Фирдоуси
Шах-наме (13)

Робините се завръщат при Рудабе

Завърнаха се чудните робини

с по две върбови клонки и гергини.

Ала пред входа царският вратар

започна като някой господар:

„Къде тъй късно скитате в полето,

не виждате ли — притъмня небето.“

Те спряха, но една от тях му рече:

„За този ден не ни кори, човече;

той не е като другите и диви

не срещнахме в ливадите красиви.

Нали пристигна пролетта велика —

цветя да наберем ни тя повика.“

Вратарят каза: „Не сега е ден

на пролетта да бъдете във плен.

Дошъл е знаменитият Дастан,

наоколо е като войнски стан.

Дворецът опустя, че със зората

опъва господарят стремената,

понесен към забулския витяз;

за тях е сладък даже всеки час.

Ако Мехраб ви зърне в миг тъдява,

той ще ви стъпче с коня си тогава.“

Те влязоха в двореца до една

и спряха пред княгинята-луна:

„Не сме видели друг такъв юнак;

лицето — роза, къдрите му — сняг.“

По-силно запламтя кръвта гореща,

мечтаеше княгинята за среща.

От даровете беше тя честита,

а след това девойките запита:

„Какво ви той продума край реката?

Такъв ли е, какъвто е в мълвата?“

Със думи, като нежен развигор,

робините отвърнаха във хор:

„Зал е витяз, какъвто няма втори,

затуй случайно никой не говори.

От славен род, достоен е за цар,

по-силен и по-строен — от чинар.

Красив е като цвят, на ръст — висок,

във кръста — тънък, в плещите — широк.

Очите му — два нарциса красиви,

а устните — корали примамливи.

Велико, нещо лъвско в него има,

сърце и разум, чест — неповторима.

А виж — за белоснежните коси

не е беда — цветът им го краси,

че този шлем елмазен на главата

е сякаш ново слънце за сърцата.

Ще кажеш просто — тъй се е родил,

за да изглежда по-красив и мил.

Сбогувайки се, дадохме му слово,

че ще го срещнеш със сърце готово

за нежни ласки в нощната тъма!

Какво да правим ний, кажи сама.“

Отвърна им княгинята красива:

„Усещам вече аз, че съм щастлива!

Разказват, при орел е раснал Зал,

и нищо, че съвсем е побелял,

та той за мене на лале прилича;

и кой чинара няма да обича!

Разказали за мъката ми знойна,

сега желаете награда двойна!“

Тя се усмихна, светла като жар,

и в миг заруменя, подобно нар,

и рече на най-младата девица:

„Спусни се към витяза като птица!

Пред неговия чар се поклони

и тъй му на ухото прошепни:

«Ти всичко имаш, но ела в двореца,

за да съзреш на младостта венеца.»“

Робинята отвърна с топъл глас:

„За радостта настава вече час.

Бог чу молбата в звездната омая

и нека най-щастлив да бъде края!“

Със своя дом зае се Рудабе.

И всичко засия като небе,

осеяно напролет от звездите;

с портрети царски украси стените.

Брокат постлаха, сложиха коприни,

приготвиха и чашите с рубини.

Блестяха тюркоази и елмази,

струеше дъх на амбра в златни вази,

на момини сълзи и теменуги,

на нарциси, жасмин и още други

цветя, изгрели нежно над съда,

догоре пълен с розова вода…

И този лъх достигаше небето,

че бе роден на Рудабе в сърцето.