Фирдоуси
Шах-наме (24)

Мехраб се гневи на дъщеря си

Изплашен, и Мехраб бе вече чул,

че Сам с войска е тръгнал към Кабул.

Извика той Синдохт и мигновено

за Рудабе и каза разярено:

„За спор със шаха нямам сили аз —

едничко ми остава в този час:

да ви обеся двете на площада.

Навярно тъй ще имаме пощада

от шаха, своя тежък гняв смирил,

що пак със радост би ни озарил.

Кой воин бих изпратил срещу Сам?

Кой с него би започнал бой голям?“

Щом той към нея думите изрече,

Синдохт приседна в размисъл далече.

Бе с остър ум и прозорлива тя.

Догадка чудна блесна в паметта.

Затича се към неговия трон

и каза с най-признателен поклон:

„Владетелю, послушай мойто слово,

а след това се разгневи сурово.

Ти по-добре дай ключа от хазната.

Знай, от нощта се ражда светлината.

И колкото да бъде дълга, тъмна,

все пак настава време да се съмне.

Пак идва ден от слънце осиян,

чудесен като лал от Бадахшан.“

Но той с такива думи я превари:

„Не ме замайвай ти със притчи стари!

Щом можеш, бързай тук да ни спасиш,

че иначе сред кърви ще лежиш.“

Синдохт на рамото му длан положи:

„Едва ли да се мре ще се наложи.

Сама ще ида пред врага коварен,

ще го огрея с поглед лъчезарен

и ще му кажа, че по всеки друм

не с меч се побеждава, а със ум.

За себе си не ме е страх,

но само дарението ти да е голямо.“

Той каза: „Ето ключа от хазната,

че тя е нищо пред мира в страната.

Вземи венец, престол, коне, робини —

при Сам иди под небесата сини.

Щом тези дарове му връчиш ти,

навярно всичко той ще ни прости.“

„Да — тя изрече, — щом цениш живота,

отдай, когато трябва, и имота.

Но тръгна ли под знойното небе,

със нищо не обиждай Рудабе.

Да я заваря тука невредима;

пред мене дума дай неповторима.

За себе си не се страхувам аз —

за нея ме е страх от този час.“

Тя чу от него клетвата свещена,

започна да се стяга възродена.

Облече се в брокати златоткани,

накичи се с елмази и гердани,

взе злато — триста хиляди динари,

атлази нови и коприни стари.

За шестдесет коне разпореди —

да им поставят сребърни юзди;

а шестдесет робини най-приятни

в ръцете си държеха чаши златни,

със бисери зелени, светлосини,

примесени със камфор и рубини.

За сто камили тя отдаде знак,

за сто катъра с издръжлив гръбнак,

поиска и венец, елмази дивни,

верижка златна, обеци и гривни;

от бисери блестеше златен трона,

тъй както звезден свети небосклона;

като огромен конник бе висок,

до двайсет лакти беше той широк.

На четири индийски слона сложи

подаръци за славните велможи.