Фирдоуси
Шах-наме (95)

Тус се отправя в Туран

Щом слънцето надмина хоризонта

и като конник полетя през фронта

от изгреви в съзвездие Овен —

светът засвети виненочервен.

Пред шатрата на Тус тръба засвири,

под звън литаврен всеки кон подири.

И сякаш всичко се възпламени —

така се вдигат морските вълни.

Шум, конско цвилене, прах поднебесен —

и сводът за луната стана тесен.

След меча меч, а подир слона слон —

то сякаш Нил нададе бурен стон.

Проблясваше денят златист и ален,

от стяга славен на Иран запален.

Под знамето кавейско — куп бойци,

потомци на Гударз и храбреци.

А със корона, с жезъл — знак достоен,

горд вдигна ръст пред всички вожда боен,

Тус, в злато цял облечен и обут,

огрян от стяга, с подвизи прочут.

Наоколо — Новзаровото племе,

с корона всеки, с ризница и стреме.

И ето, като вихър полетяха

витязите към портите на шаха.

Закри небето Тус със своя стяг,

на стяга — слон, извезан в боен бяг.

И Менучеровия род тогава,

на Тус привикнал почит да отдава,

след него тръгна, като черна бран,

закрила слънце и луна със длан.

Бе всеки воин с шлем и тежка броня.

Дойдоха пред двореца кон до коня.

А шахът Тус повика с други там,

юнаци славни, непознали срам.

И тъй им каза гръмоглас пред строя:

„Иранци, Тус ще ви предвожда в боя.

Под знамето велико на Каве

вървете, гдето той ви позове.“

Предавайки му пръстена на вожда,

продума шахът: „Той на теб подхожда,

дружините разумно поведи

и няма никой да те победи!

Навред си спомняй моята поръка:

на никого не причинявай мъка,

пастир ли срещнеш или пък орач,

що се съсипват от зори до здрач,

не ги измъчвай… Продължи отново.

Но непокорните ги бий сурово.

Невинни не обиждай, не ругай,

че е еднакъв земният ни край…

Не преминавай край Келат, защото

направиш ли това — очаквай злото.

Да бъде слънце Сиявуш сред рая,

по-праведен от него да не зная.

Роден от дъщерята на Пиран,

Форуд, синът му, е с подобен стан;

и тъй на мен прилича в тоя свят,

че всички знаят родния ми брат.

Живее той в Келат със свойта майка,

царува там и може би се вайка,

че не познава никого от нас.

Затуй далече — заповядвам аз!

Нали и той дружини възглавява,

а път планински край града минава;

самият момък е витяз най-славен,

що не познава в боевете равен.

Войските през пустинята води,

но край лъва не приближавай ти.“

Така отвърна Тус без мисъл плаха:

„Дори съдбата не спори със шаха.

Ще избера указания път,

че всяка твоя дума — туй е съд.“

Отдалечи се след това храбреца,

а Кей-Хосров с Рустам дойде в двореца.

Там по зова на шаха за съвет

пристигна и най-мъдрия мобед.

И властелина беше завладян

от спомена за свойта скръб в Туран.

А Тус летеше горд пред строя боен,

но ето — пътят вече стана двоен:

единият — с пустинен прах богат,

в Черем зовеше другия, в Келат.

Замлъкнаха литаврите, тръбите,

и слоновете спряха, и бойците,

готови да се понесат напред

по пътя, който Тус ще избере.

И реч подхвана в тоя миг юнака —

какво пред тях в пустинята ги чака.

Той каза на Гударз: „Сред пек и жар,

да бъде амбра пясъка и дар

целебен — без вода съм уверен,

че няма да изтраем даже ден.

Не е ли по-добре към планината

да тръгнем и да стигнем до реката,

потънала в дървета и треви?

Та кой в пустиня иска да върви?

Да, пътят за Черем е много тесен,

но той за мене е познат и лесен.

Води ни Гождахам веднъж дотам,

а пътища и по-жестоки знам.

Ще минем ние през места познати,

далеч от зноя, с радости богати.“

Гударз отвърна: „Ти си вождът тука,

на тебе шаха пожела сполука.

Прави, което той ти нареди,

в опасен път бойците не води,

че нарушиш ли неговата дума —

ще бъде за бойците страшен друма?“

„О ти — изрече Тус, — преславен мъж,

не бързай тук да плачеш изведнъж.

Какво за шаха е една заръка,

повярвай ми и се спаси от мъка!“

Тъй каза Тус и сложил своя шлем,

поведе всички право към Черем,

забравил волята на властелина —

и слушай кой и за какво загина!