Фирдоуси
Шах-наме (29)

Зал открива своето мъжество пред шаха

Тъй Зал със слово умно и сърдечно

пред Менучер сне булото предвечно.

Светлееха от радост и мъжете;

а шахът със похвала го почете.

Отдаде знак: започна чуден пир,

луната засия като кумир.

До полунощ искреше вино руйно,

юнашките глави въртеше буйно.

Но свърши всичко, сводът запламтя,

конете бързи цвилеха в нощта,

бойците за ръцете се държаха,

излизайки след този пир на шаха.

Когато вече зазори навън,

витязите се вдигнаха от сън.

Пристегна пояс Зал и се изправи

и като лъв пред шаха се представи

с молба: по-скоро да му разреши

баща си Сам в Забул да утеши.

Той каза: „Трябва да замина вече,

без своя син остана Сам далече.

Целунах трона, поживях в двореца,

навек съм озарен и от венеца.“

Отвърна шахът: „Още остани,

пред теб години има, а не дни.

Не Сам те вика през една пустиня —

ти бързаш към кабулската княгиня.“

Той каза да ударят барабана,

в полето бойно шум и глъч настана.

Юнаците жадуваха борби

под звън литаврен, екот на тръби.

Препускаха те с лъкове в ръцете

и стреляха, тъй както в боевете,

а с копия след туй и боздугани

се спускаха, подобно великани.

Следеше Менучер от своя трон

бойците, устремили кон до кон.

Такъв юнак до днес не бе видял,

какъвто беше във ездата Зал.

Израсло бе едно дърво в полето,

години то подпираше небето.

Зал каза свойто име, грабна лък

и се понесе покрай него в кръг.

Прицели се — и подир миг стрелата

прободе ствола мощен през средата.

Но трима войни копия държаха,

зад щитовете тежки те стояха.

Остави своя страшен лък Дастан,

прихвана здраво копието с длан;

пришпори коня вран и пак се спусна,

бе ненадминат в битката изкусна:

сред прахоляка всеки в миг зарита,

че наведнъж проби той трите щита.

Тогава шахът славен проговори:

„Кой с този великан ще се пребори?

На лък и меч не знае равен той,

сега със него започнете бой.“

туй бе шега, ала шега горчива,

честта на всеки воин беше жива:

изпитаните храбреци напред

препуснаха; витязът трепна блед.

Юнаците се носеха стремглаво.

А той отново шибна коня здраво.

Избра за миг най-силния от тях,

що никога не бе усетил страх,

стремително политна той към него —

смущение невиждано обзе го;

но — тигър — Зал на пътя му застана,

за кожения пояс го подхвана,

издигна го, захвърли го в прахта.

Бе всеки изумен от храбростта.

И хвалейки го, ей така си каза:

„Светът не е видял като витяза.“

Продума шахът: „Под звезда щастлива

да не познае Зал съдба горчива!

Загива, който с него влезе в бой!

Обрича в траур свойта майка той.

Лъвът такава сила не познава,

дори и китът тъй не се сражава.

Щастлив е Сам — боецът исполин —

с такъв храбрец, с такъв ирански син.“

Зал слушаше горд царя на царете,

зарадваха го с думи и мъжете;

с венци, със скъпи кожи и брокати,

те влязоха във шахските палати,

где толкоз щедро Зал бе одарен,

че всеки се огледа изумен:

престол от злато и венец елмазен,

верижка, пръстен, пояс, плат атлазен

и съдове от злато и сребро,

коне и роби — сякаш из ведро

дарът на Менучер се бе излял;

праха пред шаха пак целуна Зал.