Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Трета глава

— Нека просто го убия — каза Кара. — Достатъчно е да го докосна на правилното място с Агиела и сърцето му ще спре. Няма да страда.

За пръв път Калан се замисли сериозно над повторната молба на Кара. Макар че и преди й се бе налагало да убива, макар да бе заповядвала екзекуцията на други, не й беше приятно да го прави. Трябваше да помисли добре. Струваше й се, че всичко това може да е предварително планирано от Джаганг, макар да нямаше идея защо. Но трябваше да разбере достатъчно подробно какви заповеди е дал. Джаганг не беше глупав, сигурно е знаел, че Марлин ще бъде заловен, ако не друго.

— Не — каза Калан. — Все още не знаем достатъчно. Може да се окаже, че това е най-лошият възможен избор. Не бива да предприемаме каквото и да било, преди да сме премислили внимателно вариантите. Вече нагазихме в блатото, без да си даваме сметка къде точно отиваме.

Кара въздъхна на очаквания отказ.

— Тогава какво искаш да направим?

— Още не знам. Джаганг сигурно е знаел, че ще го заловим, и въпреки това му е заповядал да го направи. Защо? Ето това трябва да разберем. А дотогава е добре да приберем Марлин на сигурно място, откъдето да не може да избяга и да нарани някого.

— Майко Изповедник — каза Кара на края на търпението си, — няма как да избяга. Повярвай ми, знам как да контролирам човек, чиято магия владея. Имам богат опит. — Той не може да стори нищо против желанията ми. Нека ти покажа.

Тя отвори вратата. Изненаданите мъже отвън мигом посегнаха към оръжията си, взрени в стаята, преценявайки положението. На допълнителната светлина, идваща откъм коридора, Калан оцени същинските размери на настъпилия хаос. През библиотеката минаваше плътна ивица кръв. Аленият килим също бе опръскан, мокрото, червеникаво петно бе станало огромно. Лицето на Марлин беше цялото в кръв. Бежовата му туника червенееше подгизнала.

— Ти — каза Кара. — Дай ми меча си.

Русокосият войник, когото посочи, издърпа оръжието и й го подаде без капчица колебание.

— А сега — продължи Морещицата, — всички вие ме чуйте. Тук, пред Майката Изповедник, ще направя демонстрация на силата на Морещиците. Ако някой от вас престъпи заповедите ми, ще отговаря пред мен. — Тя махна към Марлин. — Точно като него.

След като хвърлиха още един поглед към окаяния мъж на пода, войниците закимаха, изразявайки гласно съгласието си.

Кара посочи Марлин с меча.

— Ако той успее да стигне до вратата, ще го пуснете — това ще означава, че е спечелил свободата си.

Мъжете изръмжаха недоволно.

— Не ми възразявайте!

Д’Харанските войници притихнаха. Сама по себе една Морещица винаги представляваше проблем. Но завладее ли нечия магия, нещата се променяха коренно, настъпваше истинско бедствие: тя започваше да борави с магия, а никой нямаше желание да си пъха пръста в казана с черната магия, забъркана от разгневена Морещица.

Кара се запъти към Марлин и му подаде меча с дръжката към него.

— Вземи го!

Марлин се поколеба, после, щом тя се намръщи ядно, стисна оръжието в ръка.

Кара погледна Калан.

— Винаги оставяме оръжията на пленниците си. Като постоянно напомняне за безпомощността им, в смисъл, че дори с оръжията си, пак са безсилни срещу нас.

— Знам — каза Калан тихо. — Ричард ми каза.

Кара направи знак на Марлин да се изправи. Когато прецени, че не е откликнал достатъчно бързо на заповедта й, заби Агиела си в счупеното му ребро.

— Какво се влачиш! Ставай веднага! Хайде, застани ей там!

Щом той отстъпи от килима, Кара дръпна единия му край и го заметна настрани. Посочи полираното дюшеме и щракна с пръсти. Марлин забърза към петното, пуфтейки от болка при всяка стъпка.

Кара го стисна за яката и го накара да се наведе.

— Плюй!

Марлин изхрачи кръв и слюнка в краката си. Кара го вдигна да се изправи, стиснала яката на туниката му, и придърпа лицето му към своето.

Стисна зъби.

— А сега ме чуй. Знаеш каква болка мога да ти причиня, ако ме разочароваш. Искаш ли още демонстрации?

Той енергично разтърси глава.

— Не, господарке Кара.

— Добро момче. А сега, когато ти кажа да направиш нещо, трябва незабавно да го сториш. Ако ли не, ако не пълниш заповедите ми, желанията ми, магията ти ще пляска червата ти като мокър парцал. Докато продължаваш се противопоставяш на желанията ми, болката ще все по-ужасна. Няма да позволя на магията да те убие, макар че ще ти се иска. Ще ме молиш да те убия, за да прекратиш болката. Не удовлетворявам молбите на животинчетата си да получат лесна смърт.

Лицето на Марлин побеля като платно.

— А сега застани там, където се изплю.

Марлин стъпи и с двата крака върху червеното петно. Кара го сграбчи за челюстта с една ръка и насочи Агиела си срещу лицето му.

— Искам да стоиш на място, точно тук, до второ нареждане. Не бива да повдигаш дори пръст, с мисълта да ми навредиш — нито на мен, нито на когото и да било друг. Никога. Това е желанието ми. Ясно? Разбра ли ясно какво се иска от теб?

Той кимна, доколкото можеше, над ръката, стиснала челюстта му.

— Да, господарке Кара. Никога няма да ви причиня зло — кълна се. Искате да стоя върху плюнката си, докато не ми дадете позволение да направя нещо друго. — По лицето му отново потекоха сълзи. — Няма да помръдна оттук, кълна се. Моля ви, не ме наранявайте.

Кара избута лицето му встрани.

— Отвращаваш ме. Хората, които се прекършват толкова лесно, ме отвращават. Дори малки момичета са издържали повече под Агиела ми — измърмори тя. Посочи назад. — Тези мъже няма да те наранят. Няма да направят нищо, за да те спрат. Ако стигнеш до вратата пряко желанията ми, си свободен и болката ще свърши. — Тя стрелна с очи войниците. — Всички ме чухте добре, нали? Ако стигне до вратата, е свободен.

Войниците кимнаха.

— Ако ме убие, е свободен.

Този път те не изразиха съгласието си, докато Кара не изкрещя желанието си още веднъж. После извърна яростен поглед към Калан.

— Това се отнася и за теб. Ако ме убие или стигне до вратата, е свободен.

Колкото и малко вероятно да беше това, Калан не можеше да се съгласи. Марлин искаше да убие Ричард.

— Защо го правиш?

— Защото трябва да разбереш. Трябва да ми повярваш.

Калан въздъхна тежко:

— Хайде, да свършваме — каза тя, без да изразява съгласие с условията й.

Кара се обърна пак към Марлин и скръсти ръце.

— Знаеш какво е желанието ми, животинчето ми. Ако искаш да избягаш, това е шансът ти. Стигнеш ли до вратата, си свободен. Ако искаш да ме убиеш заради онова, което ти сторих, сега е шансът ти и за това. Знаеш — допълни тя, — че не съм се насладила на кръвта ти. Когато свършим с цялата тази глупост, ще те отведа някъде на скришно място, където Майката Изповедник няма да се намесва на твоя страна, и ще прекарам останалата част от следобеда, както и цялата нощ, в работа с Агиела си — просто защото така ми харесва. Ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си се родил. — Тя сви рамене. — Освен ако, разбира се, не успееш да ме убиеш и да избягаш.

Войниците не издаваха никакъв звук. В помещението цареше тягостна тишина. Кара чакаше със скръстени ръце. Марлин се огледа внимателно, изучавайки войниците, Калан и гърба на Кара. Пръстите му се плъзнаха към дръжката на меча и я стиснаха. Замисли се с присвити очи.

Загледан в гърба на Кара, най-накрая пристъпи встрани леко и предпазливо.

На Калан й се стори, че някой го е намушкал с копие в корема. Той се преви на две със стон. От гърлото му се разнесе ниско ръмжене. С вик на усилие се втурна към вратата.

Строполи се на пода, крещейки. Притисна корема си с две ръце и се превъртя. Със свити в агония пръсти се просна изпънат на пода и задрапа с пръсти към вратата. Тя все още бе на доста разстояние. Всеки спечелен сантиметър разстояние му причиняваше неописуема болка. Калан потръпна при задъханите му писъци.

С последно безнадеждно усилие той отново стисна меча и нестабилно се вдигна на крака, полуприведен, повдигайки меча над главата си. Калан настръхна. Макар да не можеше да накара ръцете си да му се подчинят, можеше да падне напред и да нарани Кара.

Рискът бе прекалено голям. Калан пристъпи напред, щом Марлин посегна и се опита да намушка Кара. Кара, загледана в Калан, вдигна предупредително пръст и възпря Калан да остане на мястото си.

Зад нея мечът на Марлин изтрака на пода, той се преви на две с вик. Строполи се, объркването му очевидно растеше с всеки изминал момент, докато се гърчеше като риба на сухо.

— Какво ти казах, Марлин? — спокойно попита Кара. — Какво беше желанието ми?

Той възприе думите й, сякаш бяха изкрещени от човек, хвърлящ спасителен пояс към давещ се. Френетичният му поглед бясно обходи пода. Накрая го видя. Добра се до изплютото от него петно, движейки се толкова бързо, колкото му позволяваше болката. Най-сетне успя да се вдигне на крака.

Изправи се, отпуснал юмруци край тялото си, все още треперещ, крещейки.

— И двата крака, Марлин — небрежно подметна Кара.

Той наведе глава и видя, че само с единия крак е стъпил в петното. Прибра бързо и другия, заставайки в центъра на червеното петно. Отпусна се и най-сетне притихна. Калан установи, че също й олеква. Затворил очи, задъхан, плувнал в пот, той стоеше, все още разтрисан от заглъхващите ефекти на мъчението.

Кара повдигна вежда към Калан.

— Ясно?

Калан се намръщи. Кара измъкна меча от ръката на Марлин и го понесе към вратата. Войниците отстъпиха крачка назад като един. Тя протегна меча напред с дръжката. Собственикът му неохотно си го прибра.

— Някакви въпроси, господа? — попита Кара с леден глас. — Добре. А сега престанете да блъскате по вратата, докато съм заета. — Тя тръшна вратата пред носа им.

Долната устна на Марлин се свиваше и отпускаше над зъбите му с всеки задъхан стон. Кара приближи лице до неговото.

— Не си спомням да съм ти давала разрешението си да си затваряш очите. Да си ме чувал да казвам подобно нещо?

Той отвори широко очи.

— Не, господарке Кара.

— Ами тогава защо бяха затворени?

Треперещият глас на Марлин бе изпълнен с ужас.

— Съжалявам, господарке Кара. Моля ви да ми простите. Няма да се повтори.

— Кара.

Тя се обърна, сякаш съвсем забравила за присъствието на Калан.

— Какво има?

Калан килна глава подканващо.

— Трябва да поговорим.

— Видя ли? — попита Кара, щом отиде при Калан край масата с лампата. — Видя ли какво имах предвид? Той не може да нарани никого. Не може да избяга. Никой никога не е избягал от Морещица.

Калан повдигна вежда.

— Освен Ричард.

Кара се изправи и въздъхна шумно.

— Господарят Рал е различен. Този тук не е Господарят Рал. Морещиците хиляди пъти са доказвали непобедимостта си. Никой, освен Господаря Рал не е успял да убие господарката си, да си възвърне магията и да избяга.

— Колкото и невероятно да звучи, Ричард доказа, че Морещиците не са непобедими. Не ме интересува колко хиляди Морещици са излизали победителки в схватката. Фактът, че една се е провалила, означава, че е възможно. Кара, не поставям думите ти на съмнение. Просто не можем да си позволим да рискуваме. Нещо не е наред. Защо му е на Джаганг да хвърля агнето си в бърлогата на вълка, още повече заповядвайки му да провъзгласи кой е?

— Но…

— Възможно е Джаганг да е загинал — може да е мъртъв и да няма от какво да се боим. Но ако все още е жив и нещо се обърка с Марлин, то Ричард ще заплати цената. Джаганг иска смъртта на Ричард. Толкова ли си твърдоглава да искаш да изложиш Ричард на риск заради гордостта си?

Кара се почеса зад врата замислено. Хвърли бърз поглед през рамо към Марлин, който не помръдваше от средата на плюнката си, широко ококорил очи, обливащ се в пот.

— Какво искаш да направим? Тази стая е без прозорци. Можем да залостим здраво вратата. Къде другаде би бил на по-сигурно място?

Калан притисна пръсти до корема си, сякаш изгарян от пареща болка.

— В дупката.

* * *

Калан щеше да си счупи пръстите от стискане, щом спря пред желязната врата.

Марлин, който изглеждаше като подплашено кученце, стоеше притихнал в средата на група Д’Харански войници далеч назад в осветения от факли коридор.

— Какво има? — попита Кара.

Калан подскочи.

— Моля?

— Попитах те какво има. Изглеждаш така, сякаш те е страх, че вратата ще те ухапе.

Калан раздели длани и си наложи да ги отпусне встрани.

— Нищо ми няма.

Обърна се и взе връзката ключове, окачена на каменната стена край вратата.

Кара сниши глас.

— Недей да лъжеш сестра на Агиела.

Калан бързо се усмихна в знак на извинение.

— Тъмницата е мястото, където осъдените на смърт очакват екзекуцията си. Имам полусестра — Сирила. Беше Кралица на Галеа. Когато беше тук, когато Ейдиндрил падна под Ордена, преди Ричард да освободи града, я бяха хвърлили тук долу заедно с банда от десетина убийци.

— Имаш полусестра? Значи все още е жива?

Калан кимна, отнесена от мъглата на спомена.

— Но я държали тук дни. Принц Харолд, брат й, моят полубрат, я освободил докато я водели към ешафода, но оттогава не е същата. Затворила се е в себе си. От време на време, много рядко, излиза от вцепенението си и настоява, че народът й има нужда от Кралица, която може да ги управлява, и че трябва аз да заема мястото й на трона на Галеа. Съгласих се. — Калан млъкна. — Ако се събуди и види край себе си мъже, започва да крещи неудържимо.

Кара, стиснала ръце зад гърба си, не каза нищо в отговор.

Калан махна към вратата.

— И мен ме хвърлиха там долу. — Устата й бе толкова пресъхнала, че на два пъти се опита да преглътне, преди да може да продължи. — Със същите мъже, които бяха изнасилвали нея. — Тя излезе от спомена и хвърли бърз поглед на Кара. — Но с мен не успяха да направят онова, което сториха на нея. — Но не спомена колко малко оставаше и това да стане.

На устните на Кара се прокрадва едва доловима усмивка.

— Колко успя да убиеш?

— Докато се измъквах, нямаше време да спра, за да ги броя точно. — На устните й пробяга бърза, сдържана — усмивка. — Но направо си изкарах акъла от страх — там долу с всичките тези ужасни зверове. — Сърцето й затуптя бясно при спомена, че краката й се подкосиха.

— Е — каза Кара, — искаш ли да търсим друго място за Марлин?

— Не — Калан си пое спасителен дъх. — Виж, Кара. Съжалявам, че се държа така. — Тя стрелна с очи Марлин. — Има нещо в очите му. Нещо странно.

Отново се обърна към Кара.

— Извинявай. Не ми е присъщо да съм толкова плашлива. Познаваш ме отскоро. Невинаги съм толкова милостива. Просто… Предполагам, че е просто защото през последните дни всичко беше толкова спокойно. Бях далеч от Ричард доста дълго и да се съберем заедно беше истинско блаженство. Надявахме се Джаганг да е загинал и че войната е свършила. Надявахме се да е бил в Двореца на пророците, когато Ричард го унищожи…

— Може и да е бил. Марлин каза, че са минали две седмици, откакто е получил заповедите. Господарят Рал каза, че Джаганг е искал да завладее Двореца. Сигурно е бил с войските си, когато са нападнали. Със сигурност е мъртъв.

— Да се надяваме. Но толкова се страхувам за Ричард… Предполагам това влияе на преценките ми. Ужасявам се при мисълта, че може да се разделим отново.

Кара сви рамене, сякаш да покаже на Калан, че не е нужно да се извинява.

— Знам как се чувстваш. Сега, когато Господарят Рал ни освободи, имаме за какво да се страхуваме, че ще изгубим. Може би затова и аз се чувствам несигурна. — Тя посочи към вратата. — Можем да намерим друго място. Сигурна съм, че има такова, което няма да възбуди у теб болезнени спомени.

— Не. Сигурността на Ричард стои над всичко друго. Дупката е най-сигурното място в Двореца, където може да се заключи затворник. Вътре няма никой друг. Няма как да се избяга оттам. Нищо ми няма.

Кара повдигна вежда.

— Няма как да се избяга? Но ти си избягала.

Потиснала спомените, Калан се усмихна. Перна лекичко по корема Кара с опакото на ръката си.

— Марлин не е Майката Изповедник. — Тя отново огледа коридора в посоката на Марлин. — Но нещо в него… има нещо, което ме смущава. Нещо странно. Плаши ме, а не би трябвало. Не и при положение, че дарбата му е под твой контрол.

— Права си, не бива да се притесняваш. Владея го изцяло. Нито един от възпитаниците ми не е успял да се измъкне от ръцете ми. Никога.

Калан взе връзката ключове от ръката на Кара и отключи вратата. Тя се отвори, изскърцвайки. От тъмнината долу ги лъхна миризма на влага. Спомените отново се върнаха в главата на Калан и стомахът я сви. Кара нервно отстъпи назад.

— Там долу няма… плъхове, нали?

— Плъхове ли? — Калан се взря в непрогледната бездна. — Не. Няма как да влязат. Няма плъхове. Ще видиш.

Калан отново се обърна към войниците, които чакаха по-назад в коридора, наобиколили Марлин. Щом вкараха подвижната стълба през вратата и тя тупна долу в тъмното, Кара щракна с пръсти и повика Марлин да се приближи. Той се отзова моментално, нямайки желание да направи нещо, което може да не й се хареса.

— Вземи факлата и слез долу — заповяда му Кара.

Марлин взе посочената му факла от ръждясалата поставка на стената и заслиза по стълбата. Калан й направи знак към стълбата и тя също заслиза, леко озадачена.

Калан се обърна към войниците:

— Сержант Колинс, вие чакайте тук с хората си.

— Сигурна ли сте, Майко Изповедник? — попита сержантът.

— Да не би да изгаряте от желание да останете в малко затворено помещение с Морещица в лошо настроение, сержант?

Той закачи пръст на колана с оръжията си и се загледа през отвора към дупката.

— Ще ви чакаме тук, както заповядахте.

Калан тръгна към стълбата.

— Ще се оправим.

Гладките каменни блокове на стените бяха напаснати тъй добре, че помежду им не можеше да се прокара дори нокът. Поглеждайки през рамо, тя видя Марлин, стиснал факлата в ръка, и Кара да я чакат долу, на почти шест метра разстояние. Внимателно поставяше крак на всяко следващо стъпало, страхувайки се да не застъпи края на роклята си и да падне.

— Защо слизаме с него тук долу? — попита Кара, когато Калан отлепи крака си от най-долното стъпало.

Калан обърса длани една в друга от мръсотията по железните стъпала. Взе факлата от Марлин и застана до стената пред тях. Повдигна се на пръсти и закачи факлата на една поставка.

— Защото докато идвахме насам, се сетих за още няколко въпроса, които бих искала да му задам, преди да го оставим тук.

Кара стрелна Марлин с поглед и му посочи пода.

— Плюй! — Изчака. — Сега стъпи отгоре.

Марлин стъпи върху петното, внимателно намествайки и двата си крака. Кара огледа празното помещение, взирайки се в мрачните ъгли. Калан се запита дали Морещицата проверява все пак за плъхове.

— Марлин — започна Калан.

Той облиза устни в очакване на въпроса й.

— Кога за последен път получи заповед от Джаганг?

— Както вече ви казах, преди около две седмици.

— И оттогава насам не те е търсил?

— Не, Майко Изповедник.

— Ако той умре, ти ще разбереш ли?

Той не се поколеба с отговора:

— Не знам. Понякога ме навестява, друг път не. Не мога по никакъв начин да се свържа с него между визитите му.

— Как те навестява?

— В сънищата ми.

— И не си го сънувал от две седмици насам?

— Не съм, Майко Изповедник.

Калан закрачи замислена между стената със съскащата факла и Марлин.

— Първия път, когато ме видя, ти не ме позна.

Той поклати глава.

— Би ли разпознал Ричард?

— Да, Майко Изповедник.

Калан се намръщи.

— Как? По какво би го познал?

— Виждал съм го в Двореца на пророците. Бях ученик там. Ричард бе доведен там от Сестра Вирна. Познавам го оттам.

— Бил си ученик в Двореца на пророците? Тогава си… На колко си години?

— На деветдесет и три, Майко Изповедник.

Нищо чудно, че й изглеждаше странен, понякога като момче, друг път като възрастен мъж. В очите му се усещаше нещо, което не прилягаше на младежкия му вид. Това със сигурност обясняваше нещата.

Дворецът на пророците обучаваше надарените момчета да използват дарбата си. Древна магия помагаше на Сестрите на светлината в тяхната работа, като променяше хода на времето в Двореца така, че да разполагат с достатъчно, че да могат — при липса на магьосник с необходимия опит — да обучат момчетата да контролират магията си.

На всичко това бе сложен край. Ричард унищожи Двореца и пророчествата, за да не позволи на Джаганг да се добере до тях. Пророчествата биха могли да помогнат на императора в усилията му да завладее света и Дворецът щеше да му осигури стотици години власт над заробените.

Калан усети как някакъв товар пада от плещите й.

— Сега вече знам какво ме притесняваше в него — каза тя и въздъхна облекчено.

Кара не изглеждаше толкова облекчена.

— Защо каза кой си на войниците в Двореца на Изповедниците?

— Император Джаганг не обяснява заповедите си, господарке Кара.

— Джаганг е от Стария свят и без съмнение не знае за съществуването на Морещиците — каза Кара на Калан. — Вероятно е предполагал, че магьосник като Марлин, ако обяви присъствието си тук, ще предизвика паника и смут.

Калан обмисли предположението.

— Не е изключено. Джаганг държи Сестрите на мрака като свои марионетки и по този начин се сдобива с информация за Ричард. Ричард не прекара в Двореца достатъчно време, за да научи достатъчно за дарбата си. Сестрите на мрака биха казали на Джаганг, че Ричард не знае как да използва магията си. Ричард е Търсачът и знае как да използва Меча на истината, но не и дарбата си. Джаганг може да е решил да изпрати магьосник с надеждата, че той ще победи Ричард, а ако не… какво пък? Нали има и други?

— Какво мислиш, животинчето ми?

Очите на Марлин се изпълниха със сълзи.

— Не знам, господарке Кара. Не знам. Не ми е казал, кълна се. — Треперенето на устните му премина в гласа му. — Но е възможно. Това, което казва Майката Изповедник, е вярно. Него не го е грижа дали някой от нас ще умре, докато изпълнява заповедите му. Нашият живот не означава нищо за него.

Кара се извърна към Калан.

— Друго какво искаш да го питаш?

Калан поклати глава.

— В момента не мога да се сетя. Струва ми се, че нещата се навързаха. По-късно ще се върнем, след като попремисля малко. Може да ми хрумне да го питам още нещо.

Кара го посочи с Агиела си.

— Ще останеш тук, на петното, където се изплю, докато се върнем. Независимо дали ще е след два часа или два дена. Ако седнеш или пък която й да е друга част от тялото ти, освен стъпалата докосне пода, ще се окажеш проснат насаме с болката, задето си се опълчил срещу заповедите ми. Ясно?

Той примигна, щом капка пот влезе в очите му.

— Да, господарке Кара.

— Кара, мислиш ли, че е необходимо да…

— Да. Знам си работата. Остави ме да си я върша. Самата ти ми припомни какъв е залогът и как не трябва да поемаме никакви рискове.

Калан отстъпи.

— Добре.

Тя вдигна ръка към едно от стъпалата на стълбата и се заизкачва нагоре. На второто се спря и се извърна. Намръщена, слезе обратно долу.

— Марлин, сам ли дойде в Ейдиндрил?

— Не, Майко Изповедник.

Кара го сграбчи за яката.

— Какво! Дошъл си с други?

— Да, господарке Кара.

— С колко?

— Още един, господарке Кара. С една Сестра на мрака.

Калан също го сграбчи за яката.

— Как се казва!

Стреснат от двете жени, той се опита да отстъпи назад, но хватката им не му позволяваше.

— Не знам как се казва — простена. — Кълна се!

— И е Сестра на мрака, от Двореца, където си живял близо век? И не знаеш как се казва? — попита Калан.

Марлин облиза устните си, погледът му заснова между двете жени.

— В Двореца на пророците живеят стотици Сестри. Там има правила. Всеки от нас има учители. Има места където не ни е позволено да ходим, Сестри, с които никога не влизаме в контакт, като например тези от администрацията. Не ги познавам всичките, кълна се. Виждал съм я преди в Двореца, но не знам как се казва, а и тя самата не ми е казала.

— Къде е сега?

Марлин се затресе от ужас.

— Не знам! Не съм я виждал от дни, откакто пристигнах в града.

Калан стисна зъби.

— Тогава как изглежда?

Марлин отново облиза устни и погледът му продължи да снове между двете жени.

— Не знам. Млада е. Мисля, че доскоро е била послушница. Изглеждаше млада като теб, Майко Изповедник. Хубава. Мисля, че беше хубава. С дълга коса. С дълга кестенява коса.

Калан и Кара се спогледаха.

— Надин! — възкликнаха двете в един глас.