Фирдоуси
Шах-наме (51)

Рустам и Сухраб се връщат в своите станове

И те се разделиха. А росата

се разпиля навред под небесата,

Сухраб що бе ги вече изумил;

то сякаш не от плът се бе родил

витязът, който, уморен от боя,

с железния си кон дойде в покоя

на необгледния турански стан.

С такива думи срещна той Хуман:

„От страх дори небесното светило

над нашите глави се беше скрило.

Видя ли ти иранския герой,

що като лъв жадуваше за бой

и имаше той меч, на моя равен —

как в строя ни се беше спуснал славен?

И много ли юнаци тук уби?

Той не познава милост може би!

Юнак не срещнах аз на шир и длъж,

по-силен и велик от този мъж.“

Така Хуман отвърна на витяза:

„Без теб успях войската да запазя,

тъй както заповяда: беше тя

готова да се понесе в степта —

ала с внезапен набег великана

над нас размаха страшно боздугана

и ни разпръсна, сякаш че — пиян,

а беше само капка в океан.

Но както бе дошъл — той тъй замина

към шатрите на своята дружина.“

„И ни един — Сухраб го спря сърдит —

под неговия бяг не бе убит?

А аз довърших не един и двама,

кръвта им се смеси с прахта голяма,

а той, погледнал само и — назад!

Смелчак не срещнах в оня страшен ад.

Да бях съгледал лъвове свирепи,

бих ги сразил сред пламналите степи!

И птици бих сломил като скала,

от мълния ще изкова стрела.

Щом моя гняв в бой страшен ме подгони

не ще ме спрат ни ризници, ни брони.

Но в утрешния полет многолик

ще видим кой от нас е по-велик.

И всички там — кълна се във твореца —

ще победим — от шаха до боеца,

а тук е време да започнем пир:

за вино е нощта, страстта — за мир.“

Дошъл за отдих в своята дружина,

така на Гив продума исполина:

„Видя ли как се би витяза днес,

той е безстрашен и е воин с чест.“

Отвърна Гив: „Наистина, така е,

такъв герой сърцето ми не знае.

Той като вихър тука долетя,

иранците изтръпнаха в степта,

че ту в седлото бе се хванал смело,

ту до звездите рееше той чело…

Когато зърна Тус, възседнал коня,

със копие и във желязна броня,

така го сви с индийския си меч,

че шлемът му отхвръкна надалеч.

И нашият юнак от страх избяга,

а никой друг не се реши веднага

към неговия кон да полети.

По сила си му равен само ти.

А аз, с войската ни, по обичая

все чаках някой да го спре накрая

в единоборство. Ала ни едни

от нас не се яви под свода син,

поне за час да укроти витяза.

Като стрела той между нас се вряза

и застраши Кавусовия трон,

понесен от крилатия си кон.“

Размислиха се двамата, замряха.

Рустам пое към шатрата на шаха,

почете властелина със поклон

и бе поканен на самия трон,

където думи чудни за витяза

на своя шах с вълнение разказа:

„Едва ли някой може да рече,

че е живял такъв витяз-момче.

На кон ли е — пръстта потъва леко,

главата му се вдига надалеко;

дланта му е широка и навява страх,

щом вдигне той като камила прах.

И боздуган, и меч, дори тояга

опитах аз — но нищо не помага.

Тогава се досетих в миг за оня

мой начин — да го смъкна там от коня —

и златния му пояс хванах аз;

напрегнах всички сили и тогаз

желаех да го грабна от седлото

и да го просна сред прахта, защото

така съм хвърлял други… Но — гранит

бе сякаш във седлото конско впит!

А беше нощ, когато разделени

си тръгнахме към шатрите стъмени,

но утре пак под слънчевия зной

ще влезем ние в ръкопашен бой.

И ще се види в ранната тревога

каква ще бъде волята на бога —

всесилен в радост и мъдрец сред скръб,

понесъл своя странен свят на гръб.“

Така Кавус отвърна на юнака:

„Туранците позорна гибел чака.

Ще падна но очи през тази нощ

и ще се моля до последна мощ

Яздан да се смили — за нас опора, —

да не усетиш нито миг умора,

когато ярко твоята звезда

изгрее пак победно над света.“

„Край тебе само — той поде смирено —

ний можем да живеем вдъхновено.“

И се сбогува късно с Кей-Кавус.

Покровът нощен бе надвиснал пуст,

когато го попита Заваре:

„Премина ли и този ден добре?“

Но той, нехапнал нищичко от вчера,

помоли да му поднесат вечеря,

а след това отвърна откровен:

„Ще бъде труден утрешният ден,

но ти се дръж, когато искрометен

със своя враг започнеш боя сетен.

Щом само зърнеш слънчевия диск,

пред мойта шатра приготви без риск

и стяга, и обувките ми златни —

престолен символ, — и бойците ратни.

Ако в полето победя за час,

без бавене ще се завърна аз.

Но друго ли е писано от бога —

да няма нито миг у теб тревога.

От страшните туранци — настрана.

Избягвайте ненужната война!

С дружината иди в Забулистан,

където е премъдрият Дастан,

и мойта майка утеши със нещо,

че тя ми даде туй сърце горещо,

но предрешено от едно небе.

За нищо да не плаче Рудабе,

че край такъв и на Рустам се пада

като съдбовна радост и награда!

Нали навред прославях аз смъртта

сред лъвове и тигри и в света

превърнах много крепости в руини.

Могъща бе ръката ми с години.

Но който е на кон и води бой,

и сее смърт — ще чака смърт и той.

И хиляди лета да бъдем живи —

пак ще ни видят бледно-мълчаливи.

Великият Джемшид къде е днес?

Кой споменава вече Тахмурес?

Юнаци славни и царе могъщи,

а краят им е все един и същи.

И толкова са минали след тях,

но пак е побеждавал този прах…

Повтарям: да не ме оплаква мама,

Дастан да пази дружбата голяма

със властелина — даже на война

да вее неговите знамена,

че всички тук сме за смъртта родени.

И дните ни са точно преброени.“

До полунощ разказваше героя,

а над бойците чезнеше покоя —

но никой своя пояс не бе снел,

че всеки чакаше да литне смел.

Щом слънцето разкъса сънно мрака —

чер гарван, — в миг очи откри юнака

и се облече с тежкия кафтан:

замислен беше този великан,

когато се понесе върху коня,

навъсил чело и затегнал броня.

Щом иска слава — всеки вдига меч;

от алчността да бъдем ний далеч!