Фирдоуси
Шах-наме (86)

Ференгис моли Афрасиаб за пощада

Когато всичко Ференгис научи,

какво с мъжа й може да се случи,

главата си посипа тя със прах

и зарида, измъчена от страх;

със кървав ремък своя стан препаса,

в двореца спря и падна пред баща си.

„О, татко — рече тя, — какво таиш!

Ти мен ли искаш да изпепелиш?

Злодеят с хитри мрежи те оплете,

но мигар ти не чуваш гласовете

на нашите сърца и свят желан!

Не се ли ти страхуваш от Яздан?

Оставил своя край, дойде витяза

и свойта вярност той към теб показа.

Зарад кого баща си разгневи

и се отрече от Иран, уви!

И ти прие изгнаника, но ето

лъжа коварна помрачи небето

на неговия нов и свят олтар:

къде си чувал да убиват цар?

Дори към мен ли нямаш капка жал?

Светът какво е — радост и печал!

Един достоен слиза от престола,

а друг с лъжа приема ореола

на славата, но краят е един:

трева и прах под небосвода син.

На Герсиваз не вярвай, той жадува

за власт и тази мисъл го вълнува.

Но мигар ти забрави как Зохак

от Феридун бе смазан като враг;

как Селм и Тур изпитаха ръката

на Менучер, жадуващ за разплата?

Днес Кей-Кавус царува във Иран,

с Рустам велики, с мъдрия Дастан,

с Бахрам и Занг, юнаците могъщи,

що в боя влизат като тигри същи,

и славният Гударзов син е там —

пред Гив земята тръпне в страх голям.

От гняв ще закипи морето ядно,

небето ще се спусне безпощадно

над теб, приел жестоката съдба.

И ще си спомниш моята молба.

Ти не онагри гониш любопитно

и не сърни настигаш ненаситно —

от трона искаш да премахнеш цар.

Ще те посипе небосвода с жар!

Владетелю, туранската държава

спаси от гибел и позорна слава.“

Тя Сиявуш съгледа в тоя миг

и пламнала от скръб, нададе вик:

„О цар и вожд, о воин и мъдрец,

о лъв достоен, о могъщ храбрец!

Отказвайки се от Иран и трона,

на моя край прие ти небосклона —

почете царя наш като баща!

Но где е туй, що той ти обеща?

Къде е клетвата, която свода

дочу от него някога в угода!

О, ако знаеше сега Кавус —

със своите бойци Рустам и Тус,

Дастан и Фарамарз, и Гив юнака —

каква присъда във Туран дочака:

ще пламне пак безоблачната шир

и няма да живеем вече в мир!

Но има бог и нека с висша власт

срази Горай, Демур и Герсиваз!

Тоз, който нож държи за теб в ръката,

възмездие да види от съдбата!

Да ти помогне в тоя миг Яздан,

а твоя враг навред да е презрян!

Да ослепея аз, за да не плача,

щом към смъртта те повлече палача!

Отне баща ми слънцето от мен,

как доживях до този страшен ден?“

Чул думите, бащата побледня,

светът пред него мигом притъмня.

„Я стига вече — викна господаря, —

не си дорасла ти да учиш царя!“

Без ум бе сякаш той, ожесточен,

макар че го болеше, натъжен.

Бе близо на тъмницата вратата,

не знаеше за нея дъщерята.

Нататък я повлякоха за миг,

не го смути горчивия й вик;

и много скоро тъмната килия

видя жестоката й орисия.