Фирдоуси
Шах-наме (138)

Фарамарз убива кабулския цар

Почел Рустам, синът изправи ръст

и тръгна към пустинята за мъст:

най-първо бе отворена хазната —

той заплати достойно на войската,

а след това под звън на барабани

поведе в поход войните избрани.

Далече бе Кабул, но в пролетта

той като черен облак налетя.

И щом научи царят от Кабул,

че идва властелинът на Забул —

напред поведе своите дружини,

прах вдигнали до небесата сини.

Проблясваха из пътя шлем до шлем,

а слънцето изчезваше съвсем.

И ето че се срещнаха войските.

От гръм железен трепнаха звездите.

Прахът прерасна в цяла планина;

изчезна лъв, обърка се сърна.

Небето и земята отдалече

не можеха да разпознаят вече.

Летеше Фарамарз без страх пред строя,

отсреща и врагът започна боя.

Разсичаше чак до седлото той.

Но всичко спря. Нададе царят вой,

Със здраво ласо в миг го заловиха.

Бойците му безпомощни се скриха,

че бяха първи само в подлостта,

в капаните им беше смелостта.

И как убиха те цвета на Хинд!

И как затриха те цвета на Синд!

Земята бе от кърви напоена

и нямаше душа успокоена.

Децата и любимите жени,

и майките — те мъчеха с войни…

А царя, цял във кърви, върху слон

привързаха и в близкия район

докараха, където с вълчи ями

Рустам и Заваре без жал измами.

Доведоха и царските роднини,

баща му, братята му юначини,

децата на подлеца властелин —

и ги одраха живи до един.

А него — там над ямата позната —

обесиха надолу със главата.

Запали Фарамарз огромна клада,

та всичко да изтлее без пощада,

на прах и пепел да се разпилей —

ливадата, убиецът — злодей.

Тъй Фарамарз изпълни свойта мъст:

Кабулистан разпъна той на кръст.

И върху трона скъп на властелина

провъзгласи за цар един роднина.

Родът на царя бе изкоренен,

трепереха от него нощ и ден.

Но ето че веднъж с лъчите първи

той си замина, след море от кърви;

кабулците, с разкъсани одежди,

ридаеха, не виждайки надежди.

Ридаеха и тези, що назад

вървяха, сякаш идвайки от ад.