Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
شاهنامه‎, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Автор: Фирдоуси

Заглавие: Шах-наме

Преводач: Йордан Милев

Година на превод: 1977

Език, от който е преведено: Фарси

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: поема

Националност: Иранска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678

История

  1. — Добавяне

Смъртта на Сиявуш от ръката на Горай

Злодеят Герсиваз Горай погледна

и той към Сиявуш с десница ледна

се спусна разярен, същински див,

забравил чест и съвест, завистлив.

С ръка го хвана злобно за косата

и го повлече, боже, по земята!

Заплака Сиявуш, нададе стон:

„Ти, който имаш този небосклон,

в достоен син ме възроди отново,

за да успее някой ден сурово

на моя смъртен враг да отмъсти

и като чудно слънце да блести

сред кръг от славни войни и витязи,

велик и смел, далече от омрази!“

В сълзи, неутешим, снел своя шлем,

над него се склони с тъга Пилеем.

„Прощавай, братко — Сиявуш изрече,

да грее твойта слава надалече!

Привет с добро предай и на Пиран;

кажи му, че останах изигран.

От думите-съвети бях понесен

подобно лист, когато падне есен.

А той се кле: сто хиляди бойци,

облечени във брони храбреци,

ще ти изпратя, щом усетиш нужда —

но где са те сред тази пустош чужда!

Уви, в ръцете зли на Герсиваз

опозорен се мятам скръбно аз

и тук не виждам никой, който може

да ми възвърне княжеското ложе.“

Превлякоха го през града жестоко.

Навлезли вече във степта дълбоко,

Горай извади своя нож-елмаз,

що бе му подарен от Герсиваз,

подхвана за къдриците витяза

и го помъкна, пламнал от омраза,

към мястото, где Сиявуш преди

във спортния двубой ги победи.

И пред мишената, где той, ездачът,

бе стрелял с Герсиваз, сега палачът

го повали със удар най-голям —

такъв не знае нито страх, ни срам!

За него сякаш бе овца витяза

и мигом той главата му отряза;

кръвта избликна, нямаше тя край,

подложи бързо златен съд Горай —

а Сиявуш, обезглавен, остана

безмълвен на небето под савана.

Палачът лисна алената кръв,

и там, където тя попи — такъв

червенобагрен цвят израсна ясен,

че аз не знам от него по-прекрасен.

„Кръвта на Сиявуш“ се той зове

и все така цъфти от векове,

от оня ден, когато там чинара

затихна бавно от враждата стара

и засънува своя сън най-драг,

но няма той да се събуди пак…

Злодейството завърши… Изведнъж

зъл вихър се изви нашир и длъж.

Изтръпнаха бойците, падна здрача

и всеки в себе си прокле палача.

Тъй Сиявуш намери своя край…

Над мен все още слънцето сияй,

но с първите лъчи на светлината

отправям тежък укор към съдбата.

Злодеят, вижте, е щастлив и сит,

родът му е почитан и честит,

а праведния, мислейки за рая,

едва завързва с мъка двата края.

Затуй ти всяко бреме захвърли,

за нищо вече да не те боли!

И повече не вярвай на съдбата,

че тя от векове таи лъжата.

Каквото дойде — приеми го днес,

че утре друг ще има тази чест…

Ридаеха за Сиявуш навред

и Герсиваз проклинаха подред.

От денонощна мъка за витяза

царицата косите си отряза

и — с черна лента — своя стан уви,

без дума към света да промълви;

единствено с потока на сълзите

баща си тя проклинаше през дните,

а с него — и злодея Герсиваз.

Далеч ехтеше тъжният и глас.

Когато той достигна и до царя,

от унес сякаш трепна господаря

и нареди на Герсиваз със яд:

„Да се измъкне тя от оня ад

и на палача я предай веднага;

щом и разкъса дрехите, с тояга

да я наложи най-жестоко там,

догдето не изпита черен срам

и с болката не се роди без време

отрокът зъл на вражеското семе.

Аз ще прекърша неговия клон

и няма утре той да има трон!“

Тогава мечоносците турански

проклеха царя и завиха кански:

„Не е видял небесният простор

от цар или везир такъв позор.“

Пилеем наблизо плачеше горчиво,

сълзите му се стичаха най-живо.

Пред двама войни той се спря завчас

и те дочуха неговия глас:

„От царството по-близък ми е ада!

Без сън и без покой, като пред клада,

по-скоро ний Пиран да известим

и да помислим как да я спасим!“

Конете оседлаха, полетяха

и с хоризонта на степта се сляха.

Три конника в двореца на Пиран

пристигнаха и всеки — в него взрян —

разказваше що става надалече —

потокът на сълзите пак потече.

Пиран се изуми и в тоя час

припадна на земята във несвяст.

А след това се укори, захлипа

и с пепел своята глава посипа,

извивайки: „О, слънцето се скри,

друг няма трона тъй да озари!“

Той се обърна към Леххак: „Веднага

да тръгваме, че тя стои недрага

в тъмницата, с нерадостна съдба,

и може би трепти като върба.

Предаде я баща й на палача

и нямам сили аз да я оплача.“