Фирдоуси
Шах-наме (9)

Сам предава княжеството на Зал

Сам нищо не спести под небосклона,

за да подготви своя син за трона.

Повика във двореца мъдреците,

поведе с тях беседа за звездите.

А след това бащата-исполин

започна разговор за своя син:

„Получих Менучеровото слово

дружините да поведа отново.

Ще ида най-напред в Мазендеран,

а след това ще вляза в Горгсаран.

Но моя син оставям на престола,

че е достоен той за ореола

на славата… Нали на младини

аз го захвърлих в мъки и злини!

Оставих го, макар дарен от бога,

че бях обзет от злоба и тревога.

Но славният Симург го приюти,

Яздан над него бдеше във беди.

Захвърлих го, а там, в оная вис,

той се издигна като кипарис.

Но във деня на прошката всеблага

бог ми го върна със душа предрага.

И ето че сега на трона сяда,

да бъде той за вас като награда.

На знания и разум го учете,

във всички чудеса го посветете.

Обичайте го, и сърдечна реч

умело да владее вместо меч.

А аз, по заповед на властелина,

ще защищавам нашата родина.“

Продума на Дастан: „Бъди щастлив,

във всяко свое дело — справедлив!

И не забравяй ти Забулистан,

от шаха на Иран си увенчан.

Сред шум и смях, със чудните велможи

пирувай славно под звездите божи.

Пази и ключовете от хазната;

щом си богат, ще е добре страната.

Цени това, що чисто в теб блести;

но радостите царски не пести.“

Ала синът му отговори с мъка:

„Как мога да остана тук в разлъка?

Навярно съм осъден да живея,

макар и грешен, на скръбта в елея.

Ти повече не ме оставяй сам —

нима отдавна ме намери там?

О, толкоз време аз живях в гнездото,

кръв пиех на орела под крилото,

що бе за мен кърмилница добра;

орлетата ме топлеха с пера.

Сега отново съм на скръб обречен…

Ала такъв е моят жребий вечен!

На розата аз само шипа знам.

Но тъй решил е съдникът голям.“

„Скърбиш ли — Сам отвърна на момчето,

излей докрай скръбта си от сърцето.

Но знай, че звездоброецът прочете

по звездното писмо на световете,

че ти ще имаш княжески венец,

войска и трон, робини и дворец.

Забул е твой, отдай му ум и сили,

щом за престола с теб сме се родили.

Събирай тука и почитай в двора

бойците храбри, учените хора.

И към науките върви напред,

за плодовете им ще дойде ред.

Пирувай и дарявай всички щедро,

небето над Систан да бъде ведро.“

Той даде знак. Забиха барабани,

издигнаха се щитове ковани.

Тръби индийски огласиха входа,

звънци забиха, стана черен свода.

И Сам напред дружините поведе,

глава след него всеки с почит сведе.

Два прехода измина Зал с бащата,

да види как предвожда се войската.

След туй в прегръдка го пое юнака

и скръбно пред дружините заплака.

Премрежи се и погледа на Зал,

че толкоз мъка той не бе познал.

Помоли го да тръгне в път обратен

и да възлезе на престола златен.

Завръщаше се Зал с печал горчива,

не можеше скръбта си той да скрива.

Но ето, седна на престола той,

и — в златото — усети миг покой,

със жезъла си бикоглав, с венеца,

що като слънце светеше в двореца.

Велможи знатни от страни далечни

пристигаха със думи най-сърдечни.

Той разговаряше със мъдреци,

днес със юнаци, утре със жреци,

и бяха чудни дългите беседи,

подети от най-умните мобеди.

Оставаше в сърцето му следа.

Зал стана умен, чист като звезда.

И по достойнства беше той преславен,

не бе роден витяз на него равен.

А във делата войнски и ездата

елейно го прославяше мълвата.

И бе с такава чудна красота,

че всички той омая по света.

Сияеха и глупави, и мъдри,

щом зърнеха сребристите му къдри.