Фирдоуси
Шах-наме (75)

Сватбата на Сиявуш и Ференгис

Щом слънцето под свода необятен

проблесна като щит красив и златен,

потегли в път достойният Пиран

и конят, сякаш степен ураган,

в двореца на витяза го донесе.

Юнакът свойта почит му поднесе

и каза: „Приготви се, княже млад,

за радостта най-чудна в тоя свят,

че тази нощ със трепет във душата

ще дойде тук на царя дъщерята.“

Смути се Сиявуш, почервеня;

нали бе взел наскоро за жена

и дъщерята на Пиран — юнака,

а ето днес каква съдба дочака.

Но рече: „Както смяташ, тъй прави,

че нямам тайни аз пред теб, уви!“

След думите Пиран пое обратно.

И пак премисли всичко той стократно

да бъде обредно, — и затова

Голшех, жена си, мигом призова,

че беше от жените му най-стара

и умна, а в сърцето си — със вяра.

И щом получи ключовете тя,

отвори с радост не една врата:

за хиляди юнаци бе броката,

сапфири украсяваха блюдата;

за тридесет камили скъп товар —

там още съдове искряха с жар;

а ослепителни и дивни сред двореца

сияеха неземно два венеца;

ковьорите — на брой към шестдесет,

три царски мантии — в сърма и безчет

рубини — пламък същ върху атлаза…

И всичко, всичко беше за витяза!

Блестеше слънчев златният престол.

До него, като звезден ореол,

робини двеста виеха стан строен,

в ръцете с чаши, с мускус и алое;

и триста роби — всеки с румски шлем.

А сто мъже от царския едем

с шафран и амбра грееха брокатни;

и те понесоха в носилки златни

Голшех, и още — нейните сестри,

що сееха над хората пари,

тъй както ги зовеше обичая.

И много щедри бяха те докрая.

Прие най-скъпи гости Ференгис,

от всички тя дочу похвали низ,

ала Голшех целуна там земята,

прославяйки на царя дъщерята.

Към момъка пък бързаше Пиран,

поел на път със царя на Туран.

Взел за жена княгинята прекрасна,

подписа Сиявуш със мисъл ясна

на свойта радост утрешния ден;

с най-светъл обред бракът бе скрепен.

Шест конника към царските палати

Пиран веднага радостно изпрати —

княгинята да дойде още днес.

И тя дочу най-трепетната вест:

„Щом мракът над земята се зарее,

луната пред витяза да изгрее.“

Страните й горяха изумрудни.

Цветя изгряха в къдрите й чудни,

когато я поведоха натам,

където той я чакаше със плам

ръката й най-нежно да поеме.

По-силно беше чувството след време.

Наоколо не спаха седем дни,

че нова радост всички осени

сред виното и сладостните песни,

под звън на руд и мигове чудесни.