Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
شاهنامه‎, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Автор: Фирдоуси

Заглавие: Шах-наме

Преводач: Йордан Милев

Година на превод: 1977

Език, от който е преведено: Фарси

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: поема

Националност: Иранска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678

История

  1. — Добавяне

Сухраб пита Хаджир за имената на иранските юнаци

Зората запламтя над дол и рид.

А слънцето бе като златен щит,

когато, цял в желязната си броня.

Сухраб възседна мигновено коня,

готов за бой с индийския си меч.

Блестеше неговия шлем далеч.

И ласото, и всичко бе готово

да полети, навъсил взор сурово

на хълма близък, откъдето той

видя подробно огнения строй

на враговете. И Хаджир повика

със думите: „Бъди с душа велика,

че кривата стрела не знае цел,

тъй както и човека неумел.

Какво те питам — ти ми разкажи

и не мисли, че вярвам на лъжи.

Щом искаш да се върнеш здрав и жив

и сред витязите да си щастлив —

най-точно ти ме запознай с войската,

с която вече водя аз войната.

А за това с признателност от мен

ще бъдеш най-богато надарен.

Но ако искаш да ме излъжеш ти,

едва ли някой тук ще ти прости.“

Хаджир отвърна: „Щом и ти сега

ме питаш за иранската войска —

ще бъда искрен, мразя аз лъжата,

и точно ще ти обясня нещата,

че свята е за мен искреността —

и ми е чужда, знай, ненавистта.

Нали е правдата навред желана,

а кривдата — ненужна и презряна!“

Сухраб продума пак: „Кои са там

иранските юнаци, що не знам?

Аз искам твоя взор да ми покаже

кой е Гударз или пък Гив и даже

Бахрам, могъщия Рустам и Тус,

ще ми посочиш ти и Кей-Кавус!

Виж шатрите, които бързо вчера

изгряха като кожа на пантера;

и слоновете им виж, и трон един,

що сякаш Нил блести под свода син;

до него прът с луна и знаме — злато

и слънце връз коприната, която

е осветила тук простора цял…

Кой мъж такова знаме е развял?“

„Това е шахът — промълви Хаджир, —

от лъвове се пази той безспир.“

И пак Сухраб попита: „А отдясно,

где слоновете се сивеят ясно,

чернее шатра; във двуреден строй

тъмнеят мечоносци там безброй;

от слонове и тигри защитима,

наоколо и друга шатра има,

ала край нея виждам кон до кон,

за герб на знамето белее слон?“

Хаджир отвърна сякаш наизуст:

„Това е щабът на юнака Тус!“

„А на кого е шатрата червена —

Сухраб попита, — гдето вдъхновена

желязна свита вдига герб такъв:

сред бисери — за бой приготвен лъв?

Там нямат край иранските дружини,

със копия под небесата сини.

Добре ти виж, а след това — кажи,

не си криви душата със лъжи!“

Хаджир поде: „Бди в шатрата-палат

Гударз, синът достоен на Гошвад.

С осемдесет витязи — все могъщи,

във боя — слонове и тигри същи.

В леса е носорог, в степта — пантера

и славата му тук не е от вчера.“

Витязът рече: „В синия простор

зелена шатра вижда моя взор;

до нея — рат безбройна; вътре — трона,

под стяга на Каве, а небосклона

блести от бисери и скъпи кожи;

и обкръжен с иранските велможи,

седи юнак, какъвто сред Иран

не се е раждал друг с подобен стан!

Едва до рамото му стига коня,

с копито-ласо, и щом литне с оня

неудържим и страшен бяг познат —

ще кажеш, че е рукнал водопад.

По слоновете тежка броня има,

а в погледа му — мъст неповторима.

Макар и седнал, той с една глава

стърчи над всички, прави при това.

На стяга — дракон, бълващ черен дим,

а върху пръта — лъв неустрашим.“

Замисли се Хаджир: „Как, мили боже,

да назова баща му, щом той може

да го срази като настръхнал лъв

и цял Иран да потопи във кръв!

Не е ли по-добре, ако пред боя

остане неизвестен там героя?“

И продължи: „Това е исполин,

при Кей-Кавус пристигнал чак от Чин.“

„А как се казва?“ — пак Сухраб му рече

и чу: „Не знам! Бях в Крепостта, далече

от Кей-Кавус, когато в оня миг

за помощ беше той дошъл велик.“

Сухраб помръкна от тъга голяма,

повярвал, че баща му тук го няма;

макар че вече беше го познал

по думите на майка си, той с жал

все чакаше да чуе от Хаджир,

Рустам че се е мярнал най-подир.

Но друго бе решено от съдбата,

а кой до днес я победи в борбата

за въздух? И отново той попита:

„Чия ли шатра стига до зенита?

Пред нея виждам воини, слон до слон,

дочувам тръбен звук подобно тон.

На стяга — лъв, главата му е златна,

коприната се вее необятна,

а пък край трона — млади роби в строй

възнасят господарския покой!“

„Това е Гив — бе отговорът честен, —

син на Гударз, и е от род известен —

през вековете още знаменит,

а днес в степта е вдигнал щит до щит.

Щастливец — за свой зет Рустам прие го.

в Иран не знаят втори като него.“

Прекъсна го Сухраб: „На оня скат

белее чудна шатра от брокат:

виж, конници, навярно над хиляда,

безстрашни, който и да ги напада.

Пехотата е просто като зид,

държи там всеки копие и щит,

а трона от кост слонова изгрява

и от санталово дърво и слава.

От робите си обкръжен — кой там

е заспял в такъв разкош голям?“

„Това е Фернброз — с усмивка плаха

Хаджир отвърна, — той е син на шаха.“

Сухраб прошепна: „Щом е син на вожда,

едничка славата ще му подхожда.“

И пак поде: „Ала на оня бряг

аз виждам скъпоценен слънчев стяг

над шатрата от жълтата коприна;

с луна на богоравната върлина,

той сякаш търси нова висина

с небесни и червени знамена!“

Хаджир отвърна: „Там седи Гораз,

прославен с лъвско мъжество сред нас;

на Гив е син и хич не се страхува,

дори наблизо битката да чува.“

Синът баща си търсеше, но пак

го лъжеше пленения юнак.

Какво да прави, мислеше смутено,

от бога му е предопределено

или така съдбата е решила

и щом е тъй — не съществува сила

да я възпре. А що ще стане с теб,

щом всяка нощ се връща като креп…

И пак Сухраб започна със въпроси

за името, в сърцето си що носи,

за шатрата със коня-ураган,

за бронята на този великан.

Ала Хаджир бе същият до края:

„Не лъжа, господарю, че не зная

как се нарича този исполин,

знам само, че пристигна той от Чин!“

„Ти си лъжец — Сухраб го сряза там, —

кога ли ще ми назовеш Рустам?

Прославен мъж, със име най-достойно —

не би се скрил посред полето бойно:

ти сам ми каза, че е великан,

че има тон огромен боздуган

в защита на Иран… И ако шаха

е вече върху слона и изгряха

там знамената за двубой голям —

не трябва ли пред тях да е Рустам?“

Хаджир възкликна тихо: „Кой го знае!

Той може би в Забулистан витае,

където сред красавици и мир

настана вече пролетния пир.“

„Ти помисли — Сухраб поде полека —

как може да не бъде тук човека,

когато Кей-Кавус успя да събере

на помощ най-великите царе,

а пък Рустам ще седне да пирува!

Такова нещо май не съществува.

И не забравяй, че си ти пленен,

че своята глава дължиш на мен!

О, ако тук — ще бъда вече кратък —

и кажеш истината — по-нататък

ще бъдеш сред велможите и дар

от мене ще получиш като цар.

Но ако скриеш ти от мен юнака,

съдба каква ли може да те чака —

главата ти ще взема, побеснял;

сам избери сега ти своя дял,

че взел на много знания венеца,

така е казал някога мъдреца:

неказаната дума е елмаз,

в хазна или в тъмница скрит от нас,

ала показан в миг на светлина —

блести той силно, няма той цена.“

Хаджир му каза: „Само този княз

или пък цар, преситил се от власт,

срещу Рустам би тръгнал, мили боже;

срещу юнака славен, който може

да смаже слон огромен само с длан

или пък наковалня — с боздуган.

Да е врагът подобно облак черен —

пак е за него нищо, че безмерен

е облакът на неговия прах,

когато с Рахш се понесе без страх.

Той е по-силен и от сто витязи;

по ръст — платан, в миг всеки да се пази,

когато неговия гняв расте.

И лъв, и слон той леко ще смете.“

Но имаше сърце честолюбиво

Сухраб и го прекъсна диво:

„Нещастният Гударз! От чест лишен

бил неговият син — аз съм сломен.

Навярно ти не знаеш, че и други

юнаци има с чест и със заслуги —

та превъзнасяш толкова Рустам!

Не си ли чул какво се казва срам?

Ако го срещна в боя аз случайно,

ще закипи степта — море безкрайно, —

но може ли дори една вълна

да устои пред бялата стена

на моя меч, що като слънце грее

и затова така нощта бледнее!“

От друго се вълнуваше Хаджир:

„Покажа ли му аз Рустам — подир

витязът млад — изправил лъвско рамо

и с царствен вид, — ръка ще вдигне само

и страшната войска ще събере;

ще тръгне неговия кон напред,

където на дружините сред боя

той може да погуби сам героя.

А щом Рустам загине — кой от нас

ще спре непобедимия витяз!

И той, опънал исполинско стреме,

короната на Кей Кавус ще вземе.

Предателството на смъртта е равно:

умри със чест, отколкото безславно

да проживееш своя глупав ден.

Иран какво ли ще загуби с мен!

И кой съм аз? — Един от синовете

на славния Гударз, що с ветровете

на битките се носят: ето Гив —

от много боеве с венец щастлив;

Шейдуш, що лъв убива, и Рохам,

и още там безстрашния Бахрам…

Ще утешат баща ми те, когато

от нас врагът изчезне като ято.

И мога ли да изтърпя — без тях

да е Иран? Аз нямам капка страх

пред меча, който ще срази подлеца!

Така е казал някога мъдреца;

топола щом подпира небесата,

фазанът не мечтае за тревата.

Какъв е — рече — този гняв голям!

Какво ли все ме питаш за Рустам?

Запален от непоносима злоба,

навярно тука сам си търсиш гроба!

Разпитваш, сякаш че въртиш длето

в сърцето ми, туй, що не знам. Защо?

Главата ми ако жадуваш вече,

вземи я — този миг не е далече!

Или мечтаеш в близката борба

да победиш Рустам — каква съдба

да се залъгваш с мисли мълчаливо;

я по-добре си замини щастливо!“