Фирдоуси
Шах-наме (56)

Рустам се връща в Забулистан

С войската тръгна към Иран Кавус,

с дружината си, сред простора пуст,

Рустам остана Заваре да чака,

че беше пратен той с добро в бивака

на враговете и се върна пак.

И призори сломеният юнак

поведе всички към Забулистан,

където вече стенеше Дастан.

От край до край Систан се разтревожи.

Ридаеха забулските велможи

и ръсеха главите си със прах;

а пред ковчега крачеха край тях

войниците без мечове юнашки,

от скръб отсекли конските опашки.

Когато доближиха бавно Зал,

той пусна златната юзда без жал

и беловлас се втурна към ковчега.

В гръдта на всички пламна страшна жега

и всеки воин беше без колан,

и всеки безутешно сведе стан,

че не една сълза се в миг показа,

че бе навеки замълчал витяза.

Без сили вече, славният юнак

отвори позлатения капак

и каза: „Тате, гледай моя син.

Не е ли Сам, баща ти — исполин!“

Зал тъжно зарида: „О, сън наяве,

светът за него бе като възглаве

и никъде не съществува друг

витяз, какъвто беше моят внук!“

И сълзите се ронеха, течаха

и всички думи за витяза бяха.

Пред своя дом се озова Рустам

и тежкия ковчег положи там,

а Рудабе, когато го съгледа,

зави от мъка и припадна бледа

със викове: „Мой славен исполин,

вдигни се ти поне за миг един!“

Тя плачеше безумно, без надежда

и дълго над ковчега ням нарежда:

„Мой малък лъв, от славен лъв роден,

от теб, единствен, бе светът лишен!

Във старата ми гръд гори въпроса:

защо увехнал трябва да те нося?

И за какво в съдбовния въртоп

дворец наместо — ти намери гроб!

Баща ти бе лишен от милост божа

и те прободе безсърдечен с ножа.“

Чак до Сатурн летеше този плач,

пред всеки поглед бе припаднал здрач.

Но нямаше ни помен от звездите;

сълзи и прах струяха по страните.

И между всички пак Рустам бе пръв,

не сълзи той проливаше, а кръв.

Човек би казал, че светът умира

и няма капка радост сред всемира.

Тогава безутешният юнак

докрай открехна тежкия капак

и като ясно слънце се показа

лицето безметежно на витяза.

Въздъхна всеки в миг неутешим

и сякаш към небето литна дим.

И никой не отвърна взор унило,

че бе заспало там момчето мило,

и затова — и сетният човек

заплака над студения ковчег:

така че с толкоз мъка край храбреца

приличаше на страшен гроб двореца,

където сякаш Сам след бой велик

си беше легнал да отдъхне миг

под жълтата завивка на броката,

без копие и щит, без меч в ръката.

„Ако направя — шепнеше Рустам —

скъп саркофаг за него, — той едвам

ще преживее мойта смърт, че може

да го ограбят като царско ложе.“

И гробница-копито — от порфир

и от алое вдигнаха подир,

где златните вериги по стените

внезапно ослепяваха очите.

А вече вредом малък и голям

бе чул кого е с нож убил Рустам.

И всеки бе от тази вест потресен —

за мъката светът излезе тесен.

Бащата плачеше неутешим,

ридаеше над своя син любим

и всяка радост бе за него чужда…

Но нова сила взе да го пробужда,

че е трептяла скръб и други път

и смърт такава е видял светът.

Та кой човек — щом не е с ум оскъден —

ще бъде пред съдбата безразсъден,

макар че със скръбта на Тахамтан

от край до край тъгуваше Иран!

А щом Хуман, завърнал се обратно,

разказа за смъртта невероятна —

помръкна мигом цар Афрасиаб,

взел за поука края на Сухраб.