Фирдоуси
Шах-наме (28)

Зал отговаря на мобедите

Замислен отначало бе Дастан,

но се изправи, гордо вдигна стан.

И засиял, сред вгледаните взори,

така на мъдреците отговори:

„Дванайсет кипариса са пред мен,

с по трийсет равни клона, с цвят зелен;

дванадесет са месеците, дните

са трийсет; и се сменят под звездите,

тъй както шахът сменя някой шах,

а след това и той изчезва в прах.

Сега и за конете ще разкрия,

що все летят по-бързи и от сприя:

сияе белият като кристал,

след него черният е полетял.

Тъй времето се носи в бяг безкраен,

нощта изтлява, идва ден омаен.

Те като дивеч пред палаш летят,

без миг да се настигнат в този свят.

Какви са тези тридесет ездача,

що покрай шаха се надбягват в здрача?

Един изчезва и се появява,

все тридесет числото им остава.

Луната сменя новата луна:

така е от прастари времена.

И за тополите аз всичко зная,

за птицата пред вас ще разгадая:

от знака на Везните до Овена

Земята в тъмнина е потопена.

Но спре ли под съзвездието Риби,

сияят даже сетните колиби.

Тополите са две небесни длани,

препълнени от сълзи и нирвани.

А птицата е слънцето красиво,

що грее и залязва мълчаливо.

А ето и за оня чуден град —

небесният и вековечен свят.

Ний временно живеем сред пустиня,

где нашата душа като робиня

усеща мъка или пък се радва

на свода под надвесената брадва.

Но гръм ли екне или земетръс —

разпъват ни стенания на кръст;

и се превръщаме в прах непотребен,

поели пак към оня град вълшебен.

Класът ни плоден друг ще събере,

ала и той тук няма да се спре.

Така било е и така ще бъде —

отдавна, вчера, днеска, утре, всъде.

С доброто само замини на път —

безсмъртен с него ще си и отвъд.

А бил ли си обзет от зло и корист,

с край тежък ще е земната ти орис.

Палати до Сатурн да вдигнем ние,

пак черния саван ще ни покрие.

И с трепет ще склопим очи, със страх

пред мисълта, че ставаме пак прах…

И ето го човекът със косата,

пристъпя безпощадно из тревата.

Изсъхналото, цъфналото там

коси, останал за молбите ням.

Трева сме ние, времето — косачът,

що ни коси и ни обгръща здрачът;

не гледа той кой млад е и кой — стар,

косилото размахва страшно с жар.

Такъв е той — законът на всемира;

роденият ще трябва да умира.

Едва дошли, поемаме на път,

сега сме тук, а подир миг — отвъд.“