Фирдоуси
Шах-наме (143)

Из края на поемата

Когато моя стан се попрегърби,

понесъл куп горчивини и скърби,

започнах тази книга, осиян

от шаховете древни на Иран.

Велможи знатни пишеха тогава,

без никой хонорар да получава

от касата на някой господар.

В сравнение със тях — бях надничар.

Към мен хвалбата бе хвалба към роба,

но тя ме преизпълваше със злоба,

че със кесии пълни, в тесен кръг,

не знаеха за моя стар недъг.

Той се нарича бедност. И боли.

Но бог ме срещна с Дейлеми Али,

човек сърдечен, честен, с мисъл жива,

и дружбата ми с него бе щастлива.

Не, този славен син на Кутейба

е в образа на моята съдба.

Изпраща ми храна, пари, одежди,

сърцето ми дарява със надежди.

Не плащам тука никакъв налог:

ям, пия, спя, живея като бог.

Ако не беше неговата стряха,

навярно щях да съм слуга на шаха.

А днес прегърбен, остарял и тих,

като с криле ме носи моят стих.

И ето че завърших аз докрая

юнашките предания от рая

на нашия велик ирански свят.

Единствено със него съм богат.

Затварям вече царствената книга,

която ме държа като верига

за моя тежък, ала чуден труд.

Сега навред под свода съм прочут.

Не ще умра! И ще съм жив отново

в посятото от мен безсмъртно слово!

И този, който вярва в чест и ум,

ще ме похвали някой ден без шум.

Сатира за султан Махмуд

Махмуде бедни, властен и жесток —

лишен от съвест, — ти забрави бог!

Царе и други са владели трона.

Навярно още помни небосклона

войски по-силни, чудни синове,

обвеяни със слава боеве.

Но никой цар не е владял венеца

единствено за пирове в двореца,

или да кажем — само за грабеж:

такъв ще се превърне утре в леш!

И може би сега се чудиш вече,

че моята уста това изрече?

Чуди се ти, палачо клепоух!

Пред тебе не е куче, а зъл дух,

превърнат в ураган, във пещ гореща.

Свободен, той те кани днес на среща.

Аз знам, че твоите клюкари зли

са ти донесли всичко за Али

и ти си наредил тогаз от трона

да ме захвърлят под крака на слона.

Е — и какво, — един е Мохамед,

а тука е Али, пророкът блед.

На клада, жив на кол да ме набият,

пак няма мойта вяра да убият

в пророка и в това, че всеки цар

не само в алчността е господар.

И нека знае този свят злоуст,

че е живял един поет от Тус —

Фирдоуси, — що сътвори поеми

във чест на други шахове големи.

О, хиляди са тези стихове,

изсекли в строфи дни и векове.

Описах много подвизи, витязи,

доспехи, брони, мечове-елмази,

и копия описах, и ласа,

долини, градове и небеса…

Коне възпях, описах аз аслани,

чудовища в моря и океани,

и дракони, и слонове във бой,

и демони, и ангели безброй!

Аз врагове описах и другари,

и шахове от времената стари.

Ала къде са те? Могъщ и тих

едничък ги прославя моят стих.

И ти, Махмуде, ще изгниеш в гроба,

ала от тлен ще те запази роба,

като опише властния ти лик.

На прах ще стане твоят трон велик,

но аз от стихове ще го излея,

за вековете в тази епопея.

И пак благодарение на мен

за тебе ще узнаят някой ден.

Столетия ще минат, тази книга

в небето на духа ще се въздига.

С ръката си създавах аз света,

сях дълго тук на дните в паметта.

Един край мене пишеше красиво,

друг хвалеше двореца безочливо,

и нищо, че с пари ги позлати —

чрез мене само ще останеш ти.

Аз, тридесет години озарен,

не знаех що е нощ, какво е ден,

Иран за да прославя… И султана,

ако цени на моя труд кервана,

над своите отличия безброй,

до себе си би ме поставил той.

О, тридесет години — насаме —

работех робски аз над „Шах-наме“.

И мъката дори за век ми стига.

Но ето я — лежи пред мен „Цар-книга“.

Наивно вярвах: щом я оцениш,

с дирхеми златни ще ми заплатиш…

Позор! В признание, че е велика,

че има радост и за мъченика,

от твое име чаша със шербет

донесоха на бедния поет.

Това ли е на моя труд цената!

И как да понеса сега лъжата?

Но мигар струваш ти, Махмуде, грош,

потънал в дребни клюки и разкош?

Не! Щом си бил преди наемник жалък,

сега слуга ще си останеш малък.

Докоснал амбра, моят вехт халат

ухае дълго с чуден аромат,

но срещна ли случайно въглищаря,

ще почернее дрехата ми стара.

И тъй, не се надявай — сляп и глух, —

че ще очерниш ти и моя дух.

Да беше ти наистина велик,

от мен едва ли би отвърнал лик.

Чул само част от моите дастани,

изпълнени с юнаци — великани, —

до облаците би ме ти възнел,

не с горест и шербет би ме почел!

И знай: дори осемдесетгодишен,

Фирдоуси не е поет излишен.

Аз стих след стих редях богоизбран,

за да прославя древния Иран,

за да създам пред всички цел висока,

за да е твоят царски път с посока,

за да създам у царя висша страст,

че само за доброто има власт!

Но ако туй не помни той, тогава

душата му да тлее като лава:

и прикован от тези стихове —

с позора да пребъде векове!