Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (61)

Шестдесета глава

Вирна внимателно бутна Уорън.

— Събуди се, някой идва.

Той разтърка очи.

— Буден съм.

Тя хвърли поглед към другите прозорци, за да се увери, че мъртвите стражи стоят все още изправени, така, че да изглежда сякаш са на поста си. Лампата, запалена на масата, осветяваше достатъчно, за да могат хората отвън да виждат стражите, но тя щеше да осветява и Вирна, и Уорън, така че те не припарваха до прозорците.

— Как си? — попита го тя.

— По-добре, мисля, че ме поотпусна.

Преди известно време бе припаднал. Главоболията, причинявани от дарбата, зачестяваха. Вирна не знаеше как да му помогне. Нямаше представа колко ще издържи, преди дарбата му да го убие. Единственото, което й идваше наум, бе да се придържа към плана. Уорън й бе казал, пророчеството му е явило, че единственият му шанс за оцеляване е да бъде с нея.

В тъмното отвън мерна две забулени фигури да се приближават по пътя. В далечината хълмовете бяха осеяни с хиляди огньове, от които местността изглеждаше като езеро, отразяващо обсипано със звезди небе.

Вирна потръпна при мисълта за стотиците хиляди грубияни, които обитаваха тези палатки. Колкото по-скоро напуснат мястото, толкова по-добре. С радост си помисли, че няма да й се налага отново да прониква в крепостта на Джаганг. Нямаше да успеят да използват тази магия два пъти. Заклинанията, които бе направил Уорън нямаше да заблудят стражите втори път.

За радост веднъж бе достатъчно. Този път приятелките й Джанет и Амелия щяха да дойдат да се срещнат с нея и Уорън.

Сигурно бяха те. Беше четвъртата нощ след пълнолуние. Това бе уговореното място за среща. Джанет бе казала, че до това време Амелия ще се е върнала от палатките.

Вирна потръпна при мисълта в какво ли състояние ще е Амелия. Вероятно ще й трябва помощ и лечение. Надяваше се да не й отнеме много време. Скоро щеше да съмне.

Двамата с Уорън се бяха редували да поспиват на смени. Чакаше ги още доста път, докато се върнат при генерал Рейбич и армията му, така че трябваше да отпочинат добре. Вирна предпочиташе да са колкото се може по-далеч от това място, в случай че в крепостта се надигне смут.

Надяваше се Джанет вече да е казала на Амелия за връзката с Ричард, за да не се налага да губят време. Ако Амелия се е врекла във вярност на Ричард, връзката щеше да я защитава от пътешественика по сънищата. Тогава можеха да избягат.

Вирна болезнено искаше да освободи и останалите Сестри, но знаеше, че непредпазливостта е път към унищожението. За двадесетгодишното си пътешествие извън херметизирания живот в Двореца на пророците се бе научила, че навън една Сестра трябва да си върши работата винаги на четири очи, ако иска да има някаква надежда за успех. Да се опитват да освободят и останалите Сестри, щеше да е повече от рисковано. Нищо нямаше да спечелят, ако Вирна бъде заловена, докато се мъчи да ги боди наведнъж. По-добре да се съобразява с ограниченията и да действа стъпка по стъпка. Когато му дойде времето ще освободи и тях.

В момента бе по-важно да измъкне двете си приятелки да извлече от тях нужната й информация, която по-късно ще й помогне да освободи и другите и да помогне на Уорън. Без Уорън каузата им бе застрашена. Уорън бе магьосник, току-що започнал да развива таланта си — ако талантът му не го убиеше, преди да успеят да му осигурят необходимата помощ.

Стъпка по стъпка, напомни си тя. Внимавай, мисли с главата си и ще имаш най-големи шансове за успех.

На вратата се почука. Вирна отвори лекичко и надзърна, а в същото време Уорън им извика, преструвайки се на страж, да се представят.

— Две от робините на Негово Сиятелство — Сестра Джанет и Сестра Амелия.

Вирна отвори, протегна ръка и като сграбчи едната за наметалото, я изтегли вътре. След това дръпна и другата. Накара ги да се прилепят до стената, за да не бъдат забелязани през прозорците.

— Благодаря на Създателя — въздъхна Вирна. — Мислех, че никога няма да се доберете до тук.

Двете жени стояха с ококорени очи, треперейки като изплашени зайци. Лицето на Амелия бе насинено, подпухнало и осеяно с белези.

Уорън се приближи до Вирна. Тя го хвана за ръка поглеждайки ту едното пребледняло лице, ту другото. Сърцето й се късаше пред очевидната болка, която изпитваше Амелия. Но в очите й имаше нещо повече от болка — ужас.

— Какво има? — прошепна Вирна.

— Вие ни излъгахте — скръбно прошепна Джанет.

— Какво говориш?

— Връзката. Връзката, която би трябвало да ни пази Негово Сиятелство. Разказах на Амелия. Тя се закле във вярност на Ричард, както ми казахте.

Вирна смръщи чело и се надвеси по-близо.

— Какво, в името на Създателя, говориш? Казах ти, че това ще попречи на Джаганг да проникне в съзнанието ти.

Джанет бавно поклати глава:

— Не, Вирна, не му пречи. Не му пречи да проникне нито в моето съзнание, нито в твоето… нито на Амелия… нито на Уорън.

Вирна отпусна приятелски ръка на рамото й, за да я успокои.

— Напротив, Джанет, пречи му. Трябва само да повярваш и вече си защитена.

Джанет отново бавно поклати глава.

— Преди да се закълна във вярност на Ричард, Джаганг е посетил съзнанието ми. Знаел е мислите ми. Чул е какво ми казваш ти. Чул е всичко.

Вирна закри устата си в ужас. Не бе помисляла за това.

— Но ти се закле. Това те защитава.

Джанет за пореден път поклати глава.

— Да, първия ден. Но преди четири нощи, в нощта на пълнолунието, Негово Сиятелство отново посети съзнанието ми. Не знаех. Разказах на Амелия за клетвата. Тя се закле, както бях направила аз по-рано. Мислехме, че вече сме защитени. Мислехме, че когато се срещнем с вас, ще успеем да се спасим.

— Така и ще стане — увери я Вирна. — Ще избягаме още сега.

— Никой от нас няма да избяга, Вирна. Джаганг те пипна. Както и Уорън. Каза ни, че се е промъкнал през пукнатините в съзнанията ви, докато сте спели — още първата нощ след пълнолунието — очите на Джанет плувнаха в сълзи. — Съжалявам, Вирна. Не биваше изобщо да идваш да ни спасяваш. Това ще коства свободата и на двама ви.

Вирна успя да се усмихне през надигащата се в душата й паника.

— Джанет, това е просто невъзможно. Връзката ни пази.

— Щеше — каза Джанет с внезапно груб, злокобен глас — ако Ричард Рал беше жив. Но преди четири нощи Ричард Рал напусна света на живите, в нощта на пълнолунието.

Джанет избухна в дебел, гърлен смях, въпреки че лицето й бе обляно в сълзи.

Вирна не можеше да си поеме дъх.

— Ричард… е мъртъв?

Уорън притисна главата си между дланите и нададе болезнен, пронизителен вик.

— Не! Не!

Вирна се вкопчи в него, той се строполи на пода.

— Уорън! Какво ти е?

— Негово Сиятелство… Негово Сиятелство има задача за мен.

— Задача? Уорън, какво има? Какво става?

— Негово Сиятелство има нов Пророк! — изкрещя Уорън. — Моля те, спри болката! Ще ти служа! Ще ти служа, щом ме призова!

Вирна го разтърси.

— Уорън!

Внезапно в главата й сякаш се вряза нагорещен стоманен кол. Тя започна да крещи, раздирана от непоносима болка, притискайки главата си с ръце. Нищо, нищо от сто петдесет и шестте й години живот не я бе подготвило за внезапния изблик на болка, изригнал от главата й. Стаята изведнъж стана черна.

Усети как подът се блъска в лицето й. Краката и ръцете й се загърчиха в агония.

В жежката вихрушка на мъчението й затанцува злорад гърлен смях — сякаш огън, бушуващ всред руини.

Вирна се молеше на Създателя да припадне. Молбата й остана нечута.

Над нея се извиси глас. Гласът на Джанет.

— Толкова съжалявам, Вирна. Изобщо не биваше идвате да ни освобождавате. Сега ще служите на Негов Сиятелство като негови роби.

* * *

Русата, Кара, го последва в приемната. Застана три крачки зад него, както й бе наредено. Сега, след като й бе заповядал, винаги се обличаше в червената си униформа. Харесваше му да ги гледа в червено, сякаш бяха обгърнати в кръв. Една от тях бе винаги до него — кървавочервено напомняне за предстоящия лепкав, слузест пир на разврата.

Щом той я погледна през рамо, сините й очи са отместиха. Той знаеше, че тя се съгласи да остане единствено за да е близо до Калан. Все едно. Важното бе, че остана. Макар и безобидно, изглеждаше по-тежко Господарят Рал да се движи с ескорт от гардове като нея — подхождаше му на сана.

А сега той бе Господарят Рал, както му бяха прошепнали онези призрачни гласове. Само той притежаваше интелекта, за да ги чуе, мъдростта да ги разбере, проницателността да им обърне внимание. И това го бе извело до триумфа. Способността му да обръща внимание на подробностите бе възнаградена. Изключителната му съзерцателност го бе извела на пиедестала на властта, която винаги бе заслужавал. Дарбата му бе неговият гений, който щеше да му служи по-добре от всяка магия.

Той бе повече от другите, и то с право. Превъзхождаше ги — човек с рядка способност за разбиране, с инстинкт и необикновено чувство за морал, непокварено от изкривените извинения, с които жените оправдаваха вулгарните си удоволствия.

Собствената му добродетелност го опияняваше.

Щом го видя да влиза в стаята, Калан вдигна глава. Лицето й бе празно — изражение, което носеше почти през цялото време. Тя само си мислеше, че не показва нищо зад него — под маската и се разкриваше цял букет от чувства. Увлечен в подробностите на замаяното й лице, той се захласна в потока от чувства, които тя се опитваше да скрие.

Видя как го гледа. И преди бе улавял погледите й към тялото му. Знаеше — тя го желае. Изпитва глад за него. Копнее да получи удоволствие от него.

Това, че се стараеше да отрича, само допълнително го възбуждаше. Това, че прикриваше жаждата си по него зад груби думи, бе доказателство, че е прав. Това, че се правеше на отвратена, му разкриваше невероятните дълбини на копнежа й.

Когато най-сетне тя се отдадеше на похотта си, преживяването щеше да е още по-велико — заради чакането преди това, заради въздържанието и копнежа и забавеното утоляване на жаждата. Тогава най-сетне той щеше да й даде желаното. Щеше да чуе крясъците й.

Генералът до Калан се поклони.

— Добро утро… Господарю Рал.

— Какво е това? — попита той веднага. Не обичаше войниците да носят на Калан документи, без да са минали през неговия поглед.

— Само някои от сутрешните рапорти, Дрефан — отвърна тя с онзи неин монотонен глас.

— Тогава защо не съм информиран? Всички рапорти трябва да пристигат най-напред при Господаря Рал.

Генерал Кърсън погледна крадешком Калан. Поклони се пак.

— Както желаете, Господарю Рал. Просто си помислих…

— Остави мисленето за мен. Ти си гледай войниклъка.

Генералът се покашля.

— Разбира се, Господарю Рал.

— И какво ни съобщават сутрешните рапорти?

Генералът отново погледна Калан. Дрефан забеля лекото кимване. Като че ли генералът имаше нужда о разрешението на жената на Господаря Рал, за да говори Дрефан го пропусна покрай себе си, както правеше обикновено. Харесваха му игричките й, това, че тя си мисли, че той не забелязва. Забавляваше се.

— Ами, Господарю Рал, чумата заглъхва.

— Би ли уточнил какво означава това „заглъхва“. Като лечител неясните обяснения не ми помагат особено.

— През последната седмица смъртните случаи от чума са паднали до едва три за последната нощ — три потвърдени. Почти всички, които са били болни, когато Господарят… — той се усети, — когато Ричард замина, са се оправили. Каквото и да е направил Ричард…

— Брат ми загина, това направи. Аз съм лечителят. На мен се дължи краят на чумата.

Калан изгуби спокойствието в погледа си. Лицето й се изкриви в едва сдържан гняв. Той се запита как ли би изглеждало същото това лице, изкривено от болка или от ужас. Щеше да узнае в края на краищата.

— Ричард замина в Храма на ветровете. Той пожертва себе си за спасението на всички. Ричард! Не ти, Дрефан, а Ричард!

Дрефан пропусна тирадата й с небрежно щракване с пръсти.

— Глупости. Какво разбира Ричард от лекуване? Аз съм лечител. Господарят Рал спаси хората от чумата — Дрефан вдигна пръст към генерала. — И по-добре се погрижете всички да го разберат.

Калан отново кимна лекичко на генерала.

— Да, Господарю Рал — отвърна той. — Лично ще се погрижа всеки да знае, че самият Господар Рал сложи край на чумата.

На лицето на Калан се появи едва забележим намек за усмивка при двусмисленото изявление на генерала. Дрефан пропусна и това. Имаше си по-важна работа от това да се разправя с нейното непочтително отношение към съпруга й.

— И какво друго имате да ми съобщите, генерале.

— Ами, Господарю Рал, изглежда, някои от частите ни… липсват.

— Липсват? Как е възможно да липсват войници? Искам да бъдат намерени. Трябва да съберем цялата армия, до последния човек, за да се защитаваме срещу Императорския орден. Няма да допусна Д’Харанската империя да бъде победена от Ордена, понеже офицерите ми не са успели да удържат дисциплината в армията си.

— Да, Господарю Рал. Вече изпратихме съгледвачи да потърсят частите, които… са се отклонили от позициите си.

— Заради връзката е, Дрефан. Д’Харанците не се чувстват свързани с теб — каза Калан. — Армията се разпада, започва да се разпръсква, защото войниците не усещат връзката си, губят водача си. Не знаят какво да правят. Останали са без своя Господар Рал…

Той я удари. Острият звук отекна в стаята.

— Стани! — изчака тя да успее да се вдигне. — Няма да понасям обиди от собствената си жена! Ясно ли е?

Калан притисна носа си с пръсти, опитвайки се да спре кръвта. Аленият поток изпълни ръката й, погълна устните й и се спусна към брадичката й. При тази гледка той едва се въздържа да не извика от удоволствие. Гледката на обляната в кръв Майка Изповедник го разтрепери. Копнееше да я накълца, кръвта й да опръска всичко, да чуе крясъците й, да види ужаса й.

Но можеше да почака, дордето тя му се помоли сама. Както бе направила Надин. Извратеният глад на Надин му достави удоволствие. Изпита наслада, гледайки изненадата и ужаса й, агонията й, преди да я метне от ръба на скалата — все още жива, за да има време през целия път надолу да мисли над собствената си порочна природа. Това му стигаше — засега.

Можеше да почака, докато истинската същност Майката Изповедник отново изплува на повърхността — както през онази първа нощ. Ричард сигурно е бил истински ужасен да разбере колко силно желае тя брат му. Да установи, че жената, която обича, всъщност е толкова мръсна, толкова нечиста, колкото всяка курва. Горкият наивен, глупав Ричард. Дори не се обърна назад, докато се отдалечаваше по пътя.

Дрефан можеше да чака. Щеше да й е нужно време да се възстанови от шока, от мисълта, че стана причина за смъртта на Ричард. Дрефан можеше да чака. Нямаше да отнеме много време — при положение, че тя го желае толкова неустоимо.

Притегли я към себе си.

— Прости ми, съпруго моя. Не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Просто се тревожех за сигурността ни — разстроих се от новината, че тези безполезни войници не изпълняват заповеди и така застрашават сигурността на всички ни.

Калан се дръпна.

— Разбирам.

Не я биваше в лъжите. С крайчеца на окото си той мерна сведената напред фигура в червено. Само да мръдне, ще я разцепи на две. Тя се въздържа, но той все едно, ще й намери предназначение.

Калан направи предупредителен знак на Кара. Морещицата неохотно се подчини. Калан се мислеше за много умна, мислеше си, че той не вижда как тя раздава заповеди на другите. Засега това нямаше значение.

— Генерал Кърсън — каза Дрефан. — Искам тези вироглави войници да бъдат намерени. В армията трябва да има дисциплина, иначе сме загубени, иначе Орденът ще ни помете. Щом ги намерите, искам командирите им да бъдат екзекутирани.

— Моля? Искате да екзекутирам собствените си вони, задето са загубили връзката…

— Искам да ги екзекутирате за измяна. Останалите ще вземат урок, че не толерираме подобно незачитане, а и ще се замислят втори път дали да преминат на страната на врага.

— На врага ли, Господарю Рал?

— Разбира се. Ако не изпълняват дълга си на Д’Харанци, който се състои в това да защитават и служат на Д’Харанската империя, да не говорим за техния Господар Рал, значи помагат на врага. Това ги прави изменници! Това застрашава живота на жена ми! На всички!

Той плъзна ръка по релефните букви върху дръжката на Меча на истината — неговия меч. Мечът, който му принадлежеше по право. — А сега, имаш ли да ми съобщаваш още нещо?

Генерал Кърсън и Калан си размениха скришом погледи.

— Не, Господарю Рал.

— Добре. В такъв случай, това е всичко. Свободен си. — Той се обърна към Калан и й протегна ръка: — Ела, скъпа, ща закусим заедно.