Фирдоуси
Шах-наме (80)

Герсиваз отново се отправя към Сиявуш

Понесе се отново Герсиваз,

изпълнен с гняв към младия витяз.

И щом градът на Сиявуш се мярна,

на конник бръз той нареди коварно:

„Иди и на витяза доложи:

«Ти, с чийто образ свода син кръжи —

във името на царя на Туран,

във името на шаха на Иран, —

не ставай зарад мен от трона златен,

че аз съм воин прост, при теб изпратен,

а ти си превелик и славен мъж,

от род благословен на шир и длъж,

и затова не трябва като лист

при всеки повей да летиш златист.»“

Боецът спря пред княжеския трон,

направи най-признателен поклон

и дума подир дума всичко каза.

Но не очакваше това витяза.

И дълго той седя замислен там.

„Тук нещо се крои“ — си рече сам.

В миг Герсиваз се появи тогава;

витязът стана, както подобава,

посрещна го и го попита драг

за своя тъст, как е пътувал пак!

А щом дочу за царската покана,

зарадван Сиявуш от трона стана

и продължи: „За царя на Туран

готов съм да умра във мир и бран.

Щом той ни вика — ще опънем стреме

при него да пристигнем ний навреме.

Но най-напред с три славни дни в двореца

да почетем и него, и твореца,

че вездесъщ се движи този свод,

изпълнил с грижи тленния живот!“

Смути се Герсиваз от този благ

и горд ответ на младия юнак.

Започна той на ум да разговаря:

„Ако пристигне Сиявуш пред царя,

такъв сияен, доблестен и смел —

ще трябва да се свия неумел,

защото той ще разбере велик

как съм го лъгал аз до този миг.

Ще се помъча да измисля нещо,

за да успея в делото зловещо.“

Навъси вежди и със взор свадлив

пред Сиявуш застана мълчалив.

Ала след малко той така заплака,

че му повярва изведнъж юнака,

видял не сълзи там, а два потока

от извора на мъката жестока.

„Приятелю — започна той, — кажи,

каква тъга в сърцето ти лежи?

Навярно царят те е наскърбил

и се усети ти сега немил?

Ако е тъй — ще полетя веднага

и с укор ще започна аз от прага:

как може най-достойния герой

с ненужни думи да обиди той!

Но ако има друг за туй вина

и трябва да се заплати с война —

дори тогава, знай, ще бъда с теб,

развел над всеки враг надгробен креп.

А може би пък някакъв хитрец

е наговорил в царския дворец

за тебе думи, пълни с гняв и злост,

стремейки се да вземе твоя пост!

Клеветника ми назови веднага,

за да се срещна с този юначага

и с помощта, щом трябва, и на бог

ще разплета в миг възела жесток.“

„О, славен момък — Герсиваз простена,

гръдта ми не от царя е ранена.

До днеска не познах на тоя свят

от мене по-могъщ и по-богат.

Но си припомних миналото време

и злото, що ни мъчи като бреме.

Във всичко Тур дълбоко се е свил,

Изед от разум беше го лишил.

И ти сам знаеш как Иред загина

от черната ръка на властелина.

От Менучер в Афрасиаб враждата

премина като пламък над страната.

И векове не знае мир Туран.

И векове воюва пак Иран.

Но знай, че твоят тъст от Тур стократно

е по-жесток и скоро, вероятно,

ще разбереш горчивия му нрав,

дали съм бил със тези думи прав!

Спомни си Агрирес как без вина

бе умъртвен във нашата страна

от брат си, жаден за пари и власт.

И колко там след чудния витяз —

мъже прочути — той с постъпки груби

завинаги от тоя свят погуби.

Нали разбираш за какво скърбя,

замислен тук за твоята съдба.

Когато ти пристигна, най-подир

в Туран настъпи благодатен мир;

и сякаш ти събуди всичко живо

за светла радост под небе щастливо.

Но злобно те очерни Ахриман

със клевети пред царя на Туран.

И той се готви да ти отмъщава.

Кой може царя да възпре тогава?

Ти знаеш колко много те ценя,

за тебе даже бих повел война.

И затова се доверих безкрайно

пред теб, за да не плача тайно.

И бих извършил аз най-тежък грях,

ако пред теб за всичко си мълчах.“

„Не се измъчвай — промълви витяза,

с твореца само аз ще се запазя.

Все още вярвам на Афрасиаб

и мисля, няма бог да бъде сляп.

Ако със нещо съм го разтревожил,

едва ли царство би ми той възложил,

не би ми дал ни трон, венец, хазна,

ни дъщеря си чудна за жена.

Към него ний сега ще полетим

и с нова радост ще го озарим.

Щом правдата живителна изгрява,

лъжата чезне, мракът оредява.

Сърцето си ще му разкрия аз,

че то пред него е като елмаз.

Ти запази спокойствие в душата,

далеч ще отлети от мен бедата!

Било е тъй, откакто свят светува:

тоз, който се страхува, не ловува.“

„Витязе, вярвай — Герсиваз изрече,

по-друг Афрасиаб е станал вече.

И ако сводът е решил така

над теб да вдигне тайнствена ръка,

не ще намериш сили на земята,

които да те съхранят в бедата.

И как ти, толкоз умен и велик,

помисли, че те лъжа в този миг?

Да се опомниш имаш още време,

по този път смъртта ще те отнеме,

че с думи тайни той те е оплел

и до самия бряг те е довел.

С това, че си му станал зет най-мил,

той просто хитро те е заслепил,

отдавайки ти трон, земя и злато,

с които ще живееш най-богато.

Наричаше се брат му Агрирес

и бе му близък, ала где е днес!

На две със своя меч го той разсече,

за да се помни тук и надалече.

Такъв е той, не крия, със зъл нрав,

и ти ще видиш утре, че съм прав!

Внимавай, сякаш сводът ми подсказа

за всичко туй сега да ти разкажа,

макар да ми е тъжно и ужасно,

но като слънце злото грее ясно.

Отрече се от Кей-Кавус и трона,

два града построи под небосклона;

и лековерно ти повярва с жар

на този изменчив и подъл цар,

но знай — от всички твои цветове

ще се родят отровни плодове.“

Така мълвеше, плачеше горчиво,

въздишайки с това коварство живо,

и Сиявуш, подведен, се обърка,

сълзи горещи той проля от мъка

и си помисли: вече този свод

едва ли ще го радва за живот.

На младини ли му е предрешено

да се сбогува с всичко натъжено!

Усети болка, побледня за миг,

въздъхна сам и със сподавен вик

поде пред Герсиваз за господаря:

„Не зная със какво разсърдих царя!

Ни укор, ни зло дело той от мен

не е видял и чул до този ден

и сам към мене бе добър и щедър:

боли ме, че линее като кедър.

Ще понеса присъдата му строга,

но няма да обидя с нищо бога.

Затуй сами пред неговия трон

да паднем в сълзи, с милости и стон.“

„Витязе славен — Герсиваз продума, —

опасен е към трона царски друма.

Кой сам би влязъл в лумналия пламък?

Коя вълна би се сдружила с камък?

С бедата искаш да се срещнеш ти,

но тоя път към мрака син лети.

Готов съм аз с възторг стократен

със твоето писмо във път обратен

да тръгна огъня да угася;

ще видим там какво ще понеса.

Щом разбера, че неговият гняв

е стихнал върху трона величав,

ще ти изпратя аз писмо веднага

и твоята душа ще стане драга.

Надявам се във всичко аз на бог,

що от небето гледа мъдроок

и може всяка скръб да излекува,

и в нищо нито миг не се преструва.

А мъчи ли го още яростта —

аз също мигом ще те известя.

Тогава се стегни, стъпи на стреме,

от злото черно се спаси навреме,

наблизо, във съседните държави,

където твоя славен стяг се слави.

Иран е твой, та ти си негов син,

ще те посрещнат радостно и в Чин,

где сред красавици, царе, велможи

едва ли някой ще те разтревожи.

В Иран тъгува вече Кей-Кавус,

без теб двореца му изглежда пуст.

Прати на всеки ти сърдечно слово.

Прощавай и очаквай вест отново!“

Попиха в него думите изкусни,

той, сякаш заслепен, прехапа устни

и каза: „О, юнако превисок!

Чрез твоите уста говори бог.

Застъпник ми бъди и от бедата

спаси и мен, и царя на страната.“