Фирдоуси
Шах-наме (125)

Кей-Хосров пирува с иранските юнаци

За пир разцъфна шахската градина,

че тъй бе заповядал властелина.

Под сянката на цветоносен клон

поставиха в миг златния му трон.

И този кът, постлан с килими чудни,

засвети със звездите изумрудни

край славния и несравним престол,

засенчен от един юнашки ствол.

Не ствол — сребро и клонки-кехлибари,

със обеци от бисери прастари.

Наместо листи там на всеки клон

блестеше хризолит и халцедон.

И портокали грееха богато,

но бяха всички те от чисто злато —

като тръстики кухи до един

за мускуса и виното-рубин.

И мирисът върху престола златен

струеше като вятър ароматен.

Но ето че пристигна Кей-Хосров,

сияен под небесния покров.

Огледа той иранските велможи,

накичени с венци и скъпи кожи.

И гласовете им звучаха дивни,

бе всеки с пояс, обеци и гривни.

Седяха те до своя властелин,

облечени в брокат от Рум и Чин.

Лицата им — като лалета свежи —

изгаряха от трепетни копнежи.

Те пиеха за щастието свое

и пееха, и палеха алое

до оня миг, когато шахът сам

им даде знак да дойдат със Рустам.

Той бе решил с юнака най-могъщ

да поговори като мъж със мъж.

Така започна Кей-Хосров тогава:

„Юнако благороден, чест и слава!

Ти — щита наш, под твоите крила

сияят всеиранските дела.

Във столицата или надалеч

готов е да ни брани твоят меч.

Ти знаеш на Гударз за синовете,

как ги почита царят на царете,

съветите им колко аз ценя

във сладък пир или пък на война.

Аз се измъчвах, плаках мълчалив,

но кой ме чу, освен юнакът Гив!

Сега над него се изви бедата,

изгуби своя чуден син бащата.

И ако ти не ми помогнеш — кой

от теб е по-достоен в мир и бой!

Бижан в Туран сред врагове линее,

навярно няма дълго да живее!

Вземи каквото искаш, но иди

и този славен момък доведи.“

Рустам пръстта целуна в миг пред шаха

и пак похвали чудни прозвучаха:

„Ти грееш като слънце всеки час,

за да зарадваш всекиго от нас.

Ни гняв, ни нужда да изпиташ вече,

да гинат враговете ти далече!

Така ни осиява твоят лик,

че и праха от тебе е велик.

Зората с твоя нежен взор сияе,

луната шах такъв до днес не знае.

Ти победи, всели добри закони

и драконите в дън земя прогони.

Единствено да бъдеш ти щастлив,

на тоя свят съм аз все още жив!

И съм готов след всяка твоя дума

да полетя на своя дълг по друма,

понесъл стяга на властта могъща,

която в пепел всеки враг превръща.

Да се превърне въздухът на пещ —

за Гив едва ли ти Рустам ще спреш.

Врагът очите мои да извади —

ще продължа през кърви и прегради.

На шаха аз отдавам свойта мощ

и нямам нужда от бойци и вожд.“

Гударз и Фериборз, Шапур и Гив,

и още много там, в мига щастлив,

благословиха трепетно юнака,

разбирайки каква съдба го чака.

Наляха пак, изправи шахът стан —

наздравицата беше за Дастан!

Пи властелинът, благ от радостта,

че вече беше близо пролетта.