Фирдоуси
Шах-наме (36)

При Рустам идва Тахмине, дъщеря на Саманганския цар

Нощта премина. Взе да избледнява

Зорницата в небето. И тогава

дочу той шепот в тъмнината синя.

При него влезе някаква робиня

със свещ в ръката, чийто пламък ален

бе сякаш от едно сърце запален.

Но друга там, зад нея скрила дъх,

бе като слънце над планински връх.

Два лъка-вежди, къдри цвят смолист,

подобно ласо; тяло — кипарис,

с руменина, по-бляскава от лал,

и устни, що до днес не бе видял.

Без плът, тя бе душата вдъхновена,

не беше сякаш от прахта родена.

Припламна лъвското сърце в боеца;

помена той възторжено твореца

и я попита: „Как се казваш ти?

Защо ли моя лунен сън смути?“

А тя отвърна: „Тахмине съм аз.

Над мен скръбта витае с тъжен глас

и нищо, че съм дъщеря на царя.

Тя, славата на моя род, е стара,

но не намерих цар до този ден —

макар че няма друга като мен.

И никой моето лице не знае

и не е чул ни звук от мен — това е

желанието ми сред тази степ

да чакам и да вярвам само в теб.

Бях малка, а дочувах сякаш вчера

как ти убиваш змей или пантера

и без да знаеш отдих — исполин, —

в нощта туранска ти летиш един.

Печеш онагри и ядеш в полето,

догдето твоя нож страши небето.

А щом усетиш във ръката стръв —

смъртта си ще намери някой лъв;

или орел, подгонен от стрелата,

без плячка ще се втурне в небесата

и тигър ще сразиш за миг така, че

с кръв даже черен облак ще заплаче.

Такива вести слушах аз случайно

през детството. И се надявах тайно

да видя тези плещи, този стан

и ето че пристигна в Саманган!

И ако искаш — аз ще бъда твоя:

сърцето ми е само за героя,

изпепелил ме с непозната страст.

Ти виждаш — моя разум губи власт

пред малката надежда, боже мой,

от тебе утре да родя герой,

получил във наследство твоя ръст,

небесната ти сила, твойта мъст.

Открит от мен — тук Рахш ще долети.

И цялата страна ще имаш ти.“

Красавицата замълча смирено:

Рустам в леглото слушаше смутено,

от чудния й образ озарен,

от мъдрите й думи възхитен,

а щом дочу, че Рахш той пак ще има —

то радостта му бе неповторима.

Повика той един мобед брадат

и при баща й го прати за сват,

а той, с душа до днеска неспокойна,

изправи царски ръст — топола стройна

и заповяда с пир, по обичая,

на младостта й да венчаят края.

По вяра бе съюзът им скрепен.

Тя беше вече с него — този ден

започна във двореца пир огромен,

такъв, какъвто нямаше и в спомен.

Мъжете величаеха Рустам,

опиянени викаха със плам:

„Бъди щастлив с прекрасната царица,

над твоя дом да няма черна птица!“

Щом се видяха те в прегръдка сладка —

красива бе нощта, но много кратка.

Откакто бе Рустам на тоя свят,

той носеше скъп пръстен от ахат.

„На тебе искам да го подаря —

й каза, — ако имаш дъщеря,

косите й с ахата осени,

да я закриля той във лоши дни!

Но ако син ти подари съдбата —

да носи този пръстен на ръката —

залог от мен, — да стане като Сам

герой, между царете най-голям,

стрелата на когото с полет смел

пронизала би даже и орел.“

И много думи шепна той разкошни

сред ласките на миговете нощни.

Но зазори. Вълшебните коприни

потънаха в уханията сини

на първия повей на утринта.

В последната целувка сети тя

една внезапна мъка величава,

която още носи оттогава…

Дойде и Саманганския владетел

и рече горд на своя благодетел:

„Открихме, господарю, твоя кон!“

И го поведе сам към Рахш с поклон.

С дълбока радост взе Рустам юздата,

сложи седлото и през равнината,

скрил всичко и от нова сила движен,

се спусна към Забул той най-безгрижен.