг,

на прах да се превърне моят лик!

Ако попита майка ти — каква ли

вест черна ще й пратя сам, да жали,

че най-невинен нейния витяз

със бащинска ръка погубих аз?

Позор! И само в мене е вината:

Кой знае син промушен от бащата

и кой е слушал в тоя свят немил

за някой, своя роден син убил?

Кой цар на дъщерите си красиви

ще каже, че ще бъдат те щастливи

без теб, сразен от мен, когото Сам

ще отрече от своя род голям?

Нима съм мислил някога, че ствола

на корена ми ще роди топола —

витяз, повел дружини към Иран

и мрак над моя ден ще сложи длан!“

Рустам разпореди и с багреница

Сухраб покриха, че бе той с десница

велика и летеше вихрогон,

а гроба стана неговия трон!

Положиха го във ковчега тесен

и в бащината шатра бе отнесен,

а неговата шатра с трона-жар

подпалиха по обичая стар

и огънят обреден с пръсти бавни

изпепели доспехите му славни.

Трептеше дълго стихналата шир.

Рустам бе се опомнил най-подир

сред мъката си: „Сине мой, друг няма

да се роди с такава мощ голяма!

Защо помръкна синия простор,

къде е твойто рамо, твоят взор?

Уви, кой този жребий ти предрече,

от род и от баща да си далече!“

Той дрехите си късаше от скръб

и плачеше покрай ковчега скъп:

„Ще ме проклинат дълго всички хора,

а с мен — и мама ще търпи позора.

Рустам, ще кажат, своя син надви

и го прободе с ножа си, уви!

О, как ще мога да се оправдая?

И кой ще има вяра в мен накрая?

Какво ще кажат в родната страна

витязите пред тази новина,

щом разберат, че просто изведнъж

промуших аз най-доблестния мъж!“

Тогава мечоносците на шаха

покрай юнака тъжен се събраха

и сякаш някакъв надгробен хор

изпълни с мъка степния простор:

„За всички е съдбата невидимка —

венец тя носи, а до него — примка.

И само щом заемеш трон велик,

ще те свлече от него тя за миг.

Защо да чакаш пролетта зелена —

раздялата е предопределена.

И нищо, че си поживял едва —

белее вече твоята глава,

защото тъй е наредил твореца,

безумец най-последен за мъдреца.

Говориш ти, но бог над теб мълчи

и ходиш сляп, макар и със очи…

Защо ли плачеш тъй неутешимо?

Това, що стана, е необяснимо.“

Чул за смъртта на славния витяз,

пристигна шаха и с елеен глас

започна над ковчега му да вика:

„От връх Елбурз до малката тръстика

умира всичко, що е тук било

под тежкото небесно колело.

Светът ни мами, слънце ни огрява,

но всеки по реда си заминава.

Юнако, не плачи, вдигни снага

и чуй какво ще ти река сега:

небето да свалиш върху земята,

да изгориш от край до край полята —

на своя син не ще помогнеш ти!

Душата му е в сините черти

на небесата… Отдалече само

аз забелязах мъжкото му рамо,

че бе решила тъмната съдба

да падне от баща си във борба.

Ти не тъжи, бедата е голяма,

но капка полза от сълзите няма!“

Рустам отвърна: „Той лежи смълчан,

а там в степта с войската е Хуман,

с бойците, що вървяха след витяза,

но против тях ти не таи омраза.

Назад към Чин ще бъде най-добре

да им покаже пътя Заваре.“

„Да, няма вече нужда да се бия —

изрече шаха, — нищо, че ей тия

бойци ни причиниха много зло

и беше мрачно моето чело —

но ти ме нарани с тъга безмерна

и край ще сложа на войната черна!“