Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (71)

Седемдесета глава

Те се радваха на компанията на близки и приятели цял ден, разговаряха и се смееха, празнувайки заедно с Калните. Калан се опитваше всячески да не обръща внимание на начина, по който дълбокото й деколте разкрива гърдите й. Не беше лесно, като се има предвид, че непрекъснато се появяваха хора, които й повтаряха, че има чудесни гърди. Ричард непрекъснато питаше кой какво казва. Тя реши, че ще е най-добре да излъже. Каза му, че й правят комплименти за роклята.

Щом слънцето боядиса небето в златисто, най-после настъпи моментът.

Калан стисна Ричард за ръката, сякаш това бе единствената й връзка със света. Той с мъка отделяше очи от нея. Всеки път, щом погледите им се, срещнеха, на устните му блесваше усмивка, която не можеше да скрие.

Сърцето на Калан преливаше от щастие, виждайки колко много харесва той роклята, ушита й от Веселан. Толкова отдавна мечтаеше да я облече, толкова отдавна бленуваше за този момент. Толкова често, с цялото си сърце, се бе надявала този момент да настъпи. Толкова често се бе обливала в ужас, че това няма да се случи. Толкова пъти нещо се бе случвало и моментът бе отлаган за в бъдещето. А сега се случваше.

Ричард повтори думите на Калните, без да съзнава, че изказва комплимент към гърдите й. Той си мислеше, че изразява възхищение от роклята й. Всички му отвърнаха с широки усмивки, радостни, че той е съгласен с тях и казва думите на езика им. Калан усети как лицето й пламва.

Ричард изглеждаше великолепно в черно-златната си магьосническа одежда. Всеки път, когато Калан го погледнеше, грейваше в усмивка. Тя се жени за Ричард. Най-сетне. Краката й се подкосиха в синята рокля.

Кара, застанала отзад, я стисна приятелски по рамото. Веселан, заела мястото си от едната й страна, сияеше от гордост. Савидлин бе до Ричард, също толкова изпълнен с щастие и гордост. Отзад бяха Зед и Ан. Зед дъвчеше нещо.

Калан тихо се помоли на добрите духове този път всичко да мине благополучно, този път най-сетне да се случи. Не можеше да си избие от сърцето тревогата, че в последния момент нещо ще им попречи.

Пред тях се изправи Пилето, скръстил ръце. Зад него се бе разположило цялото село на Калните, всички готови за събитието.

Когато всички притихнаха, Пилето започна, страхът на Калан се стопи, изтласкан от радостна приповдигнатост. Докато Пилето говореше, Чандален, застанал до него, повтаряше думите на езика на Ричард, за да може той и приятелите му да ги чуят.

— Тези двама души тук не са се родили Кални, но доказаха, че са достойни да бъдат едни от нас — със силата и със сърцата си. Те се свързаха с нас и ние с тях. Те станаха наши приятели и защитници. Това, че изявиха желание да се оженят като Кални, доказва сърцата им. Като членове на нашия народ те избраха не само да се венчаят пред този свят, но и пред следващия, и по този начин повикаха духовете на предците ни, за да бъдат с нас в този ден на усмивка, на това събиране. Приветстваме предците в сърцата си, за да споделят радостта ни.

Ръката на Ричард се стегна около нейната и тя осъзна, че той споделя мислите й — беше истина, най-сетне се случваше онова, за което и двамата бяха мечтали — само дето бе по-хубаво, отколкото си го бяха представяли.

Пилето погледна Ричард в очите.

— Ричард, ще вземеш ли тази жена за съпруга, ще я обичаш ли и ще я уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?

— Да — каза той ясно и гласът му проехтя над множеството.

Пилето се вгледа в очите на Калан и тя изпита дълбокото чувство, че той говори не само като представител на народа си, но и от името на духовете. Почти чуваше гласовете, ехтящи заедно с неговия.

— Калан, ще вземеш ли този мъж за съпруг и ще го обичаш ли и уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?

— Да — каза тя с ясен глас, подобен на Ричардовия.

— Тогава пред народа ви и пред духовете, ви обявявам за мъж и жена завинаги.

Всички присъстващи останаха притихнали, докато Ричард не я взе в обятията си и не я целуна. Тогава тълпата подивя.

Калан почти не ги чуваше.

Всичко й се струваше като сън. Сън, който бе сънувала толкова често и който най-сетне се бе сбъднал.

Да бъде в прегръдките на Ричард. Да го има. Да бъде негова съпруга, а той — неин съпруг. Завинаги.

Всички се спуснаха да ги прегръщат. Зед и Ан. Пилето и старейшините. Веселан и останалите съпруги.

Кара, със сълзи на очи, я прегърна сърдечно.

— Благодаря и на двама ви, че на сватбата си носихте Агиел. Благодарение на това Хали, Райна и Дена също присъстваха. Благодаря ви, че почетохте жертвата на Морещиците.

Калан избърса сълзите от бузата й.

— Благодаря ти, че прояви смелост да потънеш в магията на Плъзгата, сестро.

Цялото село се струпа около младоженците да ги поздравява. Калан си помисли, че ще ги смажат. Хората носеха храна и цветя и всякакви искрени, простички подаръци.

Празненството се премести около сватбената платформа. Калан тъкмо се опитваше да им каже нещо, да благодари на всички, Ричард също, когато в един миг, докато разпитваше някои от ловците на Чандален за битката, която бяха водили, златотканото му наметало се развя.

Вятър нямаше.

Ричард се сепна. Хищният му поглед се плъзна над главите на хората, събрали се пред платформата. Инстинктивно посегна за меча си. Нямаше го.

Тълпата в задната част притихна. Зед и Ан едновременно пристъпиха от двете страни на Ричард и Калан. Кара стисна Агиела си в ръка и мина напред. Ричард леко я отстрани.

Цялото село притихна. Тълпата се разцепи, пропускайки две фигури. Някои грабваха децата си да ги отведат встрани, разнесе се тревожен шепот.

Щом двете самотни фигури — едната висока, другата ниска, приближиха, Калан видя, че са Шота и компаньонът й Самюъл.

Вещицата, ослепителна както винаги, се качи на платформата, без да сваля надвременните си, бадемови очи от Калан.

Протегна ръка. Целуна я по бузата.

— Дойдох да те поздравя, Майко Изповедник. С успеха и със сватбата.

Внимавайки за вятъра, Калан прегърна гостенката си.

— Благодаря ти, че дойде, Шота.

Вещицата се усмихна, загледана в очите на Ричард, и прокара лакиран нокът по лицето му.

— Тежка битка, Ричард. Тежка битка. И умело спечелена.

Калан се извърна към притихналото множество. Знаеше, че Калните се страхуват от вещицата толкова, че не смеят да произнесат дори името й. Калан ги разбираше. Самата тя се бе чувствала почти по същия начин.

— Шота е дошла да ни предаде благопожеланията си за сватбата ни. Тя ни помогна в битката. Тя е приятел и се надявам да я приветствате на това празненство, защото наистина заслужава да бъде тук и аз го искам с цялото си сърце.

Калан се обърна към Шота:

— Казах им…

Шота се усмихна и вдигна ръка.

— Знам какво им каза, Майко Изповедник.

Пилето пристъпи напред.

— Добре дошла в дома ни, Шота.

— Благодаря, Пиле. Имаш думата ми, че днес няма да ви донесем нищо лошо. — Шота погледна Зед. — Примирие — за днес.

Зед й се усмихна дяволито.

— Примирие.

Дългата ръка на Самюъл се протегна, грабна гравираната свирка от кост, която Пилето държеше на врата си.

— Мое! Давай!

Шота го перна по главата.

— Самюъл, дръж се прилично.

Пилето се усмихна. Свали през главата си връзката със свирката и я подаде на Самюъл.

— Дар за един приятел на Калните.

Самюъл внимателно взе свирката. Лицето му се разцепи в усмивка, разкриваща острите му зъби.

— Благодаря, Пиле — каза Шота.

Самюъл наду тихата свирка. Явно чуваше звука й и го харесваше. Хората наоколо започнаха да се подсмихват и да бърборят. Калан с облекчение си помисли, че лешоядите не отвръщат на този повик. За щастие Самюъл не знаеше как да извиква конкретни птици. Той се хилеше на подаръка си и го окачи на врата си. После пак хвана Шота за ръката.

Всеобземащият поглед на вещицата пое в себе си Калан и Ричард, откъсвайки ги от околния свят. В този миг останаха само тримата.

— Не си мислете, че само защото съм дошла да ви поздравя, ще забравя обещанието си.

Калан преглътна.

— Шота…

Очите на вещицата бяха красиви и страшни едновременно. Тя вдигна предупредително пръст.

— И двамата си спечелихте правото на тази весела сватба. Радвам се за вас. Ще уважа клетвите ви и ще ви защитавам по всякакъв възможен начин — от благодарност към онова, което сторихте за мен, и докато помните предупреждението ми. Няма да позволя от тази връзка да израсне мъжко дете. В това не се съмнявайте.

Погледът на Ричард пламна.

— Шота, няма да допусна да ме заплашваш…

Пръстът й отново се вдигна, този път към Ричард.

— Не отправям заплаха. Давам обещание. Не го правя от лоши чувства към когото и да е от вас, а от загриженост за съдбата на хората по света. Чака ни дълга битка. Няма да позволя победата да бъде застрашена заради това, което вие двамата можете да донесете на този свят. Джаганг е достатъчен проблем.

Поради някаква причина гласът на Калан не искаше да излезе от гърлото й. Ричард също бе останал без думи. Калан вярваше на Шота. Вещицата не го правеше от злоба.

Шота вдигна ръката на Калан и сложи вътре нещо.

— Това е подаръкът ми за двама ви. Правя го от обич към вас и към всички останали! — Тя се усмихна особено. — Странни думи от устата на вещица, не мислите ли?

— Не, Шота — каза Калан. — Не знам дали ти вярвам за онова, което ни каза за син, но знам, че не го правиш с омраза.

— Добре, носете винаги подаръка ми и всичко ще бъде наред. Запомнете думите ми — когато сте заедно, никога не сваляйте това или ще носите последствията от клетвата ми. — Тя се вгледа в очите на Ричард. — По-лесно ще ти е да се изправиш срещу самия Пазител, отколкото срещу мен.

Гласът на Ричард бе странно спокоен:

— Но ако…

Шота отново вдигна пръст срещу него.

— Вие се обичате. Изпитайте радостта от любовта си и това, че си принадлежите. Борихте се всеотдайно за това си право. Празнувайте единението си и любовта си. Сега си принадлежите, както винаги сте мечтали.

Двамата кимнаха. Калан не чувстваше гняв. Обзе я само облекчение от това, че Шота няма да помрачи сватбата им. Беше като в сън, обзе я спокойствие.

Шота се обърна да си върви.

— Шота! — спря я Ричард. Тя се обърна. — Няма ли да останеш? Изминала си дълъг път.

— Да — обади се и Калан, — наистина би ни било приятно да останеш с нас.

Вещицата се усмихна с вещерската си усмивка, проследявайки с поглед как Калан закача колието на врата си.

— Това, че ме каните, наистина ми доставя удоволствие, но пътят е дълъг, трябва да вървим.

Калан изтича надолу по стълбите и взе няколко парчета хляб от тава. Уви го в кърпа. Застана до Шота пред стълбата.

— Вземи това за из път, в знак на благодарността ни, че дойде да ни поздравиш, и за подаръка.

Шота я целуна по бузата и взе вързопа. Самюъл не се опита да го грабне. Изглеждаше доволен. Изведнъж Ричард се озова до Калан. Шота му се усмихна леко и целуна и него по бузата. Погледът й бе странно сериозен.

— Благодаря и на двама ви.

И после изчезна. Просто изведнъж.

Зед и Ан все още бяха на платформата, заедно с Кара и останалите. Зед се извърна към Ричард и Калан.

— Какво стана с Шота? Сключихме примирие, а тя си тръгна ей така, без дума да каже.

Калан сбърчи чело.

— Напротив, каза, но на нас.

Зед се озърна.

— Кога? Отиде си, преди да е казала каквото и да е.

— Аз също имах намерение да говоря с нея — обади се и Ан.

Калан погледна Ричард. Той от своя страна погледна Зед.

— Имаше да ни казва някои хубави неща. Може би просто не е искала да стигат до ушите ти.

Зед се засмя.

— Без съмнение.

Калан докосна тъмния камък на врата си. Прегърна Ричард през кръста и го придърпа към себе си.

— Какво мислиш? — прошепна тя.

Ричард се загледа в празното, където допреди миг бе стояла Шота.

— Засега е права. Заедно сме. Това искахме. Мисля, че засега можем да се радваме, че мечтата ни най-сетне се сбъдна и можем да сме заедно. Толкова се уморих от проблеми, а този с Джаганг все още си остава. Просто искам да съм с теб и да те обичам.

Калан притисна глава в него.

— Мисля, че си прав. Нека не объркваме допълнително нещата.

— Ще му мислим друг път. — Той й се усмихна широко. — Съгласна?

Калан забрави за Шота и за бъдещето и отвърна на усмивката му, потопена изцяло в настоящето.

— Съгласна.

Тържеството продължи доста след полунощ. Калан знаеше, че по всяка вероятност ще откара и до сутринта. Прошепна на Ричард, че с радост би пропуснала края. Той я целуна по бузата и попита Пилето дали ще ги извини. Искаха да отидат в къщата на духовете. Къщата на духовете имаше специално значение и за двама им.

Пилето се усмихна.

— Беше дълъг ден. Наспете се добре.

Ричард и Калан благодариха на всички и после, в тишината на къщата на духовете, на меката светлина на огъня, който винаги гореше там, най-сетне останаха сами.

Щом се взряха в очите си, думите изгубиха смисъл.

* * *

Бердин стоеше напрегната и изправена, когато двойната врата се отвори с трясък. Те влетяха като хала в Двореца на Изповедниците — дванадесет Морещици.

Войниците отскачаха от пътя им, разпръсквайки се встрани, като в същото време се опитваха да не изглеждат изплашени. Бързо заставаха в достойни пози на прилично разстояние. Дванадесетте жени не им обръщаха внимание. Съществуването на Д’Харанските войници не се регистрираше в съзнанието на една Морещица — докато не й създадат проблем.

Групата спря. Над фоайето надвисна тишина.

— Бердин, колко се радвам да те видя.

Бердин си позволи тънка усмивка.

— Добре дошла, Рика. Какво правиш тук? Господарят Рал те остави да го чакаш в Народния дворец.

Погледът на Рика огледа помещението, докато накрая се спря върху Бердин.

— Чухме, че е тук, и решихме, че ще е по-добре да сме по-наблизо, за да можем да го защитаваме. Оставихме другите в Двореца, в случай че се завърне неочаквано. Ще се върнем с него, когато реши да се прибира у дома.

Бердин сви рамене.

— Засега той счита това място за свой дом.

— Както желае. Ние сме тук. Къде е той, за да можем да му се представим и да го защитаваме?

— Отиде да се жени. На юг.

Рика сбърчи чело.

— Защо не си с него?

— Заповяда ми да остана тук и да движа нещата в негово отсъствие. С него замина Кара.

— Кара. Добре. Кара няма да позволи да му се случи нищо — Рика се замисли за момент, мрачното изражение се върна на лицето й. — Господарят Рал се жени?

Бердин кимна.

— Влюбен е.

Останалите жени се спогледаха, щом Рика вдигна ръце на хълбоците си.

— Влюбен. Един Господар Рал да е влюбен. Някак си не си го представям. — Тя изпуфтя: — Намислил е нещо. Е, все едно. Ще разберем какво е. Ами другите?

— Хали бе убита преди време. В битка, докато защитаваше Господаря Рал.

— Достойна смърт. Ами Райна?

Бердин преглътна, но си наложи гласът й да остане равен:

— Райна загина наскоро. Убита от враг.

Рика потърси очите й.

— Съжалявам, Бердин.

Бердин кимна.

— Господарят Рал рида за нея, както и за Хали.

Над фоайето надвисна тишина, Морещиците невярващо се втренчиха в Бердин.

— Този мъж май ще ни създаде проблеми — промърмори Рика.

Бердин се усмихна.

— Мисля, че той би казал същото за вас.

* * *

Калан изръмжа на настойчивото чукане. Явно нямаше да мине без отговор. Целуна Ричард и се уви в одеяло.

— Не мърдай, Господарю Рал. Ще се отърва от тях.

Прекоси сумрачната стая без прозорци боса. Примигна на внезапната светлина, щом отвори вратата.

— Зед, какво има?

Той дъвчеше парче хляб от тава. В другата си ръка държеше цяла чиния. Подаде й я.

— Помислих си, че може да сте гладни.

— Да, благодаря. Много мило.

Той отхапа, погледът му огледа косата й. Посочи с парчето навит хляб в ръка.

— Никога няма да се оправиш с тези сплетени кичури, скъпа моя.

— Благодаря ти за модния съвет.

Тя тръгна да затваря вратата. Той подпря с ръка.

— Старейшините започват да се тревожат. Питат кога ще могат да си върнат къщата на духовете.

— Кажи им, че като свършим, ще разберат.

Иззад него изскочи Кара, с най-мрачното си лице на Морещица.

— Ще се погрижа да не ви безпокои пак, Майко Изповедник.

— Благодаря, Кара.

Калан тресна вратата пред ухиленото му лице.

Забърза обратно към Ричард. Остави чинията встрани, легна и го прегърна през одеялото си.

— Свекърът — обясни му тя.

— Чух. Хляб от тава и оплетена коса.

— И така, докъде бяхме стиптали?

Той я целуна и тя си спомни — показваше й нещо магическо.