Фирдоуси
Шах-наме (118)

Горгин се завръща в Иран и лъже за съдбата на Бижан

Неделя вече чакаше Горгин,

неделя във леса блужда самин,

преброди гъстолистната дъбрава,

ала Бижан не зърна той тогава.

Къде ли е? Измъчваше се той.

От свойто дело нямаше покой,

че беше то предателство най-черно,

и плачеше Горгин не лицемерно.

Пришпори коня и политна пак —

но бе изчезнал славният юнак!

Видя за миг зелената поляна,

надеждата сърцето му обхвана,

че край водата, странно оседлан,

пасеше тъжно коня на Бижан,

с разкъсана юзда, седлото — прах,

и сякаш че трепереше от страх.

Горгин разбра: попаднал е в капан,

той няма да се върне във Иран.

Ала къде ли е сега витяза?

С каква ръка съдбата го наказа?

Обесиха ли го, или в затвора

с вериги тежки носи той позора!

Или със меч бе в миг обезглавен.

В обратен път Горгин пое смутен

и цяла нощ не спа, забързан лудо,

да извести за станалото чудо.

Научи всичко шахът мълчалив,

че е изчезнал там синът на Гив,

но скри той истината от юнака,

че бе решил Горгин да се почака.

Все пак наскоро сам узна бащата,

летеше огнекрила новината,

и той глава наведе, зарида,

в дома му легна страшната беда.

Гив стенеше: „Бижане, где си, сине?

Как злото не можа да те отмине?“

След туй възседна коня на Кишвад,

и яростен изгаряше от яд.

Назад остана родния му шатър,

че като огън полетя и вятър.

Гив мислеше: „Ще срещна аз Горгин

и ще узная где е моят син.

Дали от завист или пък от злоба

самият той го е довел до гроба?

Ще ми разкрие всичко той без време,

че моят меч главата му ще вземе!“

Горгин се носеше на коня ален,

но мярна Гив и слезе в миг печален,

и приближи, наведе се в поклон,

в гърдите си стаил тъга и стон.

Той рече: „О, юнако пръв и смел,

със нищо шаха ти не си подвел!

Ала заплака, щом сега ме зърна.

Какво на твойта мъка да отвърна?

Защо ми е животът скъп и мил,

щом ти сега пред мен стоиш унил!

И мога ли без срам да те погледна,

когато сам съм със осанка бледна.

Ала бъди спокоен за Бижан,

за всичко чуй сега, като на длан.“

Наблизо конят на Бижан изцвили,

че бе се върнал той с последни сили —

и щом юнакът Гив го забеляза,

в миг падна от седлото си витяза,

посипа се със пепел за утеха,

разкъса своята юнашка дреха.

Гив взе да скубе своята брада,

приличаше на полудял в беда.

Говореше той: „Боже всемогъщи,

делата ти са все едни и същи.

С любов и разум ти ме надари,

но с вест за моя син ме озари.

Ти знаеш най-добре как аз тъгувам,

вземи душата ми — да не бълнувам:

любов и мъка, почести, война —

сърцето ми до капка кръв узна.

Но моят син се скри в леса стаен,

и сякаш че от дракон съм пленен!“

Той на Горгин продума: „Разкажи

как всичко стана, но не ме лъжи.

Убиха ли го с ненадейна мощ,

или го омагьоса призрак лош?

Кажи ми: не умря ли той от рани,

или пред чуждо ласо сведе длани?

Бъди към мене строг и справедлив:

той може би е бил убит от див?

Кажи ми, где намери коня вран?

И нищо не прикривай за Бижан!“

Горгин отвърна: „Всичко ще разкажа,

това, що сам видях в земята вража.

А ти се овладей, следи гласа,

глиганите как срещнахме в леса.

Узнай докрай за случката нелепа,

ти, който имаш всичко като в шепа.

Достигнахме арменските предели,

где бяха зверовете подивели.

Полята — изпотъпкани жестоко,

ливадите — разровени дълбоко

и повалени — чудните гори.

Бе ясно: злото в този край цари.

Когато, взели копията в длани,

поехме към ужасните глигани,

един от тях — подобен на скала —

към нас се втурна, вдигнахме чела —

но пак, със лъвска сила, без пощада

громехме ние литналото стадо,

убивахме ги, тъпчехме ги с вик

и зъбите им вадехме за миг.

И към Иран поехме предоволни,

ловувахме и пак вървяхме волни.

Но изведнъж от близък храсталак

един онагър се изправи як.

Като Гударз бе побелял и ясен,

не, бе той като Фархад прекрасен!

Или на коня на Бижан бе брат.

И при това — като Симург крилат!

С нозе — същ вихър, с лъвска грива

и еднокръвен с Рахш, с походка жива!

Той като слон застана, а Бижан

към него свойто ласо метна с длан.

Но чудния красавец в миг отскочи

и тъй Бижан след него се насочи.

Летеше този див, върху конете

навеждахме ний двама раменете.

В гората се издигна облак прах

и в него изостанах аз от тях.

Във търсене пребродих сто пътеки,

не бяха тия скитания леки —

Бижан не срещнах, само коня вран

открих да чака, странно оседлан.

Безкрай се питах аз: «Бижан къде е,

дали вее още в този свят живее?»

И тръгнах тъжно да го търся пак,

догдето този край потъна в мрак.

Тогаз разбрах, че звярът причудлив

в леса е бил жестокият Бял див!“

Внимаваше бащата притаено,

ала не всичко беше прояснено.

Макар че този разказ бе му скъп,

отново той усети страшна скръб.

Разказваше Горгин, но неуспешно,

разбираше, че всичко туй е грешно.

Досети се и Гив, че лъже той —

как ще пропадне младият герой!

Но Ахриман се в тоя миг намеси,

отпусна пред очите му завеси,

внушавайки му: „Отмъсти сега,

че не е чест да паднеш пред врага!“

Измъчваше се Гив, приел скръбта,

съмнение разкъсваше гръдта:

„Какво, ако Горгин сега убия —

дали Бижан ще мога да открия?

И що, ако извадя своя меч!

Нали Бижан е някъде далеч!

От помощта ми той изпитва нужда,

а не да отсека главата чужда.

Ще ида аз при моя властелин

и нека той отсъди за Горгин.“

И на Горгин така бащата каза:

„Същински Ахриман се ти показа!

О, где е моят син и славен шах?

Защо го изостави ти от страх!

И мен захвърли в зноя на съдбата,

не виждам вече изход от бедата.

Къде е той? О, мога ли с лекарство

да се спася от твоето коварство!

Ще поговоря с Кей-Хосров сега

за тебе и за моята тъга,

а след това ще търся с меч в ръката

за себе си и за Бижан отплата.“