Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
شاهنامه‎, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Автор: Фирдоуси

Заглавие: Шах-наме

Преводач: Йордан Милев

Година на превод: 1977

Език, от който е преведено: Фарси

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: поема

Националност: Иранска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678

История

  1. — Добавяне

Рустам убива Сухраб

Готови за борба, привързаха конете

и двамата бойци, че ветровете

на страшната съдба повяха тук

и те се спуснаха един към друг.

Отново пламна боя ръкопашен,

изглеждаше Сухраб като уплашен,

че сякаш бог го бе лишил сега

от неговата вихрена ръка.

А гневен и с мощта на океана,

Рустам за шията витяза хвана

и го събори, налетял жесток,

че бе изтекъл неговия срок.

Обърна го, а след това отново

го превъртя, че бе Сухраб с готово

сърце за бой, но в миг изгуби мощ,

прободен от Рустамовия нож.

Той се смири и сякаш бе му драго,

забравил вече и за зло, и благо.

Щом сееш смърт и вадиш ножа пръв

и се обагряш ти с човешка кръв —

знай, всеки косъм твой ще бъде ножа,

насочен страшно срещу твойта кожа…

„Злодеят съм си аз! — Сухраб простена. —

От мене твойта орис бе родена.

Не си виновен ти, че този свод

прекъсна рано моя млад живот.

Играят нейде юноши връстници,

но тук угасват моите зеници.

А мама бе ми дала талисман

и ме закле баща си великан

да търся с него до последна сила,

но край — намерих гробната могила.

Как дълго чаках родните черти —

уви, изтляха моите мечти.

Но ти, дори да се превърнеш в риба,

да се укриеш в някоя колиба

или да се явиш като звезда,

разлъчен със земята навсегда —

ще те срази баща ми исполин,

че ти уби едничкия му син.

Все някакъв витяз ще може в срока

да каже на Рустам вестта жестока:

умря Сухраб, но легна сред пръстта

със бащиното име на уста.“

Щом чу докрай за тази страшна мъка,

Рустам се вцепени и се побърка,

а след това се олюля от скръб

и рухна на поляната по гръб.

Опомнил се, със своя дъх последен,

успя бащата да продума бледен:

„Къде е знакът на Рустам, кажи?

Над мен гневът човешки да тежи!

Аз съм Рустам и затова без жал

да ме оплачат и Систан, и Зал!“

И той се хвана за косите ядно,

скръбта се беше впила безпощадно

в сърцето му, че в кървавия трап

издъхваше опечален Сухраб

и шепнеше: „Та ти си бил баща ми!

Кой твоето сърце така измами,

че не послуша моята молба

да си откриеш името? Съдба!

Свали по-бързо тежката ми броня

и наведи очите си над оня

свой талисман, от майка ми дарен,

към теб когато тръгвах устремен.

Тя плачеше горката и през рамо

ме бе прегърнала, и рече само:

— Ти свято талисмана съхрани,

ще ти послужи той през тежки дни —

и ето че със него най-подир

открих баща си и намерих мир.“

Рустам разкъса бронята желязна,

видя рубините си и с напразна

надежда пак заплака: „Сине мой,

от мене ли дочака ти покой!“

Той виеше и стенеше високо,

и ронеше сълзи от кръв жестоко,

когато чу: „О, татко, не тъжи,

това от мойта смърт ми по тежи!

Защо да се затриваш тук без сила —

случи се, що съдбата бе решила.“

А слънцето се скри зад мрака ням,

но в своя стан не идваше Рустам

и двадесет бойци излитнаха от строя,

за да узнаят как завърши боя:

видяха те конете в кал и прах,

ала Рустам го нямаше до тях

и празно бе на Рахш седлото златно,

и някой рече в миг, че вероятно

Иран от своя син се е лишил.

Наведе всеки там глава немил,

а вестоносец шаха наскърби,

че е убит героя може би!

Униние се спусна над бивака,

заплака всеки воин за юнака.

На своя трон застана Кей-Кавус,

пред воините излезе смело Тус

и думите на шаха бяха кратки:

„Прати бойци край вражите палатки,

да идат и да разберат без глас

какво замисля страшния витяз!

Ако Рустам е бил убит в двубоя,

кой друг ще има туй сърце пред строя

с туранеца да влезе в боен спор

или назад да бягаме с позор!“

Сухраб дочу далечната тревога

и на баща си каза с изнемога:

„За храбрите туранци ме е страх,

след мойта смърт какво ще стане с тях!

Аз взех това, което ми се пада,

но Кей-Кавус Туран да не напада:

за моята войска се погрижи,

спасителния път й покажи

назад към нашите полета родни,

че аз я изиграх с мечти безплодни

за слава и за приказни блага

под сянката на моята ръка.

Но кой ли би помислил и в съня си,

че ще загина тука от баща си!…

Един боец ирански е при мен,

от мойто ласо беше той пленен

и аз сред тази степ на шир и длъж

за теб го питах с мъка неведнъж,

но той, подлецът, със лъжливи речи

баща си да намеря ми попречи.

Надеждата от мен открадна той

и мъката дойде като порой.

Но ти не го убивай, а обратно

си го върни с това невероятно

сърце лъжливо да живей, че сам

разглеждах дълго славния Рустам,

но може би съдбата ме омая

да падна от ръката ти накрая.

Живял сред гръм, ще литна като прах

и горе ще се срещнем ний без страх.“

Успя бащата дъх да си поеме,

не беше страдал тъй от дълго време,

в гърдите е огън, а в очите е кръв;

на Рахш се залюля, подобно лъв,

и пламнал в искрометната следа,

пред своите юнаци зарида.

Иранците отпуснаха десници,

блестяха сълзи в техните зеници

и всеки бог прослави мълчалив,

че бе сред тях Рустам отново жив!

Но щом видяха, че е в кръв и рани,

че е с пробити брони и колчани,

попитаха със страх: „Юнако пръв,

защо се връщаш ти при нас такъв?“

Рустам застена, кратко известил

как беше своя роден син убил.

Тогава всичко живо там заплака,

от туй съвсем обезумя юнака,

но вдигна към дружините ръце:

„Душа аз нямам, нямам и сърце.

Юнаци, стига битки и мъст божа,

достатъчно е, що извърших с ножа!“

С раздрани дрехи и с приведен гръб

пред Заваре той спря, обзет от скръб,

и дума подир дума му разказа,

каквото бе научил от витяза.

И продължи: „Какво направих аз!

Тук за възмездие настана час.

Как може аз, бащата, с черна злоба

рождения си син да пратя в гроба,

да спра дъхът на моя исполин;

да го оплаква вечно свода син!“

Той до Хуман написа вест веднага:

„Скръбта ми ножа в ножницата слага.

А ти назад туранската войска

води далеч от моята ръка,

че не е вече време да се бия —

изпепели се моят дух под тия

лъжливи думи, казани от теб

на моя син сред огнената степ!“

А след това на Заваре продума:

„Не закъснявай нито миг по друма

и до Джейхун, далече от беди,

туранските дружини проводи.“

И Заваре дори и не дочака

навред зората да разпръсне мрака

и полетя, но го смути Хуман:

„Напразно аз лъжец съм назован.

Хаджир за всичко тука е виновен,

умишлено той скри в мига върховен

бащата от сина с лъжлива реч.

И злото се надвеси като меч

над силата неземна на витяза,

но не подлеца бог за туй наказа!“

Обратно Заваре препусна пак

и всичко на нещастния юнак

с вълнение и през сълзи разказа,

как бил е мамен от Хаджир витяза.

От скръб Рустам се свлече настрана,

пред неговия поглед притъмня

и той се спусна към Хаджир тогава,

привлече го за миг с ръка корава

и вдигна страшно тежкия си меч,

готов сега единствено за сеч.

Но не един боец в кръга околен

за милост там нададе вик неволен

и той, смутен от думите мъгляви,

към своя син умиращ се отправи.

Гударз след него тръгна тих и ням,

последваха го Тус и Гождахам

и всеки, бил под неговата слава,

мълвеше думи да го утешава:

„Едва ли ще те наскърби Яздан,

ще ти помогне може би Яздан.“

Но, за да млъкне сетния велможа,

към себе си Рустам насочи ножа

и го захвърли, че в стогласен вой

от мъки и сълзи потъна той,

дочул Гударз: „Ще има ли изгода

от скръб, ако подпалиш даже свода?

И с мечове безброй да се сразиш —

ще можеш ли с това да продължиш

живота на Сухраб, затворен в срока,

определен му от съдба жестока.

Ако той своя ден е изживял,

кой може да избегне тоя дял —

да млъкне над пръстта с усмивка плаха!

Бъди ти воин или даже шаха —

все ще поемеш в някой миг отвъд

към страшния и неизвестен съд,

пред който всеки, още жив обаче,

е длъжен поне малко да поплаче.

Ний крачим разделени по света,

а път един ни води към смъртта.“