Фирдоуси
Шах-наме (135)

Рустам и Заваре падат в ямите

Но царят бе изчадие на ада:

доведе той в крайградските ливади

за работа най-здравите мъже,

размери им той ямите с въже

и да копаят нареди сурово.

До вечерта там всичко бе готово

и тъй покрито, че ще кажеш ти:

за радост само този край цъфти.

Пристигнаха и вестоносци двама,

донесли за Рустам вестта голяма:

„Той тръгва без бойците си — орли,

посрещай го, за прошка го моли!“

Излезе царят плах Рустам да среща,

пламтеше в него злобата гореща,

но щом от края на Кабулистан

видя да се задава Тахамтан —

от коня слезе, сне смирен тюрбана,

да се събува мълчалив захвана

и плачейки с виновни сълзи, бос

пристъпи сам към страшния си гост,

Той падна пред желязната грамада,

повтаряйки куп думи за пощада:

„Пиян бе твоят раб — опиянен

от мисли, че за всичко е роден!

Прости на грешника, юнако славен,

да се завърне в пътя стародавен!“

Посипа той главата си със пръст,

стаил дълбоко чувството за мъст.

И воден от сърце великодушно,

Рустам му заповяда добродушно

тюрбана си да сложи на главата

и — кон до кон — да стъпят в стремената.

Вълшебен кът изгря край град Кабул.

Ливадите лежаха като тюл,

бродиран със потоци и дървета.

Неизброими бяха зверовете.

За отдих спряха пътниците тук.

Започна пир. Летеше звук след звук

от струните на сазове звънливи.

Танцуваха робините красиви.

Но вдигнал чаша, царят заговори:

„Богати са кабулските простори

с онагри на табуни и сърни,

препускащи из тези равнини.

Безбройни са и нашите кошути,

газелите ни също са прочути,

но никой не е стрелял в тази степ,

запазена единствено за теб.“

Най-искрено Рустам се развълнува,

събуди се страстта да половува,

че бе отрада всеки чуден лов

за мъките сред този свят суров.

Освен това от векове далечни

кой е проникнал в тайните предвечни!

И кита в дълбините, и лъва,

и тигъра в крайблатната трева,

и мишката, и мравката в степта

са равни пред очите на смъртта.

Да му дадат юздите заповяда,

да пуснат и орлите заповяда.

Възседна Рахш, взе своя лък крилат

и се понесе, гонен от Шагад.

И Заваре се втурна през шубрака,

че винаги бе близо до юнака.

А воините се пръснаха без страх,

не знаейки какво лежи пред тях.

Рустам и Заваре летяха смело,

но… стигнаха Шагадовото дело.

В миг Рахш забави своя равен тръс:

миришеше на разкопана пръст.

Приклекна леко, сви се с болка няма

и прелетя изровената яма.

Тук мирис нов усети над степта,

изцвили той, копита впи в пръстта.

Намеси се сега без ум съдбата:

гневът издигна на Рустам ръката,

камшикът блесна зъл… и за беда

по шията на коня изплющя.

И Рахш пред ямата се разтрепери,

поглеждайки дано се път намери.

Но хлътнаха нозете му — и там

той полетя, последван от Рустам,

към пиките и мечовете страшни,

насочени със остриета прашни.

Спасението бе една мечта.

От всичко най е лоша подлостта…

А конят продължаваше да цвили,

събудил и в юнака сетни сили.