Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- شاهنامه, 994 (Обществено достояние)
- Превод от персийски (фарси)
- Йордан Милев, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2013 г.)
Издание:
Автор: Фирдоуси
Заглавие: Шах-наме
Преводач: Йордан Милев
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: Фарси
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: поема
Националност: Иранска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678
История
- — Добавяне
Смъртта на Сиявуш от ръката на Горай
Злодеят Герсиваз Горай погледна
и той към Сиявуш с десница ледна
се спусна разярен, същински див,
забравил чест и съвест, завистлив.
С ръка го хвана злобно за косата
и го повлече, боже, по земята!
Заплака Сиявуш, нададе стон:
„Ти, който имаш този небосклон,
в достоен син ме възроди отново,
за да успее някой ден сурово
на моя смъртен враг да отмъсти
и като чудно слънце да блести
сред кръг от славни войни и витязи,
велик и смел, далече от омрази!“
В сълзи, неутешим, снел своя шлем,
над него се склони с тъга Пилеем.
„Прощавай, братко — Сиявуш изрече,
да грее твойта слава надалече!
Привет с добро предай и на Пиран;
кажи му, че останах изигран.
От думите-съвети бях понесен
подобно лист, когато падне есен.
А той се кле: сто хиляди бойци,
облечени във брони храбреци,
ще ти изпратя, щом усетиш нужда —
но где са те сред тази пустош чужда!
Уви, в ръцете зли на Герсиваз
опозорен се мятам скръбно аз
и тук не виждам никой, който може
да ми възвърне княжеското ложе.“
Превлякоха го през града жестоко.
Навлезли вече във степта дълбоко,
Горай извади своя нож-елмаз,
що бе му подарен от Герсиваз,
подхвана за къдриците витяза
и го помъкна, пламнал от омраза,
към мястото, где Сиявуш преди
във спортния двубой ги победи.
И пред мишената, где той, ездачът,
бе стрелял с Герсиваз, сега палачът
го повали със удар най-голям —
такъв не знае нито страх, ни срам!
За него сякаш бе овца витяза
и мигом той главата му отряза;
кръвта избликна, нямаше тя край,
подложи бързо златен съд Горай —
а Сиявуш, обезглавен, остана
безмълвен на небето под савана.
Палачът лисна алената кръв,
и там, където тя попи — такъв
червенобагрен цвят израсна ясен,
че аз не знам от него по-прекрасен.
„Кръвта на Сиявуш“ се той зове
и все така цъфти от векове,
от оня ден, когато там чинара
затихна бавно от враждата стара
и засънува своя сън най-драг,
но няма той да се събуди пак…
Злодейството завърши… Изведнъж
зъл вихър се изви нашир и длъж.
Изтръпнаха бойците, падна здрача
и всеки в себе си прокле палача.
Тъй Сиявуш намери своя край…
Над мен все още слънцето сияй,
но с първите лъчи на светлината
отправям тежък укор към съдбата.
Злодеят, вижте, е щастлив и сит,
родът му е почитан и честит,
а праведния, мислейки за рая,
едва завързва с мъка двата края.
Затуй ти всяко бреме захвърли,
за нищо вече да не те боли!
И повече не вярвай на съдбата,
че тя от векове таи лъжата.
Каквото дойде — приеми го днес,
че утре друг ще има тази чест…
Ридаеха за Сиявуш навред
и Герсиваз проклинаха подред.
От денонощна мъка за витяза
царицата косите си отряза
и — с черна лента — своя стан уви,
без дума към света да промълви;
единствено с потока на сълзите
баща си тя проклинаше през дните,
а с него — и злодея Герсиваз.
Далеч ехтеше тъжният и глас.
Когато той достигна и до царя,
от унес сякаш трепна господаря
и нареди на Герсиваз със яд:
„Да се измъкне тя от оня ад
и на палача я предай веднага;
щом и разкъса дрехите, с тояга
да я наложи най-жестоко там,
догдето не изпита черен срам
и с болката не се роди без време
отрокът зъл на вражеското семе.
Аз ще прекърша неговия клон
и няма утре той да има трон!“
Тогава мечоносците турански
проклеха царя и завиха кански:
„Не е видял небесният простор
от цар или везир такъв позор.“
Пилеем наблизо плачеше горчиво,
сълзите му се стичаха най-живо.
Пред двама войни той се спря завчас
и те дочуха неговия глас:
„От царството по-близък ми е ада!
Без сън и без покой, като пред клада,
по-скоро ний Пиран да известим
и да помислим как да я спасим!“
Конете оседлаха, полетяха
и с хоризонта на степта се сляха.
Три конника в двореца на Пиран
пристигнаха и всеки — в него взрян —
разказваше що става надалече —
потокът на сълзите пак потече.
Пиран се изуми и в тоя час
припадна на земята във несвяст.
А след това се укори, захлипа
и с пепел своята глава посипа,
извивайки: „О, слънцето се скри,
друг няма трона тъй да озари!“
Той се обърна към Леххак: „Веднага
да тръгваме, че тя стои недрага
в тъмницата, с нерадостна съдба,
и може би трепти като върба.
Предаде я баща й на палача
и нямам сили аз да я оплача.“