Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (26)

Двадесет и пета глава

Калан, следвана от Кара, пристигна пред вратата на малката стаичка, използвана от Ричард за работен кабинет, едновременно с късо подстригана тъмнокоса жена със сребърен поднос с горещ чай в ръце. Райна, застанала на пост край вратата заедно с Улик и Иган, се прозя.

— Ричард е поръчал чай, така ли, Сара?

Младата жена направи реверанс, доколкото можеше с подноса в ръце.

— Да, Майко Изповедник.

Калан посегна да вземе подноса.

— Добре, Сара. И без друго отивам при него, ще му го занеса.

Сара се изчерви, опитвайки се да задържи товара си.

— Но, Майко Изповедник, не е редно.

— Не ставай глупачка. Напълно годна съм да пренеса поднос на десет крачки разстояние.

Калан, завзела целия поднос, отстъпи назад. Сара не знаеше какво да прави с ръцете си, затова се поклони още веднъж.

— Да, Майко Изповедник — смотолеви тя, преди да се оттегли.

Вместо да се зарадва, че си е спестила изпълнението на една от задачите, жената изглеждаше сякаш току-що е била нападната и обрана. Сара, както по-голямата част от персонала, бе жестоко ревнива към задълженията си.

— Отдавна ли е станал? — обърна се Калан към Райна.

Морещицата я изгледа мрачно.

— Не е мигнал цяла нощ. Накрая не издържах, оставих отряд войници да го пазят и си легнах. Бердин също е вътре с него.

Без съмнение това бе причината за мрачния поглед.

— Сигурна съм, че е било нещо важно, но ще видя дали мога да го накарам да поспи, или поне да пусне Бердин.

— Ще съм ти много благодарна — измърмори Кара. — Райна се изнервя, когато Бердин не се прибере в леглото.

— Бердин има нужда от съня си — защити се Райна.

— Сигурна съм, че е било важно, Райна, но си права. Ако хората не спят достатъчно, няма да са му от полза. Ще му го напомня — понякога той потъва в работата си и забравя за нуждите на околните.

Тъмните очи на Райна се оживиха.

— Благодаря, Майко Изповедник.

Калан задържа подноса на една ръка и отвори вратата.

Кара зае позиция до Райна, надзъртайки зад Калан, за да е спокойна, че няма проблеми с подноса, после затвори вратата. Ричард стоеше с гръб и гледаше през прозореца. Малкият огън в огнището не можеше да стопли ледената стая.

Калан се усмихна на себе си. Сега ще го пробва. Преди да успее да сложи подноса на масата, като остави чашата лекичко да издрънчи в чайника, за да привлече вниманието му и да го накара да си помисли, че е камериерката, той се обади, без да се обръща.

— Чудесно, Калан, радвам се, че дойде.

Тя се намръщи и остави подноса.

— Имаш очи и на гърба си. Как разбра, че съм аз, а не жената, на която си поръчал да ти донесе чай?

Ричард се извърна със смутен поглед.

— Как така да си помисля, че е друга, когато си ти?

Въпросът й очевидно го бе объркал истински.

— Кълна се, Ричард, понякога ме караш да изтръпвам.

Реши, че сигурно е видял отражението й в прозореца.

Той вдигна брадичката й с ръка и я целуна.

— Радвам се да те видя. Беше ми самотно без теб.

— Добре ли спа?

— Да съм спал? Ами… като че ли не. Но поне суматохата утихна. Не знам какво щяхме да правим, ако луната беше изгряла червена още една вечер. Не разбирам как хората могат да пощуреят от един толкова елементарен факт.

— Трябва да признаеш, че си беше странно… плашещо.

— Да, така е, но това не ме накара да крещя и да препускам из улиците, да чупя прозорци и да опожарявам.

— Така е, защото си Господарят Рал и си по-разумен от другите.

— И като такъв ще въведа ред. Няма да допусна хората да причиняват опустошения за нищо, да не говорим за насилие над невинни граждани. Следващия път, когато се случи подобно нещо, ще изведа армията незабавно, а няма да им заповядвам да чакат на хората внезапно да им дойде акъл в главите. Имам си по-важни неща, за които да се притеснявам, вместо да мисля за детинските им реакции към суеверията.

По потиснатия му глас Калан можеше да прецени, че е на ръба да си изпусне нервите. Погледът му бе мътен. Калан знаеше, че ако човек не си доспива, става невъздържан. Една нощ как да е, но три поредни беше твърде много. Тя се надяваше безсънието да не влияе на преценките му.

— По-важни дела. Искаш да кажеш, че си работил с Бердин?

Той кимна. Калан му наля чаша чай и му я подаде. Преди да я вземе, той се втренчи в нея за миг.

— Ричард, трябва да оставиш бедната жена да поспи. Няма да ти бъде полезна, ако не й позволяваш да се наспива.

Той отпи.

— Знам. — Обърна се към прозореца и се прозя. — Изпратих я в стаята ми да дремне. Започна да греши.

— Ричард, ти също би трябвало да поспиш.

Той се загледа през прозореца към масивните каменни стени на Магьосническата кула високо на хълма.

— Мисля, че открих какво означава червената луна.

Мрачният му тон я накара да замръзне на място.

— Моля? — успя да попита тя накрая.

Той се обърна към масата и остави чашата.

— Накарах Бердин да намери местата, където Коло използва думата „мое“ или където е вероятно да е използвал червена луна. Надявах се да открием нещо, което ще ни е от помощ.

Той разгърна дневника върху масата. Беше го намерил горе в Магьосническата кула, където книгата бе останала запечатана цели три хиляди години заедно със своя автор. Коло — човекът, водил дневника — имаше задължение да наблюдава Плъзгата — странно същество, пренасящо определени хора на огромни разстояния, докато Кулите, разделящи Стария и Новия свят са били завършени. След задействането на Кулите Коло останал затворен в стаята си, в капан без изход, и умрял.

Дневникът вече бе доказал, че е неоценим източник на информация, но бе написан на високо Д’Харански, което усложняваше нещата. Бердин разбираше този език, но не и старата му форма. Налагаше се да си помагат с друга книга, написана на почти същата древна форма на езика. Детските спомени на Ричард от съдържанието на втората книга помагаха на Бердин да превежда думите от дневника, и използваха това кръстосване, за да изготвят превода.

С течение на времето Ричард бе започнал да научава все повече както популярния високо Д’Харански език, така и една доста по-стара, жаргонна негова форма. Въпреки това нещата вървяха изключително бавно.

След като Ричард върна Калан в Ейдиндрил, й разказа, че е използвал информацията в книгата, за да намери начин да я спаси. Понякога му се струваше, че чете с лекота, но имаше места, които изпълваха и него, и Бердин с отчаяние. Някои страници успяваше да изчете за няколко часа, но срещаше и изречения, за които отиваше цял ден.

— „Мос“ ли? Спомена, че си проверявал за думата „мос“. Какво означава?

Той отпи от чая и пак върна чашата на масата.

— „Мос“? О, това е на високо Д’Харански, означава вятър. — Той отгърна книгата на отбелязано място. — Откакто отделям твърде много време за превода на дневника, започнахме да търсим ключови думи и да се съсредоточаваме върху пасажите, в които са употребени, надявайки се, че ще изскочи нещо.

— Доколкото си спомням, веднъж ми спомена, че превеждате поред, за да разберете по-добре начина, по който Коло използва езика.

Той въздъхна уморено.

— Нямам време да чета наред, Калан. Наложи се да променим тактиката.

На Калан не й хареса тонът му.

— Ричард, разбрах, че брат ти е Първи свещеник на орден, наречен Рауг’Мос. Това на високо Д’Харански ли е?

— Означава „Божествен вятър“ — промълви той.

Посочи с ръка едно място в книгата, макар очевидно да не му се искаше да продължават този разговор.

— Виждаш ли тук? Бердин откри къде Коло говори за червена луна. Наистина е бил развълнуван. Цялата Кула е била вдигната на крак. Пише, че били предадени от „групата“. Че тази „група“ трябвало да бъде изправена пред съд за престъпленията си. Повече нямахме време да се задълбочаваме. Но… — Ричард отгърна напред, където бе вмъкнат лист с превода им, и й прочете пасажа: „Днес едно от най-съкровените ни желания, възможно единствено чрез брилянтната, неуморна работа на групата избраници от сто души, бе осъществено. Нещата, които мнозина се опасяваха, че ще загубим, ако бъдем победени, бяха опазени. Когато днес дойде вест, че всичко е минало успешно, цялата Кула ликуваше. Някои изказваха съмнение, че е възможно, но за всеобщо учудване стана: Храма на ветровете го няма.“

— Няма го? — попита Калан. — Какъв е този Храм на ветровете? Къде е отишъл?

Ричард затвори книгата.

— Не знам. Но по-нататък в дневника Коло споменава, че тази група, която е свършила работата, ги предала. Високо Д’Харанският е странен език. Думите имат различни значения, в зависимост от това как са използвани.

— В повечето езици е така. В нашия също.

— Да, но понякога на високо Д’Харански дума, която обикновено има различни значения в зависимост от употребата си, е използвана така, че да събира в себе едновременно няколко значения. Не можеш да разбереш едното, без да знаеш всички останали. Това още повече затруднява превода. Например в онова старо пророчество, където съм наречен „онзи, който носи смърт“, думата „смърт“ означава три различни неща в зависимост от това как е използвана: онзи, който докарва отвъдния свят в нашия; онзи, който докарва духовете, духовете на мъртвите; и онзи, който носи смърт, в смисъл, че убива. Всяко значение е различно, но се имат предвид всичките три. Тук е ключът за разбиране. Пророчеството беше в книгата, която взехме със себе си от Двореца на пророците. Уорън успя да го преведе едва след като му казах, че всичките три значения са валидни. Каза ми, че поради това той е първият от хиляди години, който е разбрал истинското значение на пророчеството.

— Какво общо има това с Храма на ветровете?

— Когато Коло споменава „ветровете“, мисля, че понякога има предвид просто вятър, както когато казваш, че днес духа вятър. Друг път обаче под „вятър“ мисля, че има предвид Храма на ветровете. Мисля, че го употребява като кратка форма за Храма на ветровете и в същото време като начин да го разграничи от други храмове.

Калан примигна.

— Да не би да казваш, че съобщението на Шота, че вятърът ще те преследва, означава, че Храмът на ветровете е нещо, което наистина е по петите ти?

— Не знам със сигурност.

— Ричард, ако наистина си на това мнение, нещата са много сериозни — да приемеш, че Коло се обръща съкратено към Храма на ветровете и че Шота говори за същото място.

— Когато Коло говори, че цялата Кула била на крак и че онези мъже трябвало да бъдат изправени на съд, нещата звучат така, сякаш ветровете имат възприятия.

Този път Калан се покашля.

— Ричард, да не би да искаш да ми кажеш, че Коло твърди, че онова място, Храмът на ветровете, има способност за усещания?

Калан се запита откога ли Ричард не е спал. И дали в момента мисли нормално.

— Казах ти, че не съм сигурен.

— Но това имаше предвид.

— Ами звучи… абсурдно, когато го кажеш просто ей така. Но когато го прочетеш на високо Д’Харански, е по-различно. Не знам как да ти го обясня, но разлика определено има. Може би е въпрос на нюанси.

— Нюанси или не, как е възможно място да има способност за възприятия? Съзнание?

Ричард въздъхна.

— Не знам. Самият аз как ли не се мъчих да си го обясня. Защо мислиш не съм спал цяла нощ?

— Но подобно нещо е просто абсурдно.

Предизвикателните му очи се впиха в нея.

— Магьосническата кула е обикновено място, но усеща, когато вътре влиза някой. И реагира, като отказва достъп на човека — ако се наложи дори чрез убийство, — за да не позволи някой, който няма това право, да влезе в място, където не му е работа.

Калан направи физиономия.

— Ричард, това го правят щитовете. Магьосниците са ги поставили, за да охраняват важни и опасни неща, както и да предпазват хората да не пострадат, отивайки на определено място.

— Но те реагират, без някой да им казва нещо, нали така?

— Така действа и вълчият капан. Това не го прави мислещо същество. Искаш да кажеш, че Храмът на ветровете е пазен от щитове. Значи това е, което се опитваш да ми кажеш — че има щитове.

— И да, и не. Има нещо повече от обикновени щитове. Щитовете само пазят. От онова, което казва Коло, си вадя заключение, че Храмът на ветровете може… не знам, сякаш може да мисли, да взима решения, когато се налага.

— Да взима решения ли? Какви решения?

— Когато Коло пише, че всички са изпаднали в паника от червената луна, споменава и за групата, която отпратила Храма на ветровете, а после предала останалите.

— Е… и?

— Ами мисля, че Храмът на ветровете е накарал луната да изгрее червена.

Калан се вгледа в очите му, замаяна от убедеността, изписана в тях.

— Няма да те питам как е възможно подобно нещо, но засега нека приемем, че си прав. И защо Храмът на ветровете ще накара луната да изгрее червена?

Ричард я погледна втренчено.

— Предупреждение.

— За какво?

— Щитовете на Кулата действат чрез отбрана. Почти никой не може да премине през тях. Аз мога, тъй като притежавам необходимия вид магия. Ако човек, който иска да причини зло, притежава достатъчно магия и позналия, също ще може да премине през щитовете. И после?

— Какво после? Просто минаваш.

— Точно така. Мисля, че Храмът на ветровете може повече. Мисля, че той има способност да разбира, когато някой е нахлул през защитата му, и да изпраща предупреждение.

— Червената луна — прошепна тя.

— Звучи логично.

Тя нежно го хвана за ръката.

— Ричард, трябва да си починеш малко. Не можеш да вадиш подобни заключения от един-единствен източник — дневника на Коло. Та това е просто книга, написана много отдавна.

Той дръпна ръката си.

— Не знам къде другаде да търся. Шота каза, че вятърът ме преследва! Не искам да си лягам и да сънувам кошмари.

В един миг Калан разбра, че не съобщението на Шота го притеснява. А пророчеството, написано в дупката.

Първата му част гласеше: „При червената луна ще дойде огнената буря.“

Но всъщност втората част всяваше в нея истински ужас: „За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“

Тя си даде сметка, че пророчеството го плаши повече, отколкото й бе признал.

Някой почука на вратата.

— Какво има! — извика Ричард.

Кара отвори вратата и подаде главата си в стаята.

— Генерал Кърсън иска да те види, Господарю Рал.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Покани го, ако обичаш, Кара.

Ричард отпусна ръка на рамото на Калан и отново се загледа през прозореца.

— Извинявай — прошепна той. — Права си. Имам нужда от сън. Може би Надин ще ми даде някоя от нейните билки, за да заспя. Щом легна, съзнанието ми започва да се противи и не мога да мигна.

Съвсем скоро щеше да накара Шота да му даде нещо. Калан отвърна с нежно докосване, опасявайки се как ли ще прозвучи гласът й, ако се обади. Генерал Кърсън влезе в стаята с грейнало лице. Поздрави с юмрук в гърдите и спря.

— Господарю Рал, добро утро. Наистина е добро, благодарение на вас.

Ричард отпи от чая си.

— И защо?

Генералът удари Ричард по рамото.

— Хората са по-добре. Нещата, които поръчахте — чесън, боровинки и чай, — помогнаха. Всички се възстановяват. Разполагаме с цяла армия бодри войници в готовност, които само очакват заповеди. Не можете да си представите какъв камък ми падна от сърцето, Господарю Рал.

— Усмивката ви говори красноречиво, генерале. На мен също ми падна камък от сърцето.

— Хората ми са с повдигнат дух при мисълта, че техният Господар Рал е човек с неограничени магически способности, който може да отпрати смъртта, дебнеща пред вратата им. Всеки от момчетата иска да ви почерпи по бира и да вдигне тост за ваше здраве и дълголетие.

— Не беше магия. Просто неща, които… Благодари им за предложението, но… Ами смутовете? Имаше ли още безредици през изминалата нощ?

Генерал Кърсън изсумтя отрицателно:

— Почти всичко е спокойно. Тревогата се стопи у хората, когато луната се върна към нормалното си състояние.

— Добре. Новините ви са добри, генерале. Благодаря, че ми докладвахте.

Генералът прокара пръст през гладко избръснатото си лице.

— О, има още нещо, Господарю Рал. — Той хвърли поглед към Калан. — Ако може да поговорим… — Мъжът въздъхна: — Миналата нощ бе убита една жена.

— Съжалявам. Някоя позната ли?

— Не, Господарю Рал. Беше жена, която… която… приемаше пари в замяна на…

— Ако се опитвате да кажете, че е била проститутка, генерале — обади се Калан, — и преди съм чувала тази дума. Няма да припадна, ако я чуя пак.

— Да, Майко Изповедник. — Той пак се обърна към Ричард. — Тази сутрин бе открита мъртва.

— Какво е станало с нея? Как е била убита?

Генералът изглеждаше още по-смутен и объркан.

— Господарю Рал, сблъсквам се със смъртта от години. Не си спомням кога за последен път повръщах при вида на труп.

Ричард отпусна ръка върху една от кожените кесии, привързани на колана му.

— Какво й е било сторено?

Генералът хвърли поглед към Калан, сякаш за да се извини, постави ръка около раменете на Ричард и го отведе встрани. Калан не можа да чуе прошепнатите думи, но изражението на лицето на Ричард й подсказа, че и не би искала.

Ричард се приближи до огнището и остана загледан в пламъците.

— Съжалявам. Предполагам обаче, че има кой да се заеме с подобна работа. Защо се обръщате към мен?

Генералът смръщи чело и се покашля.

— Ами, хм, нали разбирате, Господарю Рал… такова, откри я брат ви.

Ричард се извърна с мрачно лице.

— Какво е правил Дрефан в публичен дом?

— Ами, такова, аз го попитах същото, Господарю Рал. Не ми приличаше на човек, който би имал проблеми с… — Генералът обърса лицето си с ръка. — Попитах го, а той каза, че си е негова работа, а не моя, дали ще ходи в публичен дом или не.

Калан усети как лицето на Ричард пламва от едва сдържан гняв. Той рязко грабна златотканото си наметало от облегалката на стола.

— Да вървим. Заведете ме там. Заведете ме там, където е ходил Дрефан. Искам да говоря с хората.

Калан и генерал Кърсън забързаха след Ричард, който вече излизаше през вратата. Тя го дръпна за ръкава и погледна генерала.

— Генерале, бихте ли ни оставили насаме за секунда?

След като мъжът се отдалечи по коридора, Калан дръпна Ричард в другата посока, встрани от Кара, Райна, Улик и Иган. Не мислеше, че точно в момента Ричард е в настроение да се занимава с подобни — неща. Освен това бе дошла при него с определена цел.

— Ричард, дошли са представители, които чакат да се срещнат с нас. Чакат от дни.

— Дрефан ми е брат.

— Но освен това е голям човек.

Ричард разтърка очи.

— Трябва да видя каква е тая работа. Освен това в главата ми гъмжи от други неща. Не би ли могла да се справиш сама с представителите? Кажи им, че са ме повикали по важни дела и че могат безпроблемно да направят капитулацията си пред теб за да може да бъде отворена процедура за координацията на силите им.

— Това не е проблем. Знам, че мнозина от тях биха предпочели да се срещнат с мен вместо с теб. Дори да са взели решение за капитулация, те се ужасяват от теб.

— Няма да им сторя нищо лошо — възрази той.

— Ричард, когато преди време поиска капитулацията им, ги изплаши до смърт. Обеща да ги унищожиш, ако се осмелят да минат на страната на Императорския орден. Страхуват се, че можеш да го направиш и сега, просто ей така. Репутацията на Господаря на Д’Хара върви пред теб и това подхранва страховете им. Не можеш да очакваш, че изведнъж ще се успокоят и ще те приемат нормално само защото са се съгласили с условията ти.

Той се надвеси над нея и прошепна в ухото й.

— Е, просто им разкажи колко любвеобилен мога да бъда.

— Ще им кажа, че гледаш с нетърпение на перспективата да работите заедно за изграждане на взаимния мир и просперитет — усмихнато каза тя. — Те ми имат доверие и ще ме чуят. Но освен това е дошъл и Тристан Башкар — министърът на Джара — заедно с двойка от Кралската фамилия на Гренидон. Тези тримата са много важни особи, които владеят огромни армии. Те очакват да се срещнат с теб лично. Може би няма да им се понрави идеята да капитулират пред мен. Ще искат да обсъдят условията.

— Задоволи изискванията им.

— Тристан Башкар не е ни най-малко любезен, напротив — изключително костелив орех е, особено що се отнася до постигане на споразумения. Такива са и Леонора и Уолтър Чолбейн от Гренидон.

— Точно това е една от причините, поради която разтурих съюза на Средната земя — твърде много бяха онези, които искаха да спорят и да се противопоставят. Всичко това приключи. Условията на капитулацията са неотменими. — Ричард закачи пръст на широкия си кожен колан. Изражението му стана сурово. — Условията са еднакви за всички, справедливи са към всички и не подлежат на обсъждане. Или са с нас, или са против нас.

Калан прокара пръст по черния ръкав на ризата му, по релефа на мускулите му. Беше зает с дневника. Отдавна не бе падала в тези прегръдки.

— Ричард, нужен ти е моят съвет. Познавам тези земи. Това, да ги накараш да се съгласят с теб, не е единствената ти цел. Ще трябва да си готов на жертви. В тази война ще ни е необходимо пълното им сътрудничество. Ти си Господарят Рал, владетелят на Д’Хара. Ти поставяш изискванията. Каза, че капитулацията, макар и безусловна, ще бъде осъществена с уважение към всеки един народ. Познавам тези представители. Те ще очакват да се срещнат с теб, като израз на уважението ти към тях.

— Ти си Майката Изповедник. Ние с теб сме едно — както в това, така и във всичко останало. Ти си стояла начело на тези хора много преди да се появя аз. Позициите ти не са по-слаби от моите. Имала си уважението им от много време насам. Припомни им го.

Ричард хвърли бърз поглед към генерала, който го чакаше на разстояние, после на другите. Погледна я в очите.

— Според Дрефан може да не е работа на генерал Кърсън, но затова пък е моя. Не искам да изтърпя предателството на още един брат. От онова, което казваш, пък и каквото знам от другите, жените в Двореца вече копнеят за него. Ако си лепне нещо от онези проститутки и го предаде на младите жени тук… това вече е моя работа. Няма да допусна брат ми да ръси болести из Двореца, заразявайки невинни млади момичета, които му вярват само защото е мой брат.

Сара, жената, която носеше чая на Ричард, бе млада и доверчива. Тя бе сред уловените в капана на Дрефан.

Калан го потърка по гърба.

— Разбирам те. Ако ми обещаеш да отидеш да поспиш, ще се справя сама с представителите. Щом намериш време, ще се срещнеш с тях, ще говорите. Нямат друг избор, освен да чакат. Ти си Господарят Рал все пак.

Ричард, се наведе и я целуна по бузата.

— Обичам те.

— Тогава се ожени за мен.

— Скоро. Съвсем скоро ще събудим Плъзгата.

— Пази се, Ричард. Марлин каза, че Сестра на мрака — не й помня името — е напуснала Ейдиндрил и е отишла при Джаганг, но може и да лъже. Може още да е тук.

— Сестра Амелия. Знаеш ли, помня я добре. Когато пристигнах в Двореца на пророците за първи път, тя беше сред посрещачите ми, една от приятелките на Вирна. Сестрите Фийби, Джанет и Амелия. Спомням си разплаканите й от радост очи при вида на Вирна, която не бе виждала от години.

— Сега е жертва на Джаганг.

Той кимна.

— Вирна сигурно искрено страда, че приятелката й е попаднала в ръцете на Джаганг и дори по-лошо, че е Сестра на мрака. Ако изобщо знае.

— Внимавай. Независимо какво казва Джаганг, тя може все още да се мотае из Ейдиндрил.

— Съмнявам се, но ще внимавам.

Той се обърна и махна на Кара, която се затича към него.

— Кара, искам да отидеш с Калан. Нека Бердин си почине малко. Ще взема Райна, Улик и Иган с мен.

— Да, Господарю Рал. Ще я пазя като зеницата на окото си.

Ричард се усмихна.

— Знам, Кара. Но това не те спасява от наказанието ти.

Лицето й остана безизразно.

— Да, Господарю Рал.

— Какво наказание? — попита Калан, щом се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Несправедливо наказание, Майко Изповедник.

— Това не е добре. И какво е то?

— Трябва да храня катерички.

Калан едва сдържа усмивката си.

— Не ми звучи чак толкова тежко, Кара.

Морещицата стисна Агиела в юмрука си.

— Точно затова е несправедливо, Майко Изповедник.