Фирдоуси
Шах-наме (41)

Двубой между Сухраб и Гурдафрид

Разбра и дъщерята знатна там,

че от смъртта се бе спасил едвам

Хаджир с позор сред битката последна.

Тя сети силен гняв и стана бледна,

че беше с кръв на героиня славна —

мълвата я прославяше отдавна.

Тя Гурдафрид се казваше и в боя

до днес не беше срещала героя.

И затова от мъка за Хаджир

на камък стана нейния сапфир.

Сърцето й жадуваше за дело.

Приготви тя доспехите си смело,

скри къдрите под румския си шлем

и бронята, пристегната съвсем,

с колан привърза, сякаш беше мъж;

когато литна с коня изведнъж,

над цялата изтръпнала земя

гласът й боен страшно прогърмя:

„Витязи, кой ви води в този час?

И кой е най-безстрашният от вас?

Кой, равен по могъщество на кита,

желае мойта сила да изпита?“

Но никой от войските на Туран

не се обади и не вдигна стан.

Единствено Сухраб потъна в смях,

щом зърна, че наблизо вдигат прах.

И се провикна: „Ето че в капана

пак някоя онагра аз ще хвана!“

По-бърз от огън — скочи той на коня

с китайския си шлем и тежка броня

и като вихър полетя напред;

а тя опъна своя лък проклет

и право към Сухраб прати стрелата —

от туй орел би паднал на земята, —

но той, недосегаем, сам видя

как воините му падат сред беда.

Тогава — слисан, — без да се обажда

за мъст изпепелен от знойна жажда,

обзет от дън душа от яростта —

към своя враг витязът полетя,

издигнал пред стрелите мощен щит.

Но в този миг отпусна Гурдафрид

лъка си и със копие в десница

се втурна като полудяла птица

направо към Сухраб, ала сред дим

витязът се огледа невредим.

Освирепял все пак от бой такъв,

той ревна над полето като лъв

и мигновено своя кон пришпори,

юздата сви и тръгна да се бори,

насочил смъртоносно острието

на непознатия юнак в сърцето.

И нищо, че коланът бе пробит —

от туй не се уплаши Гурдафрид.

При все че долу се видя, защото

подобно топка падна от седлото,

разсечено от неговия меч —

тя пак възседна коня и далеч

върху седлото полетя отново

и вдигна облак прах в степта отново.

Да продължи — не й достигна мощ;

тя в прахоляка влезе като в нощ,

а и героя, разгневен от нея,

сред този тъмен вихър се зарея;

сред този прашен черносив комин

той се понесе като исполин…

Но миг преди да влезе в нова битка,

на рамото й падна тежка плитка

и той разбра, стъписан и немил,

че не със мъж — с жена се беше бил.

Тогава се зачуди: „Щом Иран

от някаква девица има бран,

ако мъжете му пристигнат тук,

не ще ги победя ни аз, ни друг!“

И приласкал къдрицата й гъста,

той я прегърна трепетно през кръста

със думите: „Плених те на война.

Аз дълго търсех твоя лик-луна!

И много лов добих с ръка умела,

но като тебе не видях газела!“

И тя разбра — спасение тук няма,

лице обърна и с тъга голяма

му каза: „Ти сред първите си пръв,

какво край теб е някакъв си лъв!

Но помисли: навред около нас

безброй очи ни гледат в този час.

А видят ли къдриците — тогава

какво ще стане с мъжката ти слава,

щом разберат, че в боя задимен

не си се бил със мъж, а — с мен!

Да се сражаваш, вече няма нужда:

такава битка за мъжа е чужда.

Не е ли по-добре да сключим мир?

Това е предостойно… И подир

за някаква девойка ли героя

ще трябва да напусне смешен боя?

Ще срещнеш ти войската ни покорна;

кълна ти се — от битки тя е морна,

и цялото богатство на Хаджир

ще бъде твое, що е бой пред мир?“

Сухраб погледна нежно Гурдафрид:

с две устни-лал — тя беше свят честит;

и рай-лице, и поглед замечтан,

по-строен от топола — кръшен стан;

два лъка бяха тънките и вежди;

очите й примамваха с надежди.

Той й отвърна тихо: „Ще те пусна!

Но ако всичко е лъжа изкусна,

не ще те скрие вече крепостта —

не е от свода по-висока тя;

аз до земята мога да я срина,

че няма меч, от който да загина!“

Пое от него Гурдафрид юздата,

сбогува се и тръгна към вратата

на крепостта, където Гождахам

й пръв отвори, а след туй със срам

той мигновено ключа превъртя;

все пак спасена се завърна тя.

Как щеше да узнае всичко шаха,

и стар, и млад печално заридаха;

такъв позор сред целия всемир

не беше чувал славният Хаджир.

И той, с коси от мъка побелели,

застана пред бойците онемели.

„Безстрашна героиньо — викна княза

към Гурдафрид, — ти ни показа

как трябва да се брани чест и род,

лъжата даже пуснала във ход.

А бог да почете и твоя враг,

че ти във крепостта се върна пак.“

Лукаво се усмихна Гурдафрид.

Тя вдигна ръст над крепостния зид

и викна към Сухраб със пълен глас:

„Хей, славен и неповторим витяз!

Аз съжалявам, но е вече време

войската ти обратно да поеме!“

„Добре — отвърна той, — по-чер от креп,

кълна се в слънцето, в луната, в теб,

че победител в крепостта ще вляза

и ти ще видиш моята омраза.

И ще си спомниш с твоя клет баща

това, което ти ми обеща.

Но късно ще е там за съвестта ти,

небето гръм-възмездие ще прати

и няма да остане този зид…“

Разсмя се най-високо Гурдафрид

и каза: „Мой витязе великан,

не знаеш ли, че в целия Иран

туранецът не може да се жени?

Прости, че не за вас сме тук родени.

Ала кажи — туранец ли си ти?

Долавям друго в твоите черти

на раменете, ръста и лицето —

подобен мъж не срещнах под небето.

Но ако чуе славният ни шах,

че ти си хвърлил всичко тука в страх —

Рустам ще прати с воини от Систан

и страшен ще е този великан.

До корен той ще те срази тогава

и виж да не изгубиш твойта слава:

че тъжно е под тигър изведнъж

да паднеш ти, макар и славен мъж,

или със страшна сила надарен —

подобно бик да станеш разярен.

Вдигни лице и поглед — слънце златно —

и към Туран се понеси обратно!“

Той сякаш че преглътна ягорида!

Жестока беше нейната обида,

а толкоз близо вече — крепостта,

но нека да настъпи утринта:

ще каже — всичко тук и надалеч

да е под огън и да е под меч.

И продължи, пак извисил осанка:

„Луната вече спусна свойта сянка.

Но утре пак ще пламне оня злъчен

и страшен бой…“ И от умора мъчен,

към шатрата си полетя за миг,

добър в доброто, а в гнева — велик.