Не стихваше скръбта у властелина
за Сиявуш и чудната царкиня.
„Ако един от тях потъне в срам,
с нечут позор ще се покрия сам,
че тя ми е жена, а той — мой син,
но аз не виждам изход ни един.
И затова от пламналата клада
аз ще очаквам своята отрада.
Така е казал тук мъдрецът стар:
Тоз, който се съмнява — не е цар…“
От трона Кей-Кавус ядосан стана,
да се намерят — каза — сто кервана.
И рижите камили с дар голям
да тръгнат през пустините насам!
Започна да израства сред полето
камара от дървета до небето;
и можеше да се съгледа тя
дори от най-далечните места,
но шаха вече бе лишен от сили
в страданието по сърцата мили.
И затова, мой сине, запомни:
бъди далеч от хитрите жени.
Жени се само в оня миг, когато
намериш с трепет в пясъците злато…
Камара — не, — две планини стояха
пред хората изтръпнали, пред шаха.
А между тях — бял път, попаднал в здрач,
достатъчен да се провре ездач.
По волята на Кей-Кавус с нефт черен
поляха всичко и след знака верен
стотици факли лумнаха отвред.
От дим и огън сводът бе обзет.
Денят изчезна в огнени езици,
които полетяха като птици,
подгонени от воя нетърпим
на всички там, потънали сред дим.
Тогава се яви юнакът млад,
с шлем — чисто злато, и със дух крилат,
във бели дрехи, бодър и чудесен,
с надежди пълен, от мечти понесен.
И всеки в този миг позна скръбта,
че беше той венец на младостта.
Със камфор се посипа тих витяза,
като пред обред — нищо там не каза,
че сякаш не във пламналия зной,
а в рая щеше да замине той.
И конят вран тъй риеше земята,
че облак прах закриваше луната.
Спря Сиявуш до бащиния трон,
направи най-признателен поклон,
а шахът се смути от срам и даже
поиска нещо нежно да му каже.
Но Сиявуш отвърна: „Не тъжи!
Пред всеки път предначертан лежи!
Когато днес над мен плющи позора —
да видим бог какво ще отговори!
Ако съм прав — ще бъда аз спасен,
ако ли не — да прави всичко с мен.
Но аз му вярвам, че — благочестив —
през огъня ще ме запази жив.“
И пред самите пламъци витяза
към бог Яздан такива думи каза:
„О, дай ми да премина жив и здрав,
спаси ме ти от бащиния гняв!“
Юздата златна Сиявуш отпусна
и конят като дим напред се спусна.
Градът изтръпна. Литна вой. Нечут
бе този миг, изпълнен с гняв и смут,
долитнали до Судабе на тропа;
и огъня щом зърна от балкона,
тя — бясна, отмъстителна и зла —
на Сиявуш смърт страшна пожела.
А хората поглеждаха към шаха
и думи най-ненавистни мълвяха.
През огъня летеше вихрогон
сам Сиявуш и неговият кон!
Стена от огън светеше, където
изчезнаха и конят, и момчето.
Замряха всички, беше тежък час:
ще се провре ли младия витяз
през ада? Но подобно цвят в степта,
излезе той с усмивка на уста
сред шепота: „Спаси се от бедата,
преминал пламъците на съдбата!“
И сякаш в този миг бе свеж жасмин
иранският преславен властелин,
загледан в Сиявуш, родил се дважди,
наметнат с влажен плащ, покрит от сажди.
Така, когато заповяда бог,
разцъфва чудно този свят широк.
По-ярко сякаш слънцето засвети.
Иранците ликуваха, обзети
от чувство да го наградят с пари.
И много злато пътя му покри.
Празнуваше там всеки, който може
да падне пред твореца с думи: „Боже,
остана жив сред живите синът,
защото справедлив е твоят съд!“
Ала заплака Судабе отново
и беше ядно тъжното й слово,
но Сиявуш пред Кей-Кавус се спря,
цял, непокътнат, свеж като зора.
От коня слезе мигновено шаха,
дружините зад него замълчаха.
И пред баща си славния витяз
отрони във поклон синовен глас:
„Преминах жив през пламналата клада
и нека моят враг сега да страда!“
Тъй отговори шахът: „Сине мой,
ти си велик и с радости — безброй!
Поклон пред тази, що те е родила
с такава красота и шахска сила!“
Кавус прегърна здраво своя син
през сълзи и с молба да му прости.
А след това във царския дворец
положи кеянидскня венец,
поръча вино, да прозвънне саза
и песни да се пеят за витяза.
Три дена сред красавици и мир
забрави всичко шахът в този пир.