Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- شاهنامه, 994 (Обществено достояние)
- Превод от персийски (фарси)
- Йордан Милев, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2013 г.)
Издание:
Автор: Фирдоуси
Заглавие: Шах-наме
Преводач: Йордан Милев
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: Фарси
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: поема
Националност: Иранска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678
История
- — Добавяне
Зал отговаря на мобедите
Замислен отначало бе Дастан,
но се изправи, гордо вдигна стан.
И засиял, сред вгледаните взори,
така на мъдреците отговори:
„Дванайсет кипариса са пред мен,
с по трийсет равни клона, с цвят зелен;
дванадесет са месеците, дните
са трийсет; и се сменят под звездите,
тъй както шахът сменя някой шах,
а след това и той изчезва в прах.
Сега и за конете ще разкрия,
що все летят по-бързи и от сприя:
сияе белият като кристал,
след него черният е полетял.
Тъй времето се носи в бяг безкраен,
нощта изтлява, идва ден омаен.
Те като дивеч пред палаш летят,
без миг да се настигнат в този свят.
Какви са тези тридесет ездача,
що покрай шаха се надбягват в здрача?
Един изчезва и се появява,
все тридесет числото им остава.
Луната сменя новата луна:
така е от прастари времена.
И за тополите аз всичко зная,
за птицата пред вас ще разгадая:
от знака на Везните до Овена
Земята в тъмнина е потопена.
Но спре ли под съзвездието Риби,
сияят даже сетните колиби.
Тополите са две небесни длани,
препълнени от сълзи и нирвани.
А птицата е слънцето красиво,
що грее и залязва мълчаливо.
А ето и за оня чуден град —
небесният и вековечен свят.
Ний временно живеем сред пустиня,
где нашата душа като робиня
усеща мъка или пък се радва
на свода под надвесената брадва.
Но гръм ли екне или земетръс —
разпъват ни стенания на кръст;
и се превръщаме в прах непотребен,
поели пак към оня град вълшебен.
Класът ни плоден друг ще събере,
ала и той тук няма да се спре.
Така било е и така ще бъде —
отдавна, вчера, днеска, утре, всъде.
С доброто само замини на път —
безсмъртен с него ще си и отвъд.
А бил ли си обзет от зло и корист,
с край тежък ще е земната ти орис.
Палати до Сатурн да вдигнем ние,
пак черния саван ще ни покрие.
И с трепет ще склопим очи, със страх
пред мисълта, че ставаме пак прах…
И ето го човекът със косата,
пристъпя безпощадно из тревата.
Изсъхналото, цъфналото там
коси, останал за молбите ням.
Трева сме ние, времето — косачът,
що ни коси и ни обгръща здрачът;
не гледа той кой млад е и кой — стар,
косилото размахва страшно с жар.
Такъв е той — законът на всемира;
роденият ще трябва да умира.
Едва дошли, поемаме на път,
сега сме тук, а подир миг — отвъд.“