Фирдоуси
Шах-наме (6)

Сам вижда насън своя син и го намира в гнездото на приказната птица Симург

Ала веднъж, тревожен в полумрака,

във сън дълбок унесе се юнака.

И ето туй, което той видя:

от Индия препускаше в езда

един могъщ и ненагледен воин;

до него доближи и най-спокоен

поде за белокосия му син,

що на Елбурз бил вече исполин.

Събуди се, продума с устни бледи

да дойдат най-големите мобеди,

разкри съня си воинът-великан,

разказа за случайния керван.

И продължи: „Сега ми вий кажете,

със ум висок пред мене отсъдете:

ще се спаси ли моя син прочут?

Или е вече прах от пек и студ?“

Зарадваха се мъдреците там,

като един отвърнаха на Сам:

„Кое сърце роптало би към бога,

щом той за всичко живо е залога.

Лъвът и тигърът, в степта що скитат,

във глъбините на морето китът —

милеят нежно те за своя род,

признателни към този вечен свод.

Единствен ти престъпи с гняв завета.

Детето си зарад косата клета

захвърли ти и вече не видя.

Но мигар туй е срам или беда?

Пред теб се мержелее път далечен;

и вярвай: твоят син не е обречен.

И студ, и пек дори не би сломил

тоз, който вече е на бога мил.

Затуй падни пред него на колене

и питай го за пътя най-смирено.“

Решиха да замине във зори

към стръмните планински канари.

Стъмни се пак, и пак заспа бащата,

измъчен, със съмнение в душата.

И засънува: стяг до стяг развян

се спускаха насам от Хиндустан.

Сияеше пред славните дружини

юнак, все още малък на години.

От двете му страни съгледа в миг:

съветник мъдър и мобед велик.

Пристигна първият със крачки ядни

и думите му бяха безпощадни:

„О, злонамерен мъж, с позор голям,

от бога който даже няма срам!

Щом твоя син израсна при орела,

какво, че твоята ръка е смела?

Косата ти не е ли беловласа,

защо тогаз се сърдиш на сина си!

Та всеки косъм — черен или бял —

нали все пак Изед го е създал.

Или роптаеш вече пред твореца,

че сменя на главата ни венеца!

Но кой тогаз към твоя син пропъден

показа се добър и милосърден?

Самотните деца закриля бог,

а ти към своя син си най-жесток!“

Сам изрева от мъка за младежа,

така реве лъвът, попаднал в мрежа.

Нима не бе му мило всичко родно:

не бе ли туй възмездие господно?

Той стана и мобедите събра,

и пред бойците с първата зора

потегли към върха, що белоглав

сияеше над свода величав.

Да: планината бе над висините

и сякаш си шептеше със звездите,

там над върха сияен и могъщ

Симург си бе изваял замък същ —

и непристъпен бе в гнездото свое

от абанос, сандал и от алое.

Застана исполинът като ням

пред този чуден поднебесен храм,

подобно кула не с гранит строена;

висока, светла, неръкотворена.

Живееше момчето славно там,

по ръст и по лице — същински Сам.

И коленичи в този миг бащата,

прославяйки горещо небесата,

че са създали птицата — орел,

със непристъпен дом и звездочел.

Помисли той: велик е съдията,

що управлява всичко на земята.

Но към гнездото не съгледа път.

Коза не би достигнала върхът!

Сам търсеше пътека, не намери,

и пак към бог Яздан ръце разпери:

„О ти, навред царуващ, светлината

на слънцето сияйно и луната!

От дълъг път останах аз без дъх,

но моля те сега пред тоя връх:

ако от моя корен е дървото

и момъкът не е дете на злото —

да го достигна помогни ми ти

и милостив, за всичко ми прости!“

Щом изговори Сам докрай словата,

молитвата достигна небесата.

Симург го зърна и от този вик

той се досети във часа велик

защо е тука и какво го води

към тези непристъпни небосводи:

че иде своя син да прибере.

И каза: „О, витязе мой, добре

те гледах аз, но твоя срок изтече,

баща ти под скалите виждам вече.

Дастан аз неслучайно те зовах,

че беше жертва на злина и страх.

Когато утре понесеш венеца,

така да те наричат и в двореца.

Пристигна Сам във този край скалист

и се изправи като кипарис,

за да те върне в своя дом обратно;

за него ти си бъдещето златно.

Решавай — двама в миг ще полетим

и долу ще те спусна невредим.“

Закриха сълзи взора на момчето,

въздишка то отрони от сърцето.

Макар от хората да бе далеч,

научи го Симург на хорска реч.

И думите разбираше Дастан,

от знания той беше обладан.

Не само с мощ го беше бог създал —

и ум, и слово той му беше дал.

Извика то: „О, мигар е възможно

да нараня сърцето ти тревожно!

Гнездото ти — това за мен е трона

и твоето крило ми е корона.

След бог Яздан най-близък си ми ти,

със твоя образ слънцето блести.“

Симург отвърна: „Там, в двореца славен,

и върху трона, що е богоравен,

едва ли ще тъжиш за моя дом,

ти би си спомнял само крадешком.

Но аз не ти говоря със коварство —

в Забулистан ти ще получиш царство.

Бъди щастлив, о, Нариманов внук:

там радост ще намериш, а не тук.

Превратна е съдбата; за добро

сега вземи от мен едно перо.

Когато налети на теб бедата

или съгледаш злото пред вратата —

към огъня го поднеси тогаз

и още в този миг ще дойда аз.

Не бях ли този, що те приюти

и под чие крило израсна ти?

Чер облак — ще се спусна аз през злото,

отново да те върна във гнездото.

Прощавай, сине, дълъг път поел,

помни докрай закрилника — орел.“

И той го сграбчи с ноктите си смели,

понесе го към облаците бели,

от мълния дори по-устремен.

Бащата ги посрещна, удивен

от своя светъл син, същ слон във ръста,

косите му достигаха до кръста.

От радост плачещ, Сам склони глава —

пред птицата — с признателни слова,

и каза: „О, цар-птица, неслучайно

ти съществуваш в битието тайно:

простираш над нещастните крило,

обидените пазиш ти от зло,

за ядните сърца си вихър същ;

и вечно остани така могъщ!“

Завърна се орелът в небесата,

изпратен от сина и от бащата.

И Сам погледна своя славен син,

достоен беше той за властелин:

лицето — слънце, а гръдта на лъв,

сърцето бие със юнашка кръв;

устата-лал, страните-запламтели,

очите-огън, със ресници бели.

Ако не беше бялата коса,

би го сравнил със капка от роса.

Просветна във душата на юнака:

„О, сине мой, ти радостта дочака!

Прости ми за обидата, прости

вината ми, не ме презирай ти.

Пресяда в гърлото ми всяка глътка,

но върнеш ли се в моята прегръдка,

ще падна аз на колене пред бог

и няма да съм вече тъй жесток;

на теб едничък занапред ще служа,

дано от днес сърцето ти заслужа.“

Той даде знак, донесоха доспехи,

синът облече сърмените дрехи,

кон-вихрогон сияйно оседла

и вдигнали за славен път чела,

Зал-Зер бащата казваше му вече,

преди — Дастан орелът го нарече.

Посрещаха ги вредом на тълпи,

с души, в които радостта кипи.

От всеки склон прозвъннаха литаври,

изви се прах, летяха клонки лаври.

Тръба засвири, гръмна барабан,

звънци, индийски тъпан — ураган.

Летяха пред кервана с вик ездачи,

събирайки все нови посрещачи.

И ето че дойдоха в своя град

юнакът славен и витязът млад.