Фирдоуси
Шах-наме (105)

Смъртта на Форуд

Щом слънцето се скри зад планината

и спусна се като войска тъмата,

да защитят Форудовия град,

стотици войни спряха във Келат.

Отново здраво спуснаха резето

и зов литаврен огласи небето.

Нощта бе ад, но в ада Джерире

при своя син успя да разбере,

че иде нещо страшно и тревожно

и да заспи й беше невъзможно.

Но призори сънува сън зловещ:

гореше крепостта като във пещ

и сред огньове, сълзи и руини

лежаха мъртви чудните робини.

Видяла в прах и пепел Сепидкух,

тя се събуди от тътнежа глух

на идещия враг… И забеляза,

че приближава краят на витяза.

От кулата се върна тя за миг

и беше тъжен майчиния вик:

„Форуде, сине мой, стани веднага!

Над нас саванът вековечен ляга.

Край крепостта и пътя надалеч

се виждат щит до щит и меч до меч.“

А юношата каза: „Майко славна,

защо проливаш сълзи тъй безславно!

Ще продължиш ли с нещо моя ден,

ако е той отгоре предрешен?

През младостта си бе убит баща ми,

навярно и за мен друг избор няма.

Той падна от Гораевата длан,

мен може би ще ме срази Бижан.

Но ще се бия с дух могъщ и воля,

за милост няма никого да моля!“

Раздадоха там щитове и брони,

Форуд сам свойта ризница прогони,

нахлупи румския си шлем и кръг

описа с кеянидския си лък.

Когато всекидневното светило

от край до край степта бе озарило,

тръба тревожна проехтя навън,

с литаврен гръм и със камбанен звън;

юнашки вик излитна нависоко,

това, що предстоеше, бе жестоко…

И ето че туранския герой

пред крепостта поведе своя строй.

Изви се прах и глъч неимоверна;

то сякаш че смола се спусна черна

над планината, в чийто зъл пролом

звъняха меч до меч и кон до кон.

Напред! — се чу от две страни и страшно

започна боят под небето прашно.

Ядосан пред войската, с прах покрит,

пеша вървеше Тус със меч и щит.

И другите юнаци след юнака

вървяха гневно със десница яка

до оня миг, когато се видя,

че строя там турански оредя

и краят близък вече се показа.

Без щастие бе този ден витяза!

А те му се дивяха: като лъв

се биеше Форуд сред прах и кръв

и пусто от ръката му без време

остана не едно и друго стреме.

Но в миг, уплашен сякаш от смъртта,

назад със своя кон той полетя

и забеляза, сред дола натясно,

Бижан отляво и Рохам отдясно.

Бе явно, че настъпваше беда;

Форуд отпусна потната юзда

и към Бижан се устреми свирепо,

останалото просто бе нелепо.

Ръка той вдигна и разби съвсем

на късове Бижановия шлем.

Иранецът обезумен заплака,

не знаейки каква съдба го чака.

Но тук изникна изведнъж Рохам,

иззад гърба му той се втурна сам

и озверен от загубите, нямо

заби си меча в младото му рамо.

Витязът изрева, потръпна блед,

и пак на коня полетя напред.

Но в миг Бижан с усмивка го догони,

удари коня той и падна коня.

Ала все пак, понесен от бойците,

витязът се намери зад вратите

на крепостта с последен дъх и стон…

А как навън летеше вихрогон!

Робините и майка му най-нежно

на трона го положиха. Метежно

се разридаха в мъката-пожар,

че нямаше Форуд да стане цар.

Те късаха косите си от мъка,

дворецът се тресеше като пъкъл,

а той лежеше побледнял и ням;

но ето че намери сили сам

очите си красиви да отвори

и пред сълзите им да заговори,

едва-едва отваряйки уста:

„Не току-тъй вий чезнете в скръбта!

Иранската войска е безпощадна,

щом дойде тя, с душа за кърви жадна,

ще ви затворят до една във плен;

и моят край ще бъде разорен.

Но този, който тук за мене жали,

сам свойта родна къща да подпали,

на крепостния зид след туй да спре

и литнал, край стената да умре.

Жив никого Бижан да не намери.

А аз към други времена и ери

ще се запътя, че злодея-враг

ме стъпка, като незавързал злак.“

Той се помъчи дъх да си поеме,

но отлетя душата му без време.

За нас съдбата е един факир,

що ни премята през скръбта безспир:

ту праща вятър, ту гърми със бури,

ту ни отнема сините лазури,

сложила меч във вражата ръка,

ту ни избавя после от тъга,

дарява ни със злато, трон, корона,

а след това ни блъска пак от склона

надолу… Затова живей докрай

тук на земята — няма горе рай.

И само нероденият не може

да знае що е смях и скръбно ложе;

а всеки, който е от кръв и плът,

върви весден по своя тъжен път

до края на човешката омраза…

Но жалко! Толкоз млад умря витяза!