Фирдоуси
Шах-наме (52)

Сухраб поваля Рустам

С красавици пи цяла нощ витяза,

искреше вино и звънеше саза.

А призори продума на Хуман:

„Прилича той на хищник-великан!

Но в неговия ръст аз виждам своя

и като мен напада той във боя;

гърди и рамо — сякаш по конец

ни е създал небесния творец —

еднакви. И видът му ме тревожи;

усещам, че ме пари огън божи,

щом си припомня тъжните слова

на мойта майка или пък това

съмнение: не е ли туй Рустам,

най-доблестният мъж и най-голям?

Навярно утре, воден от измами,

ще вдигна копието над баща ми.“

Хуман веднага се възпротиви:

„Рустам съм срещал неведнъж, уви.

Ти слушал ли си как в Мазендеран

е побеждавал този великан?

Макар на Рахш тоз кон да е подобен,

но той не е тъй силен и огромен.“

И ето вече зазори навън;

бойците се събудиха от сън.

Сухраб спокойно бронята облече,

със мисъл в боя, а с душа далече

от битката. Но пак нададе зов.

Бе неговият боздуган готов

Рустам да порази, ала витяза

така с усмивка на баща си каза:

„Какъв бе твоят сън, какво реши,

дали кръв искат нашите души?

Не е ли по-добре със гръм и трясък

да хвърлим всичко в кървавия пясък

и с пълни чаши — нека всяко зло

се изпари от нашето чело,

а след това да паднем пред твореца

с молба — да ни дари с венеца

на щастието. Да воюва друг,

а ний да вдигнем чашите напук!

Усещам светло чувство в мен родено,

лицето ми от туй гори смутено;

кажи, нали си ти от род велик,

открий ми прадедите си за миг!

Не бива името си тук да криеш

от този, с който искаш да се биеш.

Не си ли внук на Сам, син на Дастан,

Рустам велики от Забулистан?“

„Момче — Рустам го спря, — ти търсиш слава,

но друго ний говорихме тъдява:

приказвахме за ръкопашен бой,

а не за вино и гуляи безброй.

Да, ти си малък, но съвсем не крия:

не на шега със тебе ще се бия.

Започвай пръв. А края ни жесток

да бъде, както е отсъдил бог.

Аз неведнъж съм бил сред битки разни

и ми са чужди приказките празни.“

„Хей, стари дядо — възропта Сухраб, —

напразно ти за радостта си сляп.

Аз мислех само както подобава

да изживееш туй, що ти остава,

и с почести от своя род честит

да бъдеш утре сред пръстта зарит.

Но бой щом искаш — волята на бога

аз ще изпълня точно, както мога!“

И двамата от своите коне

отскочиха и свиха рамене,

облечени във ризници и брони;

в гюлето сякаш лъв лъва подгони

и пламна кървав ръкопашен бой,

където шурна пот като порой.

До пладне те се биха; ту бащата,

ту пък синът надвиваше в борбата,

догдето юношата като слон

се спусна побеснял и вихрогон

и вдигнал исполинските си длани,

така Рустам за пояса подхвана,

че просто го изхвърли на възбог,

а след това го повали жесток —

така лъвът онаграта събаря —

и седна тежко на гръдта му стара.

И повален Рустам, усети страх

от юношата, цял във пот и прах,

че той държеше вече смело ножа

над неговата шия тънкокожа.

И заговори стария юнак:

„Аз всичко ще ти кажа, няма как.

Ще ти разкрия точно обичая

какъвто е у нас и как го зная:

когато някой истински витяз

над своя враг добие пълна власт —

и го притисне както се полага,

не реже той главата му веднага:

а трябва — пак да го събори в кръв —

и вече може да се казва лъв.

Тогава чак главата му ще вземе,

законът е такъв у нас от време.“

И тъй, избрал лъжата изведнъж,

успя да стане доблестния мъж,

че бе Сухраб със чувство доверчиво

и нямаше сърце властолюбиво.

Туй не е чудно: вред е младостта

решителна и пълна с доброта.

Врагът отпуснал — сред степта витяза

се втурна, че далече забеляза газели

и след тях политна той,

забравил за доскорошния бой.

Но неловувал още до насита,

Хуман го спря и за Рустам попита.

И всичко, горд, Сухраб разказа там,

и туй, що бе му доверил Рустам.

„Момче, момче — Хуман му отговори, —

не са за теб небесните простори!

И жалко за огромния ти ръст,

за твоя път, що се оказа къс.

Ти, който имаш ум добър и ясен,

защо сам пусна тигъра опасен?

Страхувам се за теб, че мигар пак

ще видиш паднал славния юнак?

От господаря помня реч такава:

«На враг, дори и слаб, не се прощава».“

Замлъкна той и страх го навести,

че може би Рустам ще победи,

но бързо го успокои витяза:

„Не се страхувай — още сили пазя

и в следващия бой врагът свиреп

за шията ще вържа в тази степ!“

След туй Сухраб замислено замина

към шатрата и своята дружина.

А щом Рустам изправи рамена,

в степта израсна сякаш планина

или мъртвец от гроба се събуди;

той коленичи пред водите луди

и свежестта на близкия поток,

където сам благодари на бог

с молба — да сети пак десница яка:

не знаеше каква съдба го чака

или сляп жребий, предопределен

от слънцето на огнения ден…

Бях слушал аз, че с исполинска сила

небесната ръка го е дарила

и ако само стъпи на гранита,

под него ще останат две корита.

Но казваха, че тази страшна мощ

го е терзала силно ден и нощ.

И той издигнал бил ръце към бога

и на сърцето с тежката тревога

помолил — тази сила, що боли,

наполовина да я намали.

Послушал го Яздан, но оттогава

Рустам изгубил сякаш свойта слава.

И затова сега загрижен той,

за близкия невероятен бой,

помоли пак Яздан: „Смили се, боже,

на твоя раб дай сила, за да може

да бъде както някога юнак

и да надвие своя смъртен враг!“

Молбата му достигна до Яздан

и той отново стана великан,

пристигнал на предишната поляна,

където бледен своя меч пак хвана.

Наблизо и Сухраб направи кръг,

със ласо на гърба, в ръката — с лък.

Отекна вик, юздите бяха къси,

от конски бяг земята се разтърси.

О, страх ли се прокрадна у Сухраб:

не бе юнакът вече толкоз слаб

и как ли щеше да завърши боя?

Предчувствие го мъчеше сред зноя.

Но той не трепна, че юнашка кръв

го караше да се усеща лъв,

макар че викна на Рустам смутен,

от неговата сила поразен:

„Дори освободен си бил жесток ти!

Тук пак ли търсиш лъвските ми нокти!

Защо не си вървиш по пътя лек?

Не знам дали ще разбереш навек.“