Фирдоуси
Шах-наме (45)

Кей-Кавус се гневи на Рустам

Преди Рустам да приближи двореца,

Гударз и Тус понесоха венеца

на шаха — дар за славния герой.

И много воини бързаха без строй

Рустам да срещнат с вдигнати глави.

От коня слязъл, той ги поздрави.

И всички пред двореца бяха сити

от благи думи и сърца открити.

Но щом пред трона двамата се спряха,

дори и миг не ги погледна шаха,

макар че бе със почести дарен;

свил тъмни вежди, зъл и разгневен,

към Гив настръхна страшно Кей-Кавус

и с вик разтърси той двореца пуст:

„Рустам ли? Кой е — и какво той прави,

че цели дни по пирове се бави?

Сега да бе донесен моя меч —

главата му би литнала далеч!

Махни го ти оттук и на бесило

да се люлее той навън унило!“

Уплашен, Гив стоеше като ням:

как може да посегне на Рустам!

Но още по-ядосан, властелина

напред-назад като вихрушка мина

и взе към Тус — боеца — да крещи:

„И двамата да ги обесиш ти!“

Подобен гняв не бе спохождал шаха;

пожари сякаш над степта горяха.

И в този миг, без дума пак да чака,

Тус взе ръката силна на юнака,

решил да го спаси със хитрина —

но в падналата тежка тишина

Рустам със поглед-меч прониза шаха

и викна: „Що за думи прозвучаха!

Тук все по-черен става твоя страх:

кълна се, ти не си роден за шах!

Да беше спрял туранеца във боя,

а не да искаш тук главата моя!

Аз съм Рустам и помни моя друм

Сегсар и Чин, Мазендеран и Рум,

където славно ехо още скита

на Рахш от искрометните копита.

Не бе ли твоя трон спасен от мен,

че толкоз ти сега си разгневен!“

Събори като слон той Тус на пода,

прекрачи го и полетя към входа

при Рахш, със облачно от гняв чело,

където, седнал в своя трон-седло,

бе сякаш целия потънал в кръв,

и викна разярено: „Мигар лъв

ще има страх от някой си Кавус!

Как за ръката ще ме хване Тус,

когато мойта сила е от бога,

а не от шаха и когато мога

света да имам аз като дворец,

със жезъл-боздуган и шлем-венец.

Дланта ми носи силата, която

е копие и грее като злато,

щом през нощта издигна огнен меч.

Глави засявам сякаш аз сред сеч.

Не роб родих се, а човек свободен,

да ме владее само бог е годен.

О, как ме молеше народът гол

да взема аз иранския престол,

че съм наследник славен и предтеча —

но моя дълг е в блясъка на меча.

И ако бях се спрял на този трон —

от теб не ще се чуеше и стон:

заслужено навярно ми се пада

от шаха най-достойната награда.

На трона аз издигнах Кей-Кубад —

баща ти, — че нападнат и нерад,

той в моя боздуган видя опора.

И ако аз не бях се бил в простора —

какъв ли шах тук щеше да седи,

та глупави слова да ми реди!“

И каза на иранците: „Към нас

Сухраб настъпва и настава час

за своята глава да мисли всеки —

желая ви навред победи леки.

А аз — далеч от вашия престол:

небе щом има — има и сокол!“

Той литна с Рахш, без никой там да слуша —

от шахове му бе дошло до гуша.

Наведоха глави и млад, и стар:

приличаха на стадо без овчар,

що пред Гударз заплака: „Той не лъже —

но скъсаното може да се върже

от тебе само. Затова сега

вземи съдбата в своята ръка.

Изпървом шаха вразуми спокойно;

щом чуе твойто слово той достойно,

сърцето му за миг ще се смекчи

и радост пак у нас ще зазвучи.“

Седяха дълго, водеха беседа,

бойци, родени в не една победа:

храбрецът Гив и смелия Бахрам,

Горгин, Гударз мъдрецът и Рохам —

и техните слова такива бяха:

„Героите не оценява шаха.

С какво Рустам го толкова вбеси;

и не Кавус ли той от смърт спаси?

Аз знам кой може нашата държава

единствен със успех да защищава.

Когато ний напуснахме Иран

и шахът бе пленен в Мазендеран,

не беше ли Рустам, юнакът славен,

пристигнал смело там и богоравен,

уби той Дива и под небосклона

на Кей-Кавус отново даде трона?

А помните ли вий в Хамаверан,

где шахът бе пленен и окован

с вериги — не Рустам ли бе героя,

спасил иранската корона в боя!

И на престола върна шаха пак,

и горд понесе гордия си стяг…

Та щом и той въжето заслужава,

да бягаме — това ни май остава!

Но време е за дело, не за реч,

че младия витяз не е далеч.“

Гударз тогава спря за миг пред шаха

и без да сети някаква уплаха,

попита смело: „Със какво Рустам

заслужи толкоз твоя гняв голям?

Забрави ли кой бе в Хамаверан

и кой превзе за теб Мазендеран,

та искаш да му окачиш въжето?

Не глупав гняв, а трябва ум в сърцето

на властелина, че Рустам сега

не е ли с нас — а вражата войска

налита като глутница свирепа, —

та кой ще ни спаси от смърт нелепа?

А много воини Гождахам познава,

но пише: «Силата му е такава,

че смело тръгне ли напред Сухраб,

дори и слонът би изглеждал слаб.

И само глупав цар в такова време

Рустам за щит на своя гняв ще вземе.»“

Повярва шахът, че Гударз е прав,

чул умните му думи, и без гняв

за своите слова се той разкая

и тези мисли сподели накрая:

„Това е истина и е късмет

на стареца премъдрия съвет.

Със мъдрост само царят побеждава,

а с гняв и страх не се постига слава.

По-бързо да настигнете Рустам,

смирете го и му кажете там,

че думите ми просто глупост бяха,

че все така го благославя шаха.

И убеден, ще се завърне той,

намерил в своята душа покой.“

Гударз напусна своя шах веднага,

възседна коня и видя край прага,

че много воини, свили колене,

го чакаха на огнени коне,

готови да се спуснат там, където

бе отлетял Рустам; и сред полето

щом го видяха — рекоха така:

„Живей, юнако, с радост — не с тъга!

Земята твоя славен трон да бъде!

Корона — този небосклон да бъде!

Ти знаеш, че е глупав Кей-Кавус —

що празни думи знае наизуст, —

ала сега веднага си признава

и прошка моли, и се извинява.

Щом той не знае твоята цена,

в какво се крие нашата вина,

че искаш от Иран да си далече?

И мигар ти ще ни напуснеш вече,

когато даже и самия шах

се е разкаял и те чака плах!“

В ответ най-остри думи прозвучаха:

„Какво ли ме интересува шаха,

седлото щом е моят царски трон!

Венец е шлемът, смелостта — закон

и бронята ми — мантия, която

Кавус не ще я заплати със злото!

От малоумие ме той обиди,

но няма пак добро от мен да види;

защо ли го спасих от плен тогаз

и му възвърнах глупавата власт,

защо в Мазендеран се бих умело,

защо в Хамаверан настъпвах смело,

да го спася от вражата ръка —

а той да ме обижда днес така!…

На всичко сит съм аз и всичко мога,

страхувам се единствено от бога!“

Излял горещата си мъка вече,

Гударз на великана бавно рече:

„Как думите ти да разкажа там?

«От страх далече се е скрил Рустам» —

ще плъзне слух към шаха и войската.

И кой тогава ще спаси страната!

А Гождахам с писмо ни известява,

че за Иран последен час настава!

Ще кажат: «Щом Рустам от страх се крие,

с туранеца какво ще правим ние?»

И не един велможа вече знае,

че ти си ни напуснал, но сега е

пред нас Сухраб — и запомни добре:

от тебе само може да се спре.

Кой свойто име, що навред се слави,

да чезне в неизвестност ще остави!

Нищожен шахът е… Ала Иран

е вековечен. И достойна бран

за него винаги е чест и слава,

такава, що сърцето ти познава.“

Замлъкна, да поеме дъх мъдреца.

Изправен до гърдите на жребеца,

Рустам отвърна: „Ако ме е страх —

под твоите нозе да стана прах!

Ти знаеш как се бия с враговете,

но ме обиди царя на царете.“

И бе му ясно: не сега е време

безгрижно да отпусне бойно стреме,

Иран когато е обзет от страх;

и пак се устреми към своя шах.

Щом го съгледа шаха отдалече,

изправи се зарадван и му рече:

„Прости ми, че изгубих ум и свян,

с различен нрав ни е дарил Яздан.

Когато чуя, че е близо бича,

на лунен сърп сърцето ми прилича.

И тъй, когато бях те призовал,

ти закъсня, а аз — обезумял —

те оскърбих; в устата кал да сложа,

ако със нещо пак те разтревожа!“

Бе отговорът: „Свят е твоят трон.

Ний сме слуги. Властта ти е закон.

Един от многото — аз съм спокоен,

че ти ме считаш вече за достоен,

за верен твой слуга и затова

при теб пак моя дълг ме призова.“

А шахът продължи: „Юнако славен,

бъди все тъй на бога само равен!

Сега за весел пир настана час,

а утре — цял Иран ще бъде с пас.“

И всичко бе приготвено веднага.

Дворецът грейна. Както се полага,

велможи стари и безброй витязи

засипаха с рубини и елмази

за слава шаха. Песен полетя;

девици със неземна красота

танцуваха и сипваха със кани

и нямаше за чашите забрани,

додето всеки мъж сред смях

и шум не затъмни горещия си ум.

Чак през нощта в двореца стародавен

съня усети всеки воин славен.