Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (36)

Тридесет и пета глава

Докато слизаше все по-надолу в недрата на Кулата, Калан се опитваше да си припомни мислено разположението на коридори, стълбища и помещения. Плъхове, подплашени от светлината на лампата, се разбягваха с цвърчене.

Макар да се бе качвала често на наблюдателниците на крепостните стени и да бе гледала към кулата, в която се намираше стаята на Коло, преди Ричард да я заведе, не бе стъпвала там. За жалост двамата бяха минали през изключително опасни коридори, през щитове, които тя не би могла да прекоси без негова помощ.

Беше сигурна, че има и други начини да се стигне дотам. В Кулата имаше огромни пространства, изобщо неохранявани от щитове. Трябваше просто да намери път, който да не е препречен с щитове или пък да е охраняван с такива, през които магията й ще може да я преведе. Коридорите, през които я бе прекарал Ричард, бяха преградени от опасни щитове, за чието съществуване тя изобщо не бе подозирала, тъй като никога по-рано не бе ходила в тези сектори на Кулата. Беше сигурна обаче, че има безброй начини да ги заобиколи.

Често „твърдите щитове“, както ги наричаха магьосниците, служеха за защита на нещо, намиращо се в непосредствена близост зад тях, а не на целите коридори, водещи към други места. Повечето стаи, в които я бе водил Ричард, бяха именно такива: места, изпълнени със зловеща магия, за чието съществуване тя никога не бе подозирала. Твърдите щитове често осигуряваха доста по-директен път, но изискваха специална магия.

Ако не грешеше в предположението си, че Ричард е минал напряко през лабиринта от опасни места, значи със сигурност съществуваше и обиколен път. Опитът й показваше, че пространствата в Кулата са организирани именно по този начин. Ако стаичката на Коло е трябвало да бъде недостъпна, значи е била оградена от свои собствени твърди щитове. Ако достъпът до нея не е бил забранен, значи съществуваше поне един път, по който може да се влезе. Нямаше друг избор, освен да го открие.

Макар да бе прекарала доста време в Кулата, по-голяма част от него бе минала в библиотеките. Беше се разхождала, разбира се, и на други места, но Кулата бе необозримо огромна. Освен външна част имаше и гигантски пространства, заровени дълбоко в планината. Всъщност това, което се виждаше, бе само върхът на айсберга. Туловището му бе заровено дълбоко в сърцето на земята.

Калан прекоси фоайе, изсечено в скалата, и тръгна по един от коридорите от другата му страна. В Магьосническата кула имаше безброй фоайета. Някои, като това, което току-що бе прекосила, приличаха на най-обикновени зали, където се срещаха множество коридори. Вероятно бяха направени по-просторни, за да може човек по-лесно да се ориентира.

Четвъртитият коридор, врязан в скалата отсреща, изглеждаше грижливо обработен и загладен. Лампата освети редици символи, издълбани в гранита, някои бяха организирани върху кръгли плочки и допълнително полирани. Всяко такова кръгче обозначаваше наличието на слаби щитове, които тя усещаше като лек сърбеж по тялото си при преминаване.

Напред коридорът се разклоняваше на три лъча. Преди да стигне до свързващото фоайе, въздухът около нея изведнъж зажужа. Успя да спре бързия си ход едва след две крачки. Достатъчни, за да се засили жуженето до неприятно боботене. Дългата й коса се вдигна от раменете и се разпери във всички посоки. От кръглата плочка, издълбана в камъка пред нея, изведнъж започна да струи червена светлина.

Калан отстъпи няколко крачки назад. Звукът се успокои до първоначалното жужене. Косата й се отпусна на мястото си.

Тя изруга тихичко. Жужащите щитове бяха красноречиво предупреждение да стоиш настрана. Червената светлина ограждаше забранената зона. Звукът ти напомняше, че навлизаш във владенията на опасен щит.

Някои от твърдите щитове препречваха пътя на човек, непритежаващ необходимата магия, като сгъстяваха въздуха отначало до плътността на кал, а постепенно и до камък. Някои от жужащите щитове не отказваха достъп, но можеха да раздерат плътта и мускулите на човек чак до костите. По-слабите щитове бяха предназначени да държат настрани от опасности хората, непритежаващи магия, следователно и познание.

Калан се обърна и вдигна лампата, бързо отстъпвайки назад. Тръгна по друг коридор, следващ общата посока, в която тя искаше да отиде. Беше доста по-приветлив на вид, с белосани стени и таван, така че лампата й осветяваше пътя по-добре.

По пътя си през белия коридор не попадна на никакви щитове. Една стълба я отведе още по-надолу в Кулата. Друг каменен коридор най-долу я изведе бързо напред отново без никакви щитове. Тя изброяваше мислено всички коридори, зали, стълбища и тунели и бе напълно сигурна, че като избягва грешните пътища, по които бе тръгвала, ще открие безопасен път за влизане и излизане от кулата на Коло.

Отвори вратата в дъното на каменния коридор и се оказа стъпила на алея с железни перила. Повдигна лампата високо пред себе си. Намираше се в основата на кулата. Алеята опасваше фоайето. Нагоре във вътрешността на огромната кула се виеха стълби, на площадките им се виждаха още врати. В центъра, в дъното на кулата, имаше басейн с черна вода. Тук-там повърхността беше назъбена от остри камъни. Плуваха животинки. На камъните си почиваха саламандри, очите им се извърнаха към нея.

Точно тук двамата с Ричард се бяха борили с кралицата на сбързовете. Вонящите й, разбити яйца все още се виждаха по камъните. Парчета от вратата на стаята на Коло, плуваха в басейна. Върху тях се бяха настанили по-големи животинки, които изсумтяха възмутени от нарушаването на спокойствието им.

От другата страна на басейна се намираше коридорчето към стаята на Коло.

Калан забърза към широката платформа пред входа й. Вратата и касата липсваха, от тях бяха останали само почернели, нащърбени ръбове. На места самият камък бе разтопен като восък. Стената покрай вратата бе покрита с черни ивици сажди, вследствие на нечовешката сила, която я бе отворила за пръв път от хилядолетия насам.

Заедно с унищожаването на Кулите на смъртта Ричард развали и магията, държала запечатана тази стая. Кулите държаха Стария свят отделен от Новия от три хиляди години насам. Те държаха заключена и стаята с Плъзгата, както и човека, имал нещастието да бъде неин пазач по онова време.

Калан пристъпи в стаята, където бе умрял Коло — където живееше Плъзгата. Под краката й изпращяха отломки. Тишината бе потискаща и отекваше в ушите й и тя с облекчение се вслушваше в шума от стъпките си.

Ричард бе събудил Плъзгата след сън, продължил няколко хилядолетия. Тя го отнесе до Стария свят, за да може той да върне Калан обратно в Ейдиндрил. След завръщането си я сложи обратно да заспи. През всичките години, прекарани в Кулата, Калан никога не бе чувала за съществуването на Плъзгата.

Дори не можеше да си представи каква ли сила са притежавали магьосниците от древните времена, за да създадат подобно същество. И как бяха успели да я накарат да спи толкова дълго време, за да може да бъде събудена отново за живот. Само богатото й въображение можеше да гадае каква ли сила притежава Ричард — сила, която самият той не разбира.

А на какво ли бяха способни древните магьосници, познаващи добре дарбата си? Какво ли можеха да сторят с подобна неописуема магия? И как ли е изглеждала война между магьосници с подобни качества?

Само при мисълта за тези ужаси косата й настръхна.

Сигурно бяха се случили неща като тази чума, надвиснала над главите им в момента. Сигурно магьосниците са били способни да причинят такива неща.

Лампата освети костите на Коло край стола. Върху прашната маса все още си стояха мастилницата и перодръжката. Овалната стая, широка трийсетина метра, бе захлупена от висок сводест таван — горе-долу на същата височина.

В средата се намираше кръглата каменна стена, подобна на кладенец, с диаметър десетина метра. Това бе обиталището на Плъзгата. Калан вдигна лампата към стената на Кладенеца и надзърна плахо в мрачната дупка, обиколена от стени, които сякаш се спускаха в безкрая.

Стените на помещението бяха прорязани от назъбени линии, сякаш вътре бе вилняла побесняла светкавица — друг резултат от магията, която Ричард бе приложил, за да унищожи Кулите и да възпламени вратата. Калан обиколи набързо стаята, търсейки нещо полезно. Нямаше друго освен масата, стола и скелета на Коло. Плюс няколко прашасали етажерки.

С разочарование установи, че по тях няма книги. Имаше три избелели синкави контейнера с капаци, вероятно служили за носене на храна и вода на дежурния магьосник, пазещ Плъзгата. В бяла купа имаше сребърна лъжица. На една от лавиците бе оставена прилежно сгъната кърпа, може би някакво ръкоделие. Калан го докосна и то се разпадна на пепел.

Наведе се още по-надолу и видя на най-долната лавица само няколко свещи и лампа.

Изведнъж я обзе чувство на паника.

Някой я наблюдаваше.

Застина на място със стаен дъх, повтаряйки си, че сигурно си въобразява. Косъмчетата по тила й настръхнаха. По ръцете й плъзнаха ледени вълни.

Напрегна слух, за да долови някакъв звук. Пръстите на краката й се впиха в ботушите й. Не смееше да мръдне. Внимателно, безшумно усети как дробовете й се изпълват с необходимия им въздух.

Бавно, много бавно, за да не предизвика какъвто и да е звук, леко се поизправи. Не смееше да помръдне крак, за да не изтрополи нещо под стъпалото й.

Чувство за смелост, тънко като черупка на яйце, я подтикна да се скрие зад кладенеца на Плъзгата и оттам да огледа внимателно и да прецени дали наистина има нещо, или всичко е било само плод на въображението й. Или може би просто плъх.

Извърна се, за да види на какво разстояние от кладенеца се намира.

Отскочи назад, задържайки вика зад зъбите си.