Фирдоуси
Шах-наме (35)

Рустам пристига в Саманган

И ето стигна той до Саманган.

Дочул бе вече царя на Туран,

че своя боен кон напразно гони

дарителят на шахските корони.

Владетелят и местните велможи

неповторима радост разтревожи

и всеки — зърнал го — реши за час:

самото слънце е дошло при нас!

А с думи най-добри, по навик стар,

така го възхвали самият цар:

„Мир, господарю! Свят е твоят трон.

Кой тук те разгневи, щом е закон

за всекиго и думата ти кратка,

смъртта дори от твойта мъст е сладка.

Владей навеки нашите земи,

парите и главите ни вземи.“

Успокои се от това героя,

повярва драг и след това в покоя

на царя спря: „Край някаква вода

бе моят кон откраднат без юзда.

И натъжено, в стъпките му взрян,

седлото му донесох в Саманган.

Ще бъда най-признателен на оня,

пред мене който се яви със коня.

Но ако Рахш не видя аз, уви,

ще се търколят тук безброй глави!“

„О, мъж прославен — вдигна поглед царя, —

не спори никой тука с господаря.

Бъди мой гост и почетен, и драг.

Не се ядосвай, Рахш ще имаш пак!

И грижите, и всеки жребий лош

със вино ще удавим тази нощ.

Не се минават с бързане прегради,

с търпение дори — дори змия се вади.

Подобно Рахш — светът не знае друг,

не може никой да го скрие тук.

Навярно скоро като вихрогон

ще се завърне твоят верен кон.“

Рустам забрави своята тревога,

за милостта благодари на бога:

и бе готов с надежда нова днес

на властелина да окаже чест,

че до стената крепостна и яка

тълпа безкрайна чакаше юнака.

И той се появи. А знатните велможи

в двореца царя пищно разположи

и с ястия и вино — най-подир

започна незапомнен царски пир.

Танцьорки в миг, от пролетта по-свежи,

се спуснаха и звучен руд замрежи

очите на Рустам, забравил тук

на мъката угасналия звук

и на съдбата дребните несгоди:

когато, пийнал, стана да си ходи —

легло за него в царските чертози

приготвиха, облъхнато от рози.