Серия
Колелото на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knife of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2006


Пролог
Жарава по суха трева

С напредването на утрото слънцето удължаваше сенките на Галад и тримата му бронирани спътници, подкарали в лек галоп конете си по пътя, изпънал се през гъстия лес от дъбове, клен и липи, по повечето от които червенееха филизите на настъпващата пролет. Галад се опитваше да не мисли за нищо, но разни дреболии не преставаха да го тормозят. Цареше пълна тишина, нарушавана само от ритмичния тропот на конските копита.

Нямаше птица, която да изчурулика от клоните, нито катерица, която да изцвърчи. Твърде тихо бе в този ден за това време на годината, сякаш гората бе затаила дъх. Някога, много преди да възникнат Амадиция и Тарабон, това бе главен търговски път и дори и сега тук-там по здраво утъпканата жълтеникава глина личаха кръпки от древната каменна настилка. Самотната селска талига далеч пред тях, теглена от тътрещ се вол, бе единственият друг признак за човешки жи-вот. Търговията се бе изместила далече на север, фермите и селцата из Района се бяха стопили, а прочутите изоставени рудници на Еглар си оставаха изгубени сред високите хълмисти ридове, започващи на няколко мили на юг. Тъмни облаци, струпали се в тази посока, носеха закана за следобеден дъжд, стига бавното им настъпление да продължеше. Ястреб бе излязъл на лов по края на леса и разперил червени криле, кръжеше покрай дърветата. Както бе тръгнал на лов и самият алад. Ала в сърцевината, не по края.

Имението, дадено от сеанчанците на Еамон Валда, изникна пред очите му и той дръпна юздите; съжали, че не носи шлем, чиято каишка да затегне за оправдание. Трябваше да се задоволи със стягането на оръжейния колан, уж че се е смъкнал. Да носи броня нямаше смисъл. Ако утрото минеше, както се надяваше, все едно щеше да се наложи да смъкне нагръдника и ризницата. А ако нещата тръгнеха зле за него, бронята бездруго нямаше да му осигури повече защита от това бяло палто.

Имението — някогашна лятна резиденция на краля на Амадиция в дълбоката провинция — представляваше грамадна постройка със син покрив, обрамчена с боядисани в червено тераси, цял дървен палат с дървени вити кули по ъглите над каменна основа като нисък стръмен хълм. Пристройките, конюшни и складове, а и къщурките за ратаите и работилниците на занаятчиите се бяха сгушили по земята сред широката поляна, обкръжаваща главната сграда, но бяха не по-малко великолепни в сините си и червени багри. Около тях се мяркаха неколцина мъже и жени, дребни фигурки от толкова далече, играеха и деца под зоркия поглед на възрастните. Привидна обичайност там, където нищо не беше обичайно. Спътниците му седяха в седлата си, в лъснатите си до блясък шлемове и нагръдници, и го гледаха безизразно. Конете им тъпчеха нервно на място, сутрешната бодрост на животните още не беше се похабила след кратката езда от лагера.

— Разбираемо е, че премисляш, Дамодред — отрони Тром. — Обвинението е сурово и жлъчно, но…

— Нищо не премислям — прекъсна го Галад. Взел беше решението си още предния ден. Но все пак му благодари наум. Тром му даде нужния повод. Когато тръгна, те просто се бяха появили и поеха с него, без дума да кажат. Тогава като че ли нямаше място за приказки.

— Но вие тримата? Риск поемате, че идвате тук с мен. Риск, който не е наложителен. Както и да протече този ден, срещу вас няма да имаобвинения. Тази работа си е моя, оставям ви да си гледате вашата. — Каза го твърде сковано, но не успяваше да намери думи тази сутрин, не можеше и да отпусне стегнатото си гърло.

Якият мъж поклати глава.

— Законът си е закон. И като нищо мога да се възползвам от новия си ранг.

Трите златни пискюла се виждаха зад огнения слънчев изгрев на белия му плащ. Мнозина бяха загинали при Джерамел, сред тях и цели трима лорд-капитани. Тогава се сражаваха със сеанчанците, не им бяха съюзници.

— Вършил съм тъмни неща в името на Светлината — каза навъсено мършавият Биар и хлътналите му очи лъснаха, сякаш беше лично обиден. — Тъмни като безлунна нощ, и сигурно пак ще ги върша, но някои неща са прекалено тъмни, за да се позволят.

— Така е — измърмори младият Борнхалд и отри уста с металната си ръкавица. Галад винаги мислеше за него като за „младия“, макар па бе само с година-две по-млад от самия него. Очите на Дейн бяха кръвясали, предната нощ пак беше наблегнал на брендито. — Като си свършил нещо лошо, макар и в служба на Светлината, ще направиш и нещо добро, да го изравниш.

Биар изсумтя кисело. Явно не точно това бе имал предвид.

— Е, добре — каза Галад. — Но никого не ще обвиня, ако обърне. Тази работа тук си е моя и само моя.

Все пак, щом пришпори пъстрия си кон, остана доволен, като препуснаха в галоп и го догониха с развети на гърбовете бели плащове. Щеше и сам да отиде, разбира се, но присъствието им все пак можеше да го опази да не го арестуват и обесят на място. Не че очакваше да оцелее. Но това, което трябва да се свърши, трябва да се свърши. Независимо от цената.

Конските копита закънтяха по каменната рампа, водеща към главната постройка на имението, и всички в широкия централен двор се обърнаха и ги изгледаха, докато влизаха: петдесет Чеда с лъскави брони и ризници, с конични шлемове, повечето на отпочинали коне, които раболепните, облечени в тъмни дрехи амадицийски коняри държаха за юздите. Вътрешните тераси бяха пусти, ако не се брояха шепата слуги, които ги зяпаха любопитно, докато се преструваха, че метат. Шестима Разпитвачи, едри мъжаги с изправената алена овчарска гега зад слънчевия изгрев, стояха плътно около Радам Асунава като лична охрана, встрани от останалите. Ръката на Светлината винаги стоеше встрани от останалите Чеда, предпочитание, което те одобряваха. Сивокосият Асунава, в справнение с чието скръбно лице Биар изглеждаше направо бузест, бе единственото присъстващо Чедо без броня и на снежнобелия му плащ изпъкваше само огненочервената гега, друг начин да се отличи. Но Галад само бегло забеляза кой е тук и очите му останаха приковани в един-единствен мъж в двора. Асунава можеше и да е замесен по някакъв начин — това си оставаше неясно, — но само лорд-капитан командирът можеше да търси сметка на Върховния инквизитор.

Еамон Валда не беше едър, но тъмното му изпито лице му придаваше вид на човек, очакващ подчинението като нещо, което му се полага. Застанал широко разкрачен, вдигнал надменно глава — пред-водител от глава до пети, той носеше белозлатия си табард върху позлатения нагръдник — копринен табард, по-пищно извезан от всичко, което някога бе обличал Педрон Ниал. Белият му плащ с широко разпереното на гърдите пламтящо слънце от предено злато също бе от коприна, както и златовезаното бяло палто. Шлемът под мишницата му бе позлатен и инкрустиран с огнено слънце на челото, а на масивния златен пръстен върху ръкавицата със стоманен гръб блестеше огромен жълт камък с всечен в него слънчев изгрев. Поредният знак на благоволение, получен от сеанчанците.

Валда леко се намръщи, щом Галад и спътниците му слязоха от конете и отдадоха чест с юмрук на гърдите. Конярите притичаха угод-ливо да поемат юздите.

— Защо не сте на път за Насад, Тром? — В думите на Валда прозвуча упрек. — Другите лорд-капитани вече са на половин ден път.

Той самият винаги закъсняваше за срещите със сеанчанците, навярно като потвърждение, че Чедата все още са съхранили някаква трошица независимост — това, че го завариха вече канещ се да тръгне, бе изненада — но винаги се грижеше другите офицери с висок ранг да пристигат навреме, дори това да налагаше да тръгват преди разсъмване. Явно не беше никак добре да се прекалява с търпението на новите властници — сеанчанците продължаваха да изпитват силно недоверие към Чедата.

Тром изобщо не прояви обичайната колебливост, каквато можеше да се очаква от човек, получил сегашния си ранг едва преди месец.

— Спешен въпрос, милорд капитан-командире — заяви той с много точно премерен поклон, ни на косъм по-нисък или по-висок от онова, което изискваше протоколът. — Подчинено на мен Чедо обвинява друго Чедо в насилие спрямо близка нему особа от женски пол и настоява за правото на Съда под Светлината, което по закон вие трябва да дадете или откажете.

— Странно искане, синко — рече Асунава, преди Валда да успее да проговори, и килна учудено глава. Гласът на Върховния инквизитор прозвуча дори скръбно, сякаш бе натъжен от невежеството на Тром. Очите му приличаха на нажежени въглени в мангал. — Обикновено обвиненият е този, който моли за присъдата на мечовете, и, както съм убеден, обикновено е, когато знае, че доказателствата биха го изобличили. Тъй или иначе, Съдът под Светлината не е търсен от близо четиристотин години. Кажете ми името на обвинения и ще уредя кротко спора. — Тонът му изведнъж стана леден, подобно на сенчеста пещера посред зима, макар очите му да продължаваха да пламтят. — Между чужденци сме и не можем да позволим да научат, че Чедо е способно на такова нещо.

— Молбата беше отправена към мен, Асунава — отсече Валда. В ядосания му поглед спокойно можеше да се таи открита омраза. А може би бе само неприязън от намесата на Рамад. Валда отметна наметалото си да оголи меча с кръглия предпазител, ръката му се отпусна върху дългата дръжка и той изправи рамене. И както винаги готов за помпозен жест, повиши глас така, че може би и хората вътре да го чуят, и по-скоро задекламира, отколкото заговори:

— Вярвам, че много от старите ни порядки трябва да се възродят и че законът е в сила! Винаги ще е в сила, тъй както е написан в прежни времена. Светлината въздава правосъдие, защото Светлината е правосъдие. Уведомете подчинения си, че може да предяви обвинението, Тром, и да се срещне меч срещу меч с обвинения. Ако последният се опита да откаже, заявявам, че е признал вината си, и заповядвам да бъде обесен на място, а вещите и рангът му да бъдат отнети в полза на обвинителя, както повелява законът. Казах! — И отново изгледа навъсено Върховния инквизитор. Тук май наистина имаше омраза.

Тром отново се поклони официално.

— Вие току-що го уведомихте лично, милорд капитан-командире. Дамодред?

Галад вътрешно изстина. Полазиха го тръпки — но не от страх, а от пустота. Когато Дейн, в пиянството си, бе изтърсил объркания слух, стигнал до ушите му, когато Биар с неохота потвърди, че не е само слух, го беше обзел гняв, изгарящ до костите огън, от който за малко щеше да обезумее. Сигурен беше, че главата му ще се пръсне, освен ако сърцето му не я изпревари. Сега беше като лед, изцеден от всякакво чувство. Той също се поклони формално. Много от онова, което трябваше да каже, бе постановено в закона, но останалото го подбра грижливо, за да си спести колкото може повече срам към скъп на сърцето му спомен.

— Еамон Валда, Чедо на Светлината, призовавам те пред Съда на Светлината заради насилие спрямо особата Мургейз Траканд, кралица на Андор, и за убийството й.

Никой не можеше да потвърди със сигурност, че жената, която тачеше като своя майка, е мъртва, но трябваше да е така. Десетина души бяха убедени, че е изчезнала от Крепостта на Светлината, преди тя да падне пред сеанчанците, а още толкова свидетелстваха, че не й е било позволено да напусне по своя воля.

Външно Валда не показа изненада от обвинението. Усмивката му по-скоро трябваше да изрази съжаление към глупостта на Галад с неговата претенция, но се долавяше и презрение. Той отвори уста, но Асунава отново го прекъсна.

— Това е нелепост — рече той по-скоро с тъжен, отколкото сърдит тон. — Задръжте този глупак и ще разкрием що за мраколюбски заговор е това, заговор, очернящ Чедата, един от които е и той.

Махна с ръка и двама от грамадните Разпитвачи пристъпиха към Галад, единият — с жестока усмивка, другият — с безизразно лице, хамалин, тръгнал да си свърши черната работа.

Но направиха само една стъпка. Из двора се разнесе тих съсък, щом Чедата разхлабиха мечовете в ножниците си. Поне десетина ги извадиха докрай и голите остриета лъснаха до хълбоците им. Амади-цийските коняри се присвиха, мъчеха се да станат невидими. Сигурно щяха да побягнат, ако смееха. Асунава се огледа, тежките му вежди се закатериха към челото в неверие, стиснатите му юмруци се вкопчиха в плаща. Странно, дори Валда като че ли се стъписа за миг.

Не можеше да е очаквал, че Чедата ще позволят този арест след собственото му заявление. А и да беше, бързо се овладя.

— Виждаш ли, Асунава? — едва ли не весело възкликна той. — Чедата следват моите заповеди и закона, а не прищевките на един Разпитвач. — Протегна ръката си с шлема настрана да го вземе някой.

— Отхвърлям наглото ти обвинение, млади Галад, и хвърлям мръсната ти лъжа в зъбите ти! Защото е лъжа или в най-добрия случай безумно приемане на някакъв злостен слух, пуснат от Мраколюбци или други, желаещи злото на Чедата. Все едно, ти опетни честта ми по най-мръсния начин, тъй че приемам предизвикателството ти пред Съда под Светлината, където ще те убия!

Едва се побра в рамките на ритуала, но беше отхвърлил обвинението и бе приел предизвикателството. А това стигаше.

Най-сетне Валда се усети, че още държи шлема си в протегнатата си ръка, и загледа намръщено един от Чедата, мършав салдеец, казваше се Кашгар, докато той не пристъпи напред. Кашгар — беше само подлейтенант, почти хлапак въпреки големия си клюнест нос и щръкналите като рога мустаци — взе шлема с явна неохота, а Валда продължи кисело, докато откопчаваше оръжейния си колан, за да му връчи и него.

— Внимавай с това, Кашгар. Оръжието е със знака на Чаплата. — Откопча фибулата на копринения си плащ и го пусна върху каменната настилка, а след него и табарда. Пръстите му зашариха по закопчалките на бронята. Явно не искаше да види как и други проявяват неохота да му помогнат. Лицето му беше съвсем спокойно, като се изключеше гневният поглед, изпълнен със закана за мъст не само към Галад. — Сестра ти иска да стане Айез Седай, както разбрах, Дамодред. Май разбирам откъде точно е тръгнало това. Преди време може би щях да съжаля за смъртта ти, но не и днес. Може пък да пратя главата ти в Бялата кула, за да видят вещиците плода на коварството си.

Със смръщено от тревога лице, Дейн пое плаща и колана на Галад и запристъпва от крак на крак, сякаш не беше сигурен правилно ли постъпва. Какво пък, беше му дадена възможност, а вече бе твърде късно да промени решението си. Биар сложи облечената си в стомана десница на рамото на Галад и се наведе към ухото му.

— Обича да удря по ръцете и краката — тихо заговори той, като мяташе през рамо погледи към Валда. С този яд, с който го гледаше, сигурно имаше нещо между двамата. Вярно, че това въсене не се различаваше много от обичайната му физиономия. — Обича да пусне кръв на противника, докато той вече не може да се държи на крака и дори да вдигне меча си, преди да налети за последния удар. Освен това е бърз като усойница и най-често ще бие отляво, и очаква същото от теб.

Галад кимна. Много десничари смятаха този удар за по-лек, макар че според него това бе странна слабост за един майстор на меча. Гарет Брин и Хенре Хаслин го бяха карали да се упражнява в смяна на горната ръка на дръжката, така че нямаше да попадне в този капан. А и желанието на Валда да удължава боя беше странно. Той самият беше научен да приключва нещата колкото може по-бързо и чисто.

— Благодаря — отвърна Галад и хлътналите бузи на Биар се разкривиха в кисела гримаса.

Биар беше всичко друго, но не и приятен, а и като че ли не харесваше никого освен младия Борнхалд. От тримата неговото присъствие бе най-голямата изненада, но беше тук и това говореше в негова полза.

Застанал насред каменния двор с юмруци на кръста, Валда се завъртя в кръг и заповяда гръмко:

— Всички да се отдръпнат до стените!

По плочите зачаткаха копита — Чедата и конярите се подчиниха за заповедта. Асунава и Разпитвачите му обаче останаха на място и на лицето на Върховния инквизитор се изписа хладен гняв.

— Разчисти средата! — викна Валда. — Двамата с младия Дамодред ще се срещнем тук…

— Простете, милорд капитан-командир — намеси се с поклон Тром, — но тъй като сте участник в Делото, не може да бъдете Арбитър. Освен Върховния инквизитор, който по закон не може да се намесва, тук аз съм с най-старшия ранг след вас, тъй че с ваше позволение…

Валда го изгледа с гняв, а после се отдръпна, застана до Кашгар, скръсти ръце на гърдите си и запотропва нервно с крак: изгаряше от нетърпение нещата да почнат.

Галад въздъхна. Ако в този ден всичко се обърнеше срещу него, приятелят му щеше да си създаде враг в лицето на най-властния човек сред Чедата. Тром така или иначе рано или късно щеше да стигне дотам, но сега беше съвсем сигурно.

— Дръж ги под око — рече той на Борнхалд и кимна към Разпитвачите, струпани край портата. Подчинените на Асунава все още стояха в плътен кръг около него като телохранители, всички с ръце на дръжките на мечовете.

— Защо? Дори и Асунава не може вече да се намеси. Ще е против закона.

Галад едва се сдържа да не въздъхне отново. Младият Дейн бе служил като Чедо по-дълго от него, а и баща му беше служил през целия си живот, но явно знаеше за Чедата по-малко и от него — за Разпитвачите законът бе това, което те казваха, че е.

— Просто ги дръж под око.

Тром застана по средата на двора, вдигнал над главата си извадения меч, успоредно на земята, и за разлика от Валда, изрече думите точно както бяха написани:

— В името на Светлината, сбрали сме се да свидетелстваме в Съд под Светлината, свещено право на всякое Чедо на Светлината. Светлината свети над истината и тук Светлината ще освети правдата. Нека никой не проговаря освен оня, що има законно право, и всеки, що се опита да се намеси, да бъде посечен на място. Тук правосъдие ще се намери под Светлината от мъж, обрекъл живота си под Светлината, от силата на десницата му ще се намери, и от волята на Светлината. Противниците ще се срещнат без оръжие където аз сега стоя — продължи той и сведе меча настрани, — и ще говорят насаме, само за техните уши. Светлината дано им помогне да намерят слова да спрат това без кръвопролитие, а ако не го сторят, едно от Чедата трябва днес да умре, името му да бъде заличено от списъците ни и анатема да падне над паметта му. Да бъде, в името на Светлината.

Тром отстъпи встрани и Валда закрачи към центъра с походката, наречена „Котка, прекосяваща двора“, нагло и нехайно. Знаеше, че няма думи, които да спрат проливането на кръв.

За него битката вече бе започнала. Галад пристъпи напред да го срещне. Беше почти с една глава по-висок от него, но Валда се държеше все едно че той е по-едрият, уверен в победата си. Усмивката му бе изпълнена с презрение.

— Нищо ли няма да кажеш, момченце? Нищо чудно, след като майстор на меча ще ти резне главата след минута. Но едно искам да ти набия в ума, преди да те убия. Пачаврата беше здрава последния път, когато я видях, а ако вече е мъртва, ще съжалявам. — Усмивката му се разшири, изпълнена с насмешка и презрение. — Беше най-хубавата кобила, която съм яздил, и се надявам отново да я яхна някой ден.

Нажежен, изпепеляващ гняв бликна в душата на Галад, но той с усилие успя да обърне гръб на Валда и се отдалечи, съсредоточил целия си гняв във въображаемия пламък, като го бяха учили двамата му учители. Мъж, който се бори с гняв, умира в гняв. Когато спря при младия Борнхалд, вече бе постигнал онова, което Гарет и Хенре наричаха „целостта“. Понесе се в пустошта, измъкна меча от ножницата, поднесена му от Борнхалд, и леко извитото оръжие се превърна в част от него.

— Какво ти каза? — попита Дейн. — За миг лицето ти стана убийствено бледо.

Биар стисна Дейн за рамото и изръмжа:

— Не го разсейвай.

Галад не беше разсеян. Чуваше съвсем ясно всяко проскърцване на кожено седло, всяко изкънтяване на копито по каменните плочи. Чуваше бръмченето на мухите на десетина стъпки от себе си все едно че бръмчаха в ухото му. Струваше му се, че дори вижда пърхането на крилцата им. Слял се беше с мухите, с двора, с двамата мъже. Част бяха от него — и не можеше да се разсее от самия себе си.

Валда го изчака да се обърне, преди с мълниеносно движение да извади оръжието си. Мечът вихрено се завъртя в лявата му ръка, със скок се озова в дясната и отново изсвистя в кръг във въздуха, преди да застине, вдигнат и непоклатим в двете му ръце. Той се плъзна напред, отново с походката „Котка, прекосяваща двора“.

Вдигнал своя меч, Галад тръгна към него без мисъл, с повлияна навярно от състоянието на ума му походка. Бе наречена „Празнота“ и само тренирано око щеше да разбере, че той не просто върви. Само тренирано око щеше да види, че той е в съвършено равновесие при всеки удар на сърцето си. Валда не беше спечелил меча си със знака на Чаплата като благоволение. Петима майстори на меча се бяха събрали да преценят уменията му и бяха гласували единодушно да бъде удостоен с титлата. Гласуването винаги трябваше да е единодушно. Единственият друг начин да се спечели тя бе да убиеш носителя на меч със знака на Чаплата в честен двубой, един срещу друг. Валда го бе получил по-млад, отколкото Галад беше сега. Все едно. Не беше се съсредоточил върху смъртта на Валда. Не беше се съсредоточил върху нищо. Но желаеше смъртта му дори да се наложеше да „Прибере меча в ножницата“, тоест драговолно да приеме оръжието със знака на Чаплата в плътта си, за да го постигне. Приел беше, че може да се стигне и до това.

Валда бе решил да не губи време с маневри. В мига, в който Галад влезе в обхвата му, „Откъсването на висящата ниско ябълка“ блесна като мълния към шията на младия мъж, все едно че Валда наистина смяташе да му вземе главата още в първата минута. Имаше няколко възможни отговора, всички превърнали се в инстинкт след усилни тренировки, но предупрежденията на Биар се зареяха смътно в глъбините на ума на Галад и се съчетаха с обещаното от противника му.

Двойно предупреждение. Без да го помисли съзнателно, той избра друг начин — отстъпи встрани и напред тъкмо когато „Откъсването на висящата ниско ябълка“ премина в „Ласката на леопарда“. Очите на Валда се разшириха от изненада, щом ударът му не улучи лявото бедро на Галад — вярно, мина на косъм, ококориха се още повече, когато „Цепенето на коприна“ остави разрез на дясната ръка на противника му, над лакътя, но мигновено премина в „Гълъба в полет“, толкова бързо, че Галад трябваше да отскочи, преди мечът му едва да отбие атаката с „Кралския рибар, кръжащ над блатото“.

И двамата затанцуваха фигурите, напред и назад, плъзгаха се по каменната настилка. „Гущерът в трънливия храст“ отвърна на „Тризъ-бата мълния“. „Лист на вятъра“ контрира „Змиорка сред лилиите“, а „Двата подскачащи заека“ срещнаха „Колибри целува орлово нокът-че“. Напред-назад, гладко, като при демонстрация на фигури. Галад опитваше атака след атака, но Валда наистина беше бърз като усойница. „Танцът на горската яребица“ му струва плитка рана на лявото рамо, а „Червен ястреб сграбчва гълъба“ — още една на лявата ръка, малко по-дълбока. „Река от светлина“ можеше напълно да му отнесе ръката, ако не беше посрещнал водоравния удар с отчаяно бързия „Дъжд в бурен вятър“. Остриетата святкаха и изпълваха въздуха с трясъка на стомана в стомана.

Не можеше да каже колко дълго вече се биеха. Времето бе престанало да съществува, съществуваше само мигът. Струваше му се, че двамата с Валда се движат, сякаш са под вода, със забавени от тегленето на морето движения. На лицето на капитан-командира изби пот, но той се усмихваше самоуверено, привидно необезпокоен от леката рана на ръката си, единствената, която бе получил. Пот се стичаше по лицето на Галад и пареше очите му. И кръвта — на вадичка надолу по ръката му. Тази рана рано или късно щеше да го забави, сигурно вече го забавяше, но бе получил и две на лявото бедро, по-сериозни. Кракът му в ботуша вече бе мокър от кръв и той не можеше да избегне лекото накуцване, което с времето щеше да се влоши. Ако Валда щеше да умре, то трябваше да стане скоро.

Преднамерено си пое дълбоко дъх, после вдиша отново, бавно и през устата, и още веднъж. Нека Валда да си помисли, че се задъхва. Мечът му излетя напред във „Вдяването на иглата“, нацелен към лявото рамо на Валда и не толкова бързо, колкото можеше да е. Капитан-командирът парира с лекота с „Лястовицата в полет“ и моментално се плъзна в „Лъвския скок“. Това му донесе още едно перване в лявото бедро; не смееше да е по-бърз в защитата, отколкото в атаката.

Нов замах с „Вдяването на иглата“ към рамото на Валда, още веднъж и още, като през цялото време гълташе въздух през устата. Само късметът го пазеше да не получи още рани в размяната на удари. А може би Светлината наистина грееше над този двубой.

Усмивката на Валда се разшири — беше повярвал, че противникът му е на ръба на силите си, че е изтощен и схванат. Когато Галад започна „Вдяването на иглата“ за пети път, много бавно, мечът на противника му подхвана „Лястовицата в полет“, механично и почти небрежно. И Галад вложи цялата бързина, която му бе останала, изведнъж промени удара си и „Жъненето на ечемика“ перна Валда точно под гръдния кош.

За миг той като че ли не осъзна, че е поразен. Направи стъпка напред и подхвана нещо, което можеше да мине за „Падащите камъни от стръмнината“. После очите му се разшириха и той се олюля, изтърваният меч издрънча на каменните плочи, докато той рухваше на колене. Дланите му притиснаха широката рана, сякаш се опитваше да задържи вътрешностите си, устата му зейна, изцъклените очи се приковаха в лицето на Галад.

Каквото и да се канеше да каже, така и не се разбра, защото кръвта блъвна и потече по брадичката му. Валда рухна по очи и затихна.

Мигновено и по навик, Галад изви рязко меча в ръката си да изтръска капките кръв, покриващи цялото острие, а после бавно се наведе и изтри последните петънца в белия плащ на Валда. Болката, която бе пренебрегвал досега, накрая лумна. Лявото му рамо и цялата ръка пареха; бедрото му сякаш гореше. Изправи се с мъка. Навярно беше по-близо до пълното изтощение, отколкото си беше мислил. Колко дълго се бяха били? Беше предполагал, че ще изпита удовлетворение от това, че майка му е отмъстена, но не усещаше нищо освен празнота. Смъртта на Валда не бе достатъчна. Нищо нямаше да е достатъчно, освен ако Мургейз Траканд не се съживеше.

Изведнъж чу ритмично тупане, вдигна очи и погледна Чедата. Всички се тупаха с десните си ръце по левите рамене в знак на одобрение. Всички до един. Освен Асунава и Разпитвачите. От тях нямаше и помен.

Биар притича с малка кожена торба, внимателно разтвори разрезите по ръкава на палтото му и измърмори:

— Тия ще трябва да се шият. Но може да почакат. — После коленичи до Галад, извади превръзки от торбичката и започна да ги увиваоколо раните на бедрото му. — Тези също трябва да се шият, но това ще задържи кървенето, докато не станеш готов.

Други вече се трупаха около тях, поднасяха поздравленията си — пешаците отпред, зад тях — мъжете на коне. Никой дори не погледна трупа: освен Кашгар, който почисти меча на Валда в същото зацапано с кръв вече палто, преди да го прибере в ножницата.

— Къде изчезна Асунава? — попита Галад.

— Тръгна веднага щом Валда падна — отвърна притеснено Дейн. — Сигурно към лагера да доведе Разпитвачи.

— Тръгна в обратната посока, към границата — подхвърли някой. Насад се намираше точно отвъд границата.

— Лорд-капитаните — рече Галад и Тром кимна.

— Никое Чедо няма да позволи на Разпитвачите да те арестуват за това, което се случи тук, Дамодред. Освен ако капитанът му не го заповяда. Мисля, че някои биха го направили. — Мъжете замърмориха сърдито, че за нищо на света няма да допуснат подобно нещо, но Тром вдигна ръце да млъкнат. — Знаете, че е вярно. Всичко друго би било метеж. — Това предизвика мъртва тишина. Никога не бе имало метеж в ордена на Чедата. Но и нищо подобно на сцената преди малко не се беше случвало в редиците им. — Ще ти напиша заповед за освобождаване от Чедата, Галад. Някой все пак може да заповяда да те арестуват, но ще трябва да те намерят, а ти ще си ги изпреварил. На Асунава ще му трябва половин ден, докато се добере до другите лорд-капитани, а който и да тръгне с него, няма да могат да се върнат преди нощта.

Галад поклати сърдито глава. Тром беше прав, но всичко тук бе сбъркано. Много сбъркано.

— Ще подпишеш ли освобождаването и на другите? Знаеш, че Асунава ще измисли начин да обвини и тях. Ще подпишеш ли освобождаване за Чедата, които не искат да помагат на сеанчанците да завзимат земите ни в името на някакъв човек, умрял преди повече от хиляда години? — Няколко тарабонци се спогледаха и закимаха, също и други, не само амадицийци. — А мъжете, които бранеха Крепостта на Светлината? Това „освобождаване“ дали ще им свали веригите? Ще накара ли сеанчанците да престанат да се държат с тях като с животни?

Още сърдит ропот. Тези затворници вгорчаваха душите на всички Чеда.

Скръстил ръце пред гърдите си, Тром го изгледа, сякаш го виждаше за първи път.

— А ти какво би направил?

— Бих накарал Чедата да намерят човек, който и да е, който да се бие със сеанчанците, и да се съюзят с него. Бих се погрижил Чедата на Светлината да препускат в Последната битка, вместо да помагат на сеанчанците да ловят айилци и да ограбват страните ни.

— Който и да е? — въкликна с пискливия си гласец един кайрие-нец — Дойрелин. Никой не си правеше майтап с гласа на Дойрелин. Макар и нисък, той беше почти толкова широк, колкото висок, по тялото му нямаше и грам тлъстина и можеше да сложи орехи между пръстите си и да ги счупи, като си свие юмруците. — Това може да означава и Айез Седай!

— Ако искаш да бъдеш на Тармон Гай-дон, ще трябва да се сражаваш редом с Айез Седай — кротко отвърна Галад.

Младият Борнхалд се намръщи отвратено, и не беше единственият. Биар почти се надигна, след което се наведе отново да си свърши работата. Но никой не изрази несъгласие. Дойрелин бавно кимна, сякаш не се беше замислял досега за това.

— Вещиците изобщо не ги понасям — заговори Биар, без да вдига глава. Кръвта се просмукваше през превръзките, докато ги стягаше. — Но Поученията гласят, че за да надвиеш гарвана, трябва да се съюзиш със змията, докато свърши битката. — Всички закимаха съгласни.

Гарванът означаваше Сянката, но всички знаеха, че също така е сеанчанският имперски герб.

— Аз ще се бия до вещиците — заяви един дългурест като върлина тарабонец — и дори до тези Аша’ман, за които непрекъснато слушаме, стига те да се бият със сеанчанците. Или на Последната битка. И ще се бия с всеки, който каже, че греша. — Огледа се сърдито, сякаш бе готов да почне още тук и веднага.

— Изглежда, нещата ще се разиграят точно както го желаете, милорд капитан-командире — каза Тром, с доста по-дълбок поклон от този, с който бе удостоил Валда. — До някаква степен поне. Кой може да каже какво ще ни донесе следващият час, да не говорим за утре?

Галад се изсмя и собственият му смях го изненада. Едва до вчера беше сигурен, че никога повече няма да може да се засмее.

— Лоша шега, Тром!

— Така е написано в закона. А и Валда сам го заяви! Освен това ти намери кураж да кажеш това, което мислят мнозина, макар да си държат езиците зад зъбите, самият аз съм от тях. Твоят план за Чедата е по-добър от всичко, което съм чувал, откакто умря Педрон Ниал.

— Все пак е лоша шега. — Каквото и да гласеше законът, тази му част бе пренебрегвана още от края на Стогодишната война.

— Ще видим какво имат да кажат Чедата по въпроса — отвърна Тром и се ухили широко. — Когато ги приканиш да ни последват към Тармон Гай-дон и да се бият рамо до рамо с вещиците.

Мъжете отново започнаха да се тупат по раменете, този път по-силно, отколкото след победата му. Отначало бяха само неколцина, после се включиха и други, накрая всички, в това число и Тром, изразиха одобрението си. Всички освен Кашгар. С дълбок поклон салдеецът поднесе с две ръце на Галад прибрания в ножницата меч със знака на Чаплата.

— Това вече е ваше, милорд капитан-командире.

Галад въздъхна. Надяваше се тази глупост да заглъхне, преди да стигнат лагера. Връщането там бе достатъчно глупаво и без подобни претенции. Най-вероятно щяха да го оковат във вериги, ако преди това не го пребиеха до смърт.

Но трябваше да тръгне. Това бе правилният избор.

Светлината бе започнала да се усилва в тази хладна пролетна утрин, макар слънцето още да не се беше показало и на резка над хоризонта, и Родел Итуралд вдигна обкования със злато далекоглед, за да огледа селото под хълма, на който бе спрял дорестия си кон. Мразеше да чака да стане достатъчно светло, за да вижда. Предпазливо, за да не блесне лещата, той постави върху палеца си края на дългата тръба и я заслони със свитата си в шепа ръка. В този час стражите щяха да са най-малко бдителни, успокоени, че тъмнината, в която може да се промъкне враг, скоро ще се отдръпне, ала откак се бе прехвърлил от равнината Алмот, той беше чул истории за айилски набези в Тарабон. Ако самият той беше страж и се озърташе за дебнещи наоколо айилци, щяха да му израстат още очи. Тази странна страна не беше заки-пяла като разритан мравуняк срещу проклетите диваци. Странна, и може би зловеща. Тук можеше да се видят много въоръжени мъже, сеанчанци и подчинени на тях тарабонци, сеанчански орди строяха ферми и даже цели села, но достигането му дотук се бе оказало прекалено лесно. Днес обаче лесното свършваше.

Зад него сред дърветата нетърпеливо тъпчеха коне. Стотината до-манци, които го придружаваха, бяха кротки и тихи, чуваше се единствено поскръцването на кожа, щом някой помръднеше в седлото, но той усещаше напрежението им. Де да бяха два пъти повече! Пет пъти! В началото това, че щеше да тръгне със сила, съставена главно от тарабонци, му бе вдъхвало увереност. Вече не беше сигурен, че е взел правилното решение. Все едно, много късно беше за самообвинения.

По средата между Елмора и границата с Амадиция, Серана лежеше в равната тревиста долина сред гористи хълмове, простряна на цяла миля до дърветата във всяка посока освен тази, в която се намираше той — между него и селото имаше езеро, запълвано от два широки потока. Не беше място, което да изненадаш посред бял ден. Селото си беше доста голямо още преди идването на сеанчанците, спирка за потеглилите на изток търговски кервани, с десетина хана и почти толкова улици. Селяните вече поемаха по дневните си дела — жените, закрепили кошове на главите си, плавно запълваха селските улички, други бяха напалили огньове под казаните за пране зад къщите си, мъжете с широки крачки бяха тръгнали по работа и от време на време поспираха да разменят някоя дума. Обичайна утрин. Децата вече тичаха и играеха — търкаляха обръчи и си подхвърляха торбички с боб. От невидима ковачница смътно се дочу ек на желязо. Димът от огнищата бавно изтляваше над комините.

Доколкото можеше да се види, никой в Серана не обръщаше внимание на трите двойки пазачи с белите ивици, драснати през металните им нагръдници, които бавно обикаляха на коне на около четвърт миля от селото. Езерото, доста по-широко от селото, го защитаваше Добре откъм четвъртата страна. Пазачите като че ли бяха приети като Дребна част от ежедневието, както и сеанчанският лагер, заради който Серана бе увеличила размерите си двойно.

Итуралд поклати глава. Самият той нямаше да разположи лагера така, лакът до лакът със селото. Покривите на Серана бяха все керемидени, червени, зелени или сини, но самите постройки бяха дървени; един пожар в селището щеше много лесно да плъзне и в лагера, където складовите шатри, съшити от зебло и големи колкото цели къщи, далеч надвишаваха по брой по-малките, в които спяха бойците, а огромните пирамиди от каци и бурета покриваха два пъти повече терен, отколкото всички шатри заедно. Беше почти невъзможно да се държат селяните с по-ловки пръсти далече от тях. Във всяко селище се намираха сръчни ръце, които свиваха всичко, до което можеха да се докопат, а дори и честните хора се поддават на изкушение под носа им. Но пък местоположението означаваше по-късо разстояние за носене на вода от езерото и още по-късо за войниците, които да прескочат за халба ейл или чаша вино в селото, когато не са на дежурство. Намекваше обаче и за командир, който поддържа хлабава дисциплина.

Хлабава или не, лагерът също се беше раздвижил и в сравнение с ритъма там суматохата в селото изглеждаше като леност. Войници проверяваха животните на дългите коневръзи, знаменосци проверяваха войници, подредени в строй, стотици работници товареха и разтоварваха фургони, коняри водеха коне към впряговете. Всеки ден по пътя от изток и запад към този лагер се стичаха кервани с фургони, докато други потегляха. Възхищаваше го сеанчанската ефикасност в грижата войниците да имат каквото им трябва тогава и където трябва. Заклети в Дракона мъже тук в Тарабон, повечето с кисели лица, повярвали, че сеанчанците са убили мечтата им, драговолно му бяха разправяли всичко, каквото знаеха, макар и да не можеха да тръгнат с него. В лагера се съхраняваше всичко — от ботуши до мечове, стрели и подкови, манерки за вода — достатъчно, за да се снаряжат хиляди войници от главата до петите. Щяха да усетят загубата.

Той сниши далекогледа, за да прогони една тлъста зелена муха, бръмнала пред лицето му. Почти моментално я замениха други две. В Тарабон гъмжеше от мухи. Винаги ли идваха тук толкова рано? Докато се върнеше в Арад Доман, там едва щяха да са започнали да се люпят. Стига да се върнеше. Не. Никакви лоши мисли. Когато се върнеше. Иначе Тамсин щеше да е недоволна, а не беше разумно да я ядосва прекалено.

Повечето мъже долу бяха наемни работници, а не войници, и не повече от стотина бяха сеанчанци. Все пак по обед предния ден бе пристигнала чета от триста тарабонци в нашарени на ивици брони, над два пъти повече от неговите хора, и това го принуди да промени плановете си. Друга тарабонска част, също толкова голяма, беше влязла в лагера по залез-слънце, колкото да могат да хапнат и да налягат за сън всеки където може да опъне походната си постеля. Свещите и маслото за светилници бяха войнишки лукс. В лагера имаше и една от ония окаишени жени, дамане. Той съжаляваше, че не можеше да изчака, докато го напусне — трябваше да я водят нанякъде, каква полза от дамане в снабдителен лагер? — но днес беше определеният ден и не можеше да си позволи да даде на тарабонците повод да го обвинят, че се въздържа. Някои щяха да се вкопчат в какъвто и да е повод, за да си тръгнат по своя път. Знаеше, че няма да го следват много дълго, но трябваше да задържи колкото може повече от тях за още няколко дни.

Измести поглед на запад, без повече да си прави труд с далекогледа, и прошепна:

— Сега.

Сякаш по негова заповед двеста души с лица, скрити под тежки забрала, препуснаха в галоп от дърветата. И тутакси спряха, конете им залудуваха на място, ездачите заразмахваха увенчаните със стомана пики, а водачът им дивашки запрепуска пред тях в явно усилие да наложи някакво подобие на ред.

Итуралд много добре си представяше гнева на Торней Ланасиет, че трябва да разиграва цялото това позорище. Набитият Заклет в Дракона мъж изгаряше да се сблъска със сеанчанците. С които и да било сеанчанци. Трудно беше да го разубеди да не нападне още в деня, в който прекосиха границата. Предния ден видимо бе преизпълнен с радост, че най-сетне може да изтърка омразните ивици от бронята си, ивиците, показващи вярност към завоевателите. Все едно — дотук изпълняваше заповедите му до последната буква.

Когато стражите най-близо до Ланасиет завъртяха конете и препуснаха към селото и сеанчанския лагер, Итуралд насочи вниманието си натам и отново вдигна далекогледа. Тревогата, която вдигнаха, явно не се прие като неуместна. Всякакво движение беше секнало. Някои сочеха конниците, други стояха зяпнали. Последното, което бяха очаквали, беше набег. Защото сеанчанците със сигурност смятаха тарабон-ците за предани и свои. Той погледна към селото. Хората по улиците също зяпаха към странните ездачи. И те не бяха очаквали нападатели. Според него сеанчанците бяха прави — мнение, което едва ли щеше да сподели с който и да било тарабонец в обозримо бъдеще.

При добре обучени мъже стъписването обаче можеше да продължи само дотук. В лагера войниците се разтичаха за конете си, повече-то още неоседлани, макар конярите да бяха подхванали работата си колкото може по-бързо. Осемдесетина сеанчански пешаци-лъкометци се строиха и хукнаха през Серана. При това доказателство, че наистина има заплаха, селяните награбиха по-малките деца и подкараха по-големите към уж безопасните къщи. За няколко мига улиците опустяха — останаха само забързаните стрелци с разноцветно лакираните си брони и странните шлемове.

Итуралд завъртя далекогледа към Ланасиет и видя, че повежда конниците си в галоп.

— Изчакай — изръмжа той. — Задръж!

Тарабонецът като че ли отново чу заповедта му и най-сетне вдигна ръка да спре хората си. Добре, че все още бяха на половин миля от селото. Лудоглавият глупак уж трябваше да е на миля разстояние, още в края на гората, уж без да може да въдвори ред, тъй че да го ометат лесно, но и половината биваше. Итуралд едва потисна сърбежа да опипа рубина на лявото си ухо. Битката вече беше започнала, а в битка трябва да накараш подчинените си да повярват, че си съвършено хладнокръвен, напълно безстрастен. Че не държиш на всяка цена да сриташ предполагаемия си съюзник. Защото чувствата се преливат от пълководеца към хората му, а ядосаните бойци се държат глупаво, оставят се да ги убият и губят битките.

Опипа рисунката с форма на полумесец на бузата си — в ден като този един мъж трябва да изглежда възможно най-добре, — вдиша няколко пъти бавно и отмерено, докато се убеди, че вътрешно е толкова хладнокръвен, колкото и външно, след което отново насочи вниманието си към лагера. Повечето тарабонци вече бяха яхнали конете, но изчакаха двайсетимата сеанчанци, предвождани от един висок тип с тънък пискюл на шантавия си шлем, да препуснат в галоп през селото, преди да поемат след тях, дошлите късно вчера ги последваха. Итуралд гледаше фигурата в челото на колоната, мяркаща се в празнините между къщите. Единственият пискюл трябваше да отличава лейтенант или може би подлейтенант. Което на свой ред можеше да означава голобрадо хлапе в първата в живота му роля на командващ или пък побелял ветеран, който може да ти клъцне главата, ако направиш само една грешка. Странно, но дамане, която си личеше по лъскавата сребриста каишка, свързваща я с ездачката до нея, препускаше буйно като всички останали. Според всичко, което беше чувал, дамане бяха пленнички, но тази изглеждаше точно толкова нетърпелива като другата, сул-дам. Може би…

Изведнъж той затаи дъх и всякакви мисли за дамане изчезнаха от ума му.

На улицата все още имаше хора — седем-осем мъже и жени; бяха скупчени точно пред препускащата колона и като че ли не чуваха тропота на копитата. Нямаше време сеанчанците да се спрат, дори й искаха, а имаха всякакво основание да не го направят с врага отп-ред, но ръката на високия мъж като че ли изобщо не трепна на юздите когато той и останалите връхлетяха върху хората. Ветеран значи, Итуралд смъкна далекогледа и измърмори молитва за мъртвите. По-добре бе да не гледа онова, което щеше да остане след колоната.

На двеста разтега извън селото офицерът започна да престроява ескадрона си при стрелците, които вече бяха спрели и чакаха в готовност със заредени стрели. Замаха с ръка на тарабонците кой накъде да поеме, след което се завъртя и насочи далекогледа си към Ланасиет. Светлината се отрази от металната обшивка на тръбата — слънцето вече се издигаше. Тарабонците се раздвоиха, лъснаха остриетата на пиките, всички наклонени под един и същ ъгъл — бяха дисциплинирани бойци и се строиха идеално от двете страни на лъкометците.

Офицерът се наведе в седлото и каза нещо на сул-дам. Ако сега я оставеше да се отприщи с нейната дамане, щеше да е катастрофа. А и да не я оставеше, пак можеше да се окаже катастрофа. Последните тарабонци, дошлите най-късно, започнаха да се развръщат в редица на петдесет разтега зад другите, насочили остриетата на пиките към земята, и заизваждаха късите си лъкове от калъфите, стегнати зад седлата. Ланасиет, проклетникът, подкара своите напред в галоп.

Итуралд се извърна за миг и извика, достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Готови!

Кожените седла изскърцаха, щом мъжете стиснаха юздите. После той измърмори нова молитва за мъртвите и каза сухо:

— Стреляй!

Като един, тристате тарабонци в дългата редица — неговите тарабонци — вдигнаха лъковете си и стреляха. Не му трябваше далекоглед, за да види как настръхнаха от забититите стрели сул-дам, дамане и офицерът. Бяха почти пометени от седлата, мигом улучени на десетина места. Гризеше го съвестта заради тази заповед, но на това бойно поле двете жени бяха най-опасните. Останалото от залпа свали повече-то вражески стрелци и още докато падаха, полетя втори залп, който орази последните стрелци и очисти още конски гърбове.

Изненадани, верните на Сеанчан тарабонци се опитаха да дадат отпор. Сред тези, които все още бяха на коне, някои снишиха пиките за контраатака. Други, може би обзети от безразсъдството, обсебващо онякога хората в битка, пуснаха пиките и опънаха лъковете си. Но третият залп ги помете, фурията от стрели прониза гръдните брони от съвсем близо — и оцелелите изведнъж осъзнаха, че са оцелели. Повече то им другари се гърчеха на земята или се мъчеха да се надигнат, макар и пронизани от по две-три стрели.

Вече бяха по-малко на брой от противниците си. Няколко души обърнаха конете и след миг повечето вече бягаха на юг, подгонени от последния дъжд стрели, който свали още от тях.

— Стой! — викна Итуралд. — Задръж.

Шепа конници стреляха отново, но останалите благоразумно се въздържаха. Можеха да убият още някой, преди врагът да избяга извън обхвата им, но тази група вече бе разбита, а много скоро щеше да им потрябва всяка стрела. Най-хубавото беше, че никой от тях не се впусна в гонитба.

Същото не можеше да се каже за Ланасиет. С развети плащове, той и двестате му тарабонци вече препускаха след бягащите. Итуралд си представи, че чува лая им — като кучета по дирята на бягаща плячка.

— Според мен Ланасиет го видяхме за последно, милорд — каза Джалам, щом дръпна юздите до него.

Итуралд сви рамене.

— Сигурно, млади приятелю. Все едно — изобщо не съм си въобразявал, че тарабонците ще се върнат с нас в Арад Доман. А ти?

— Не, милорд — отвърна високият Джалам. — Но си мислех, че ще опази честта си в първата битка.

Итуралд вдигна далекогледа си към продължаващия бясната езда Ланасиет. Вече не се виждаше и едва ли щеше да му дойде умът, дето го нямаше. Една третина от частта му беше пометена, все едно че ги беше избила дамане. А беше разчитал на още няколко дни. Трябваше пак да промени плановете си, може би да промени и следващата си цел.

Изтласка Ланасиет от мислите си, обърна далекогледа към улицата, където бяха стъпкани селяните, и изсумтя изненадано. Не се виждаха никакви прегазени тела. Приятели и съседи сигурно бяха излезли да ги извлекат, макар че при битка в края на селото това изглеждаше почти толкова вероятно, колкото ако труповете сами се бяха вдигнали, след като конете ги бяха стъпкали.

— Време е да изгорим тия хубавички сеанчански складове — рече той.

Пъхна далекогледа в кожения калъф, вързан за седлото, нахлузи шлема и смуши Здравеняк надолу по склона. Джалам и другите го последваха в колона по двама. Коловозите от селски фургони и разровеният бряг издаваха брода през източния поток.

— А, Джалам! Кажи на няколко души да предупредят селяните да почнат да местят каквото там искат да спасят. Да почнат с къщите най-близо до лагера.

Щом пожарът можеше да плъзне в едната посока, със същата сила можеше и в другата. И сигурно щеше да стане точно така.

Всъщност той вече беше подпалил най-важния пламък. Най-мал-кото беше раздухал жаравата. Стига Светлината да го огрееше, стига никой да не се окажеше обзет от нетърпение или отчаян от прангите, наложени от Сеанчан над Тарабон, стига никой да не бе претърпял злополуките, които можеха да провалят и най-добре замисления план, то из целия Тарабон над двайсет хиляди мъже щяха да са нанесли удар като този, или щяха да го сторят до края на деня. А на другия ден щяха да го повторят. Единственото, което му оставаше сега, беше с бой да си пробие път назад, през над четиристотинте мили в Тарабон, без да щади кръвта на Заклетите в Дракона тарабонци, да събира своите и след това да прекоси наново равнината на Алмот. Стига Светлината да го огрееше, този пламък щеше да опари сеанчанците достатъчно силно, за да ги накара да го подгонят, изпълнени с гняв. С много, много гняв, надяваше се Итуралд. И тогава щяха да се напъхат главоломно в капана, който им беше поставил, преди да са разбрали за съществуването му. А ако не го подгонеха, поне беше отървал отечеството си от тарабонците и бе обвързал доманските Заклети в Дракона да се сражават за краля, а не срещу него. А ако усетеха капана…

Докато яздеше надолу по склона, Итуралд се усмихна. Ако усетеха капана, той вече бе подготвил друг план, и още един зад него. Винаги гледаше напред и винаги предвиждаше всяка възможност, която можеше да си въобрази, освен ако самият Прероден Дракон не се появеше пред него. Смяташе, че плановете, които е подготвил, ще се окажат достатъчни. Засега.

Върховната лейди Сурот Сабел Мелдарат лежеше будна в леглото си, втренчена в тавана. Луната беше залязла и сводестите прозорци с изглед към дворцовата градина бяха притъмнели, но очите й се бяха приспособили, тъй че можеше да различи поне очертанията на изящно изрисуваните фигури. До разсъмване оставаха не повече от час-два, но тя все още не беше мигнала. Беше лежала будна през повечето нощи, откакто изчезна Тюон, заспиваше едва след като умората склопи очите й, колкото и упорито да се мъчеше да ги задържи отворени.

Сънят й носеше кошмари, които, за жалост, не можеше да забрави. В Ебу Дар така и не падаше истински студ, но нощем все пак ставаше леко прохладно, достатъчно, за да я държи будна под тънката копринена завивка. Въпросът, който терзаеше сънищата й, бе прост и очевиден. Жива ли беше Тюон, или мъртва?

Бягството на онази дамане от Ата-ан Миере и убийството на кралица Тилин говореха в полза на смъртта й. Твърде значими бяха тези три „случайни“ събития в рамките на една нощ, за да са просто съвпадение, а първите две сами по себе си бяха достатъчно ужасяващи, за да намекнат, че с Тюон се е случило най-лошото. Някой се опитваше да всее страх сред Риагел, „Завърналите се“, може би за да осуетят цялото Завръщане. А как по-добре щеше да го постигне от това да убие Тюон? Нещо по-лошо, трябваше да е някой от своите. След като Тюон бе слязла тук под булото, никой тукашен не знаеше коя е. Тилин със сигурност бе убита с Единствената сила, от сул-дам и нейната дамане. Сурот беше подскочила от радост при предположението, че виновниците са Айез Седай, но рано или късно някоя важна особа щеше да зададе въпроса как такава жена е успяла да влезе в дворец, гъмжащ от дамане, в град, гъмжащ от дамане, и да остане незабелязана. Най-малкото една сул-дам е била нужна, за да се откаиши онази дамане от Морския народ. А две от собствените й сул-дам бяха изчезнали почти по същото време.

Впрочем, липсата им бе забелязана два дни по-късно и никой не ги беше виждал в нощта, в която изчезна Тюон. Самата тя не вярваше да са замесени, макар да бяха в кучкарниците. Първо, не можеше да си представи как Рена или Сета ще махнат каишката на дамане. Със сигурност бяха имали достатъчно основания да се измъкнат и да си потърсят работа по-далечко, при някой, който не знае мръсната им тайна, някоя като Егеанин Тамарат, която бе откраднала двойка дамане. Странно за човек, съвсем наскоро повишен до Кръвта. Странно, но маловажно — Сурот не виждаше как би могло да се свърже с останалото. Навярно напрежението и сложните отношения сред благородничес-ката класа се бяха оказали твърде много за прост моряк. Все едно, рано или късно щяха да я намерят и да я арестуват.

Важният, потенциално гибелният факт бе в това, че Рена и Сета ги нямаше и никой не можеше да каже точно кога са заминали. Ако някой неподходящ човек забележеше, че заминаването им е било толкова близо до критичния момент, и си направеше погрешни заключения… Тя притисна очите си с ръце и тихо въздъхна, почти простена.

Дори да избегнеше подозренията, че е убила Тюон, ако Тюон бе мъртва, самата тя бе задължена да се извини на Императрицата, дано да живее вечно. За смъртта на признатата наследница на Кристалния трон извинението й щеше да е продължително и колкото болезнено, толкова и унизително. Можеше да приключи с екзекуция или още по-лошо — да я изпратяттят на платформата като собственост. Не че всъщност щеше да се стигне дотам, макар че в кошмарите й често се стигаше. Ръката й се плъзна под възглавниците да опипа лежащата там кама. Острието бе малко по-дълго от дланта й, ала достатъчно остро, за да среже вените й, за предпочитане в топла вана. Стигнеше ли се до извинението, нямаше да доживее да стигне до Сеандар. Клеймото на позора върху името й дори можеше малко да се посмекчи, ако достатъчно хора повярваха, че актът сам по себе си е извинение. Щеше да остави писмо, в което да го обясни. Това щеше да помогне.

Все пак имаше възможност Тюон да е жива и Сурот се вкопчи в нея. Убиването й и отвличането на тялото можеше да се окаже дълбок ход, поръчан от Сеанчан от някоя от живите й сестри, ламтящи за трона, но все пак Тюон неведнъж беше уреждала собственото си изчезване. В подкрепа на тази възможност преди девет дни дер’сул-дам на Тюон беше отвела всичките й сул-дам и дамане навътре в страната за упражнения и оттогава не ги бяха виждали. За упражнения на дамане не бяха нужни чак девет дни. А едва днес… не, всъщност вчера от вече няколко часа, Сурот бе научила, че капитанът на охраната на Тюон също е напуснал града преди девет дни със значителен контингент от хората си и не се е върнал. Това си беше прекалено съвпадение и почти сигурно доказателство. Най-малкото достатъчно, за дай вдъхне надежда.

Всички предишни изчезвания обаче представляваха част от кампанията на Тюон да си спечели одобрението на Императрицата, дано Да живее вечно, и да бъде провъзгласена за наследница. Всеки път някоя от съперничките сред сестрите й се оказваше принудена или се одързостяваше да извърши действия, които да я унизят, щом Тюон отново се появи. Но защо бяха нужни тепърва такива стратагеми, тук? олкото и да си напрягаше мозъка, Сурот не можеше да измисли сериозна цел извън Сеанчан. Обмисляла беше възможността самата тя да е мишената, но само за кратко и само защото не можеше да измис-ли никой друг. Тюон можеше да я лиши от поста й в Завръщането с три думи. Трябваше само да смъкне булото — тук Щерката на Деветте луни, върховната властница на Завръщането, говореше с гласа на Им-перията. Едно голо подозрение, че Сурот е Ата-ан Шадар, онова, което отсам Аритския океан наричаха Мраколюбец, можеше да е достатъчно Тюон да я даде на Търсачите за разпит. Не, Тюон се целеше в някой друг или в нещо друго. Стига все още да беше жива. Но трябваше да е жива. Сурот не искаше да умре. Пръстите й отново опипаха ножа.

Кой или какво — нямаше значение, освен като податка къде може да е Тюон, но това бе много важно. Неописуемо важно. Въпреки заявленията за изненадваща инспекционна обиколка, сред Кръвта вече се носеха слухове, че е мъртва. Колкото по-дълго я нямаше, толкова повече щяха да се усилват тези слухове, а с тях — и натискът над Сурот да се върне в Сеандар и да поднесе извинението. Можеше да му устои само докато я обявят за шей’мошиев толкова дълбоко, че да й се подчиняват само личните й слуги и собственост. Очите й щяха да затънат в пръстта. Скоро след това щеше да се озове на някой кораб, каквото и да говореха желанията й. Тюон несъмнено щеше да е недоволна, че са я намерили, но недоволството й едва ли щеше да надвиши това Сурот да бъде опозорена и принудена да среже китките си. Следователно Тюон трябваше да бъде намерена. Всеки Търсач в Алта-ра я търсеше — най-малкото онези, които Сурот знаеше. Не познаваше Търсачите на самата Тюон, но пък те трябваше да я търсят два пъти по-упорито от другите. Освен ако не бяха посветени в тайната й. Но за седемнадесет дни единственото, което се разкри, беше нелепата история как Тюон измъква накити от златари и това го знаеше всеки прост войник. Може би…

Сводестата врата към преддверието бавно започна да се отваря и Сурот примижа с дясното си око, за да не я заслепи светлината. Щом пролуката стана достатъчно широка, в спалнята се шмугна светлокоса жена в прозирния халат на да ковале, бавно притвори вратата след себе си и стаята отново потъна в катранен мрак. Докато Сурот отново не отвори окото си и не различи силуета, промъкващ се към леглото й. И още една сянка, огромна, която изведнъж се надигна в ъгъла на стаята, щом Алмандарагал се изправи безшумно. Лопарът можеше да прекоси стаята и да откъсне шията на глупачката за едно тупване на сърцето, но Сурот все пак стисна камата. Когато първата защитна линия изглежда непробиваема, разумно е да си имаш втора. На крачка от леглото да’ковале спря и притесненият й дъх прозвуча шумно в тишината.

— Кураж ли събираш, Лиандрин? — попита дрезгаво Сурот. Оплетената на тънки плитки коса бе достатъчна, за да я познае.

Да’ковале изписука, смъкна се на колене, наведе се и опря чело в килима. На това поне се беше научила.

— Не исках да ви навредя, Върховна лейди! — излъга тя. — Знаете, че не бих го сторила. — Гласът й беше задъхан панически. Да се научи кога да говори и кога — не явно беше извън възможностите й, както и яа говори с подобаваща почит. — И двете сме се врекли да служим на Великия властелин, Върховна лейди. Нима не доказах, че мога да съм полезна? Премахнах Алохин, нали? Казахте, че желаете смъртта й Върховна лейди, и аз я премахнах.

Сурот направи гримаса, надигна се в тъмното и тънката завивка се свлече в скута й. Колко лесно беше да забравиш за присъствието на една да’ковале, дори тази да ковале, и неволно от езика ти да се изплъзнат неща, които не бива да се изплъзват. Алохин не беше опасна. Просто неудобна. Не на място стоеше в ролята си на Гласа на Сурот. С това бе постигнала всичко, което бе искала някога, и вероятността да го рискува с най-малката измяна беше изглеждала нищожна. Вярно, ако просто си беше счупила врата, като падне по стълбището, Сурот щеше да изпита леко облекчение, че е отпаднал един досаден проблем, но отровата, от която бе останала с оцъклени очи и посиняло лице, бе нещо съвсем друго. Колкото и да бяха заети с издирването на Тюон Търсачите, това беше привлякло очите им към домакинството на Сурот. Беше дори принудена да настои за това. За убийството на своя Глас. Това, че сред слугите й имаше Подслушвачи, го приемаше — във всяко домакинство имаше Подслушвачи. Търсачите обаче не само подслушваха. И можеха да разкрият онова, което трябваше да остане скрито.

Прикриването на гнева й струваше изненадващо усилие и тонът и бе по-хладен, отколкото искаше.

— Надявам се, че не ме събуди само за да ме умоляваш отново, Лиандрин.

— Не, не! — Глупачката вдигна глава и дори я погледна в очите! — Пристигна офицер, изпратен от генерал Галган, Върховна лейди. Очаква ви, за да ви заведе при него!

Слепоочията на Сурот запулсираха от раздразнение. Беше си поз-олила да забави съобщение от Галган — и я гледаше в очите? В тъмно-то, вярно, но тя едва сдържа подтика си да я удуши с голи ръце. Втора смърт веднага след първата щеше да подсили интереса на Търсачите към дома й, ако научеха за това, но Елбар с лекота щеше да премахне ялото. Биваше го за такива задачи.

Само дето изпитваше наслада от притежанието на бивша Айез Седай, която някога се бе държала толкова надменно с нея. Да я превърне в съвършена във всяко отношение да’ковале щеше да е огромно Доволствие. За жалост, време беше жената да бъде окаишена. Сред слугите й вече бръмчаха досадни слухове за неокаишена марат-дамане.

Само още няколко дни чудене, докато сул-дам откриеше, че е заслонена по някакъв начин, за да не може да прелива, ала това щеше да помогне да се отговори на въпроса защо не е била окаишена преди. Елбар обаче трябваше да намери някоя Ата-ан Шадар между сул-дам. Това изобщо не беше лека задача — странно, но сравнително малко сул-дам се обръщаха към Великия властелин — и тя вече не можеше да се довери на никоя от тях. Но навярно на Ата-ан Шадар можеше да се разчита повече, отколкото на останалите.

— Запали светилниците и ми донеси халат и чехли — рече тя и стъпи на пода.

Лиандрин излази до масата със затулената пясъчна купа на позлатения триножник, изсъска, щом я пипна с небрежна ръка, но бързо вдигна един нажежен въглен с машата, раздуха го да се разгори и запали двата посребрени светилника, като нагласи фитилите тъй, че пламъците да не трепкат и да не пушат. Езикът й можеше да намеква, че се смята за равна на Сурот, а не собственост, но каишката я бе научила да изпълнява заповедите пъргаво.

Обърна се с единия светилник в ръката, сепна се и ахна, щом видя надигналия се в ъгъла Алмандарагар с черните му хлътнали очи, съсредоточени върху нея. Що за глупости — толкова пъти го беше виждала! Вярно, беше си страховита гледка, висок десет стъпки и близо две хиляди фунта тежък, с гола червеникавокафява кожа и свил шестопръстите си предни лапи тъй, че ноктите се изпъваха и свиваха, изпъваха и свиваха.

— Кротко! — изръмжа Сурот на лопара. Позната команда, но той изопна широко уста и показа острите си зъби, преди да клекне и да положи огромната си кръгла глава на лапите си като хрътка. Но и не затвори очи. Беше доста разумен и явно не вярваше на Лиандрин повече, отколкото тя на него.

Въпреки боязливите погледи, които хвърляше към Алмандарагал, да’ковале много бързичко успя да извади кадифените й пантофки и белия копринен халат, изкусно извезан в зелено, червено и синьо, от високия резбован гардероб и подаде халата на Сурот, за да напъха ръцете си в ръкавите, но й се наложи сама да си овърже дългия пояс и да протегне единия си крак, преди тъпачката да се сети да коленичи и да й поднесе пантофите. Проклетите й очи, ама че некадърница! Сурот се огледа на смътната светлина в позлатеното огледало на стойката до стената. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове заради умората, гребенът й бе провиснал, а черепът й явно се нуждаеше от бръснач. Много добре. Вестоносецът на Галган щеше да си помисли, че е потънала в скръб заради Тюон, което си беше съвсем вярно. Но преди да разбере за посланието на генерала, трябваше да се погрижи за още една дреболия.

— Изтичай до Росала и я помоли да те набие хубаво, Лиандрин — рече тя.

Малката стегната уста на да’ковале зяпна и очите й се ококориха стъписано.

— Но защо? — изхленчи тя. — Ама аз нищо не съм направила!

Ръцете на Сурот зашариха по пояса да го стегне, за да не я зашлеви. Очите й щяха да се сведат за цял месец, ако се разчуеше, че лично е зашлевила да’ковале. Определено не дължеше обяснения на собственост, но обучеше ли се Лиандрин напълно, щяха да й липсват тези поводи да натрие лицето й в това колко ниско е паднала.

— Защото се забави да ми съобщиш за вестоносеца на генерала. Защото продължаваш да се наричаш „аз“, вместо Лиандрин. Защото срещаш погледа ми. — Не можа да се сдържи да не изсъска. Лиандрин се свиваше с всяка дума, а сега беше свела очи към пода, сякаш това можеше да смали оскърблението. — Защото оспорваш заповедите ми, вместо да се подчиниш. И накрая — накрая, но най-важното за теб — защото искам да бъдеш набита. Хайде марш, и кажи на Росана всички тези причини, за да те набие хубаво.

— Лиандрин чува и се подчинява, Върховна лейди — проплака да’ковале, явно най-после схванала поне нещо, и се втурна към вратата толкова бързо, че едната й бяла пантофка се изхлузи. Твърде уплашена, за да се обърне — а навярно изобщо не го забеляза — и толкова по-добре за нея, — тя отвори с треперещи пръсти вратата и изхвърча навън. Да пратиш собственост да я научат на ред не биваше да носи Удоволствие, но донесе. И още как.

Миг й трябваше, докато успокои дъха си. Едно е да изглеждаш потънала в скръб, а съвсем друго — да си възбудена. Кипнала беше от яд към Лиандрин, разтърсваше я споменът за кошмарите, страховете за съдбата на Тюон и още повече за собствената й съдба. Но едва след като лицето й в огледалото изрази пълна кротост, тя последва да’ковале навън.

Преддверието на спалнята й бе разкрасено в пищния ебударски стил, с изрисуван на сини облаци таван, жълти стени и зелени и жълти плочки по пода. Дори подмяната на мебелите с нейните собст-вени паравани, всички от които без два изрисувани от най-добрите художници с птици и цветя, почти не смаляваше тази натруфеност. Тя изсумтя, щом зърна външната врата, явно оставена отворена от Лиандрин при бягството й, но засега разкара да’ковале от мислите си и се съсредоточи върху мъжа, който стоеше там и разглеждаше паравана, изрисуван с изображение на кори, огромна петниста котка от Сен Т’жоре. Мършав и с посребряла коса, в нашарена със сини и жълти ивици броня, той плавно се извъртяпри тихия шум на стъпките й и падна на коляно, макар да беше простосмъртен. Шлемът под мишницата му беше с три тънки сини пискюла, тъй че съобщението трябваше да е важно. Разбира се. Трябваше да е важно, за да я обезпокоят в този час. Щеше да го извини. Този път.

— Флаг-генерал Микел Наджира, Върховна лейди. Поздрави от капитан-генерал Галган. Получил е сведения от Тарабон.

Веждите й неволно подскочиха. Тарабон? Тарабон беше надежден колкото Сеандар. Пръстите й замърдаха — но още не си беше намерила заместничка на Алохин. Налагаше се да говори лично. Раздразнението от това втвърди гласа й, но тя не направи усилие да го смекчи. Ще й коленичи той, вместо да се просне!

— Какви сведения? Ако сте ме събудили заради вести за айилци, няма да съм доволна, флаг-генерал!

— Тонът й изобщо не го смути и той дори вдигна очи и я погледна.

— Не за айилци, Върховна лейди — отвърна спокойно. — Капитан-генерал Галган желае да ви го каже лично, за да можете да чуете правилно всички подробности.

За миг Сурот затаи дъх. Независимо дали Наджира просто не искаше дай каже съдържанието на сведенията, или така му беше заповядано, но това звучеше лошо.

— Води — заповяда тя и излетя с широка крачка от стаята, без да го изчака, стараеше се колкото може да не забелязва двамата от Гвардията на смъртната стража, застанали като статуи в коридора, от двете страни на вратата. От „честта“ да я пазят тези мъже в червено-зелена броня направо настръхваше. Откакто изчезна Тюон, се стараеше изобщо да не ги вижда.

Коридорът с редицата позлатени светилници, чиито пламъци примигваха от лъхащия на пресекулки вятър, раздвижил гоблените с кораби и море, беше пуст, ако не се брояха малцината слуги в дворцови ливреи, разшетали се по ранната си работа, които смятаха, че поклоните и реверансите са предостатъчни, и които неизменно гледаха право в нея! Дали да не поговори с Беслан? Не, новият крал на Тарабон вече й беше равен, поне по закон, и тя се съмняваше, че ще накара слугите си да се държат чинно. Заби поглед право напред и продължи да крачи. Така поне нямаше да вижда оскърбленията на слугите.

Наджира я догони бързо — ботушите му изчаткаха по прекалено ярките плочки по пода — и тръгна до нея. Всъщност водач не й трябва-ше. Тя знаеше къде трябва да е Галган.

Помещението първоначално бе служило за зала за танци — квад-рат с тридесет разтега страна, с таван, изрисуван с фантастични риби и птици, лудуващи сред облаци и морски вълни. Сега само той напомняше за предишното предназначение — покрай светлочервените стени горяха светилници на стойки с огледала, а самите стени бяха покрити с лавици, пълни с донесения в кожени папки. Чиновници в кафяви палта ситнеха по пътеките между дългите, затрупани с карти маси върху дансинга със зелен теракот. Млада офицерка подлейтенант, без пискюл на червено-жълтия си шлем профуча покрай Сурот, без дори да й хрумне да се простре на пода пред нея. Чиновниците само се дръпваха от пътя й. Много беше разпуснал хората си Галган. Твърдеше, че така наречената от него „прекалена церемониалност“ пречела на ефикасността. Тя наричаше това безочливост.

Лунал Галган, висок мъж в червен халат, пищно извезан с фигури на птици с ярки пъстроцветни пера, със снежнобяла коса на гребена и опашката, сплетена стегнато, ала небрежно провиснала до раменете му, стоеше край една от масите в центъра на помещението с група старши офицери, някои в броня, други — по халати и също толкова размъкнати като нея. Явно не беше първата, за когото бе пратил куриер. Постара се да прикрие гнева си. Галган беше пристигнал с Тюон и Завръщането, поради което не знаеше за него почти нищо, освен че прадедите му са били сред първите, оказали подкрепа на Лутаир Пе-йендраг, и че си е спечелил висока репутация като войник и пълково-Дец. Е, репутацията и истината понякога можеше да са едно и също. Неприязънта й бе изцяло заради самия него. Щом тя се приближи, той се обърна, положи официално дланите си на раменете й и я целуна по двете бузи, с което я принуди и тя да отвърне на поздрава — мъчеше се да не сбърчи нос от силния аромат на мускус, който той обичаше. Лицето на Галган бе толкова гладко, кол-кото можеха да позволят бръчките, но й се стори, че долавя в сините му очи лека тревога. Много от мъжете и жените зад него, предимно от Низшата кръв и простосмъртни, открито се бяха намръщили.

Голямата карта на Тарабон, изпъната върху масата пред нея и затисната с четири светилника, даваше достатъчно повод за тревога. Беше нашарена със знаци, червени клинове за сеанчанските сили в поход и червени звезди за сили на място, с хартиено флагче върху всяка — върху флагчетата ситно бе изписан броят и съставът им. По картата, по цялата карта бяха поставени черни кръгове, означаващи сражения, и още повече бели кръгове за вражески сили, повечето от които без флагчета. Как беше възможно да има врагове в Тарабон? Та той беше спокоен и надежден като…

— Какво се е случило? — рязко попита тя.

— Преди три часа започнаха да пристигат ракени с донесения от подгенерал Туран — с небрежен тон подхвана Галган. За да подчертае, че не докладва. Оглеждаше масата и говореше, без изобщо да поглежда към нея. — Не са пълни, всяко ново допълва списъците и допускам, че скоро това няма да се промени, но това, което разбрах дотук, е следното: от вчера заранта са завзети и изгорени няколко главни снабдителни лагера наред с над двайсет по-малки лагера. Нападнати са двайсет обоза, фургоните са подпалени. Седемнайсет малки външни поста са пометени и единайсет патрула не са се върнали от обход, имало е и още петнайсет по-малки схватки. И няколко нападения над наши заселници. Само няколко жертви, повечето хора, които са се опитали да опазят имуществото си, но са опожарени много фургони и складове, както и няколко наполовина построени къщи, и едно и също послание е получено навсякъде: „Напуснете Тарабон“. Всичко това е извършено от банди между двеста и около петстотин души. Според изчисленията става дума за най-малко десет хиляди, а може би два пъти повече, почти всички — тарабонци. А, да — небрежно завърши той, — и повечето от тях са с броня, боядисана на ивици.

Искаше й се да скръцне със зъби. Галган командваше войските на Завръщането, но тя командваше Коренне, Предтечите, и следователно имаше по-висок ранг въпреки гребена му и лакираните в червено нокти. Подозираше, че единствената причина да не заяви, че Предтечите се вливат в Завръщането по силата на самото му идване, бе, че да я измести означаваше да поеме отговорността за безопасността на Тюон. И въпросното извинение, ако се наложеше. „Неприязън“ беше твърде мека дума. Тя мразеше Галган.

— Бунт? — рече тя, горда с хладния си тон. Вътрешно беше започнала да кипи.

Бялата опашка на Галган бавно се полюшна, щом той поклати глава.

— Не. Всички донесения сочат, че нашите тарабонци са се сражавали добре и сме имали няколко успеха, взели сме няколко пленници. Нито един от тях не може да се намери в списъците на верните тарабонци. Неколцина са идентифицирани като Заклети в Дракона, за които се смята, че са струпани в Арад Доман. И в много случаи се споменава името Родел Итуралд като мозъка и водача на всичко това.

Доманец. Смятан е за един от най-добрите военачалници от тази страна на океана, и ако наистина той е планирал и провел всичко това… — ръката му се разпери над картата — склонен съм да го повярвам. — Каза го, все едно че му се възхищава, глупакът му с глупак! — Не е бунт. Широкомащабен набег е. Но няма да се измъкне с толкова хора, колкото е довел.

Заклети в Дракона. Думата беше като юмрук, стиснал Сурот за гърлото.

— Има ли сред тях Аша’ман?

— Ония типове, дето могат да преливат? — Галган се смръщи и направи знака „зло да бяга“, явно несъзнателно. — Не се споменава за тях — кисело каза той. — А мисля, че щеше да се спомене.

Нажеженият до червено гняв трябваше да изригне към Галган, но ако се разкрещеше на друг от Висшата кръв, щеше да си сведе очите. Още по-лошо, това нямаше дай спечели нищо. Все пак трябваше да го насочи нанякъде. Горда беше от това, което бе постигнала в Тарабон, а сега страната, изглежда, отново затъваше в хаоса, в който я бе заварила при идването си. И един човек бе виновен за това.

— Този Итуралд. — Гласът й бе леден. — Искам главата му.

— Не се бой — измърмори Галган и се приведе да огледа няколко от флагчетата. — Много скоро Туран ще го подгони назад към Арад Доман и той ще побегне с подвита опашка. Ако имаме късмет, ще се окаже в някоя от бандите, които ще пометем.

— Късмет? — сопна се тя. — Не вярвам в късмета! — Гневът й този път бе неприкрит и не мислеше да се опитва да го потиска отново. Очите й обходиха картата, сякаш така можеше да намери Итуралд. — Ако Туран е подгонил сто банди, както намекваш, ще му трябват повече патрули, за да ги унищожи, а искам да ги унищожи до крак. До последния. Особено Итуралд. Генерал Юлан, искам четири пети от всички ракени… не, девет десети в Алтара и Амадиция да се преместят в Тарабон. Ако Туран не може да ги излови с всичко това, ще видя Дали неговата глава няма да ме задоволи.

Юлан, мургав и дребен, със син халат, извезан с орли с черни гребени, явно се беше облякъл твърде набързо, за да намаже клея, който обикновено държеше перуката му на място, защото не спираше да я опипва, за да се увери, че си е където трябва. Беше капитан на Въздуха за Предтечите, но командирът на Въздуха на Завръщането бе само знаменосец-генерал, след като по-старшият бе умрял по пътя. Юлан нямаше да си има проблеми с него.

— Умен ход, Върховна лейди — отвърна той, намръщен над картата. — Но позволете да предложа да оставим ракените в Амадиция, както и подчинените на знаменосец-генерал Кирган. Ракените са най-доброто средство, с което можем да издирваме айилците, а и вече два дни изтекоха и още не сме открили онези Бели плащове. Все пак това ще осигури на генерал Туран…

— С всеки ден айилците стават все по-малък проблем — отвърна му твърдо тя. — А шепата дезертьори са нищо. — Той сведе глава в съгласие и ръката му пак опипа перуката. От Низшата кръв си беше все пак.

— Трудно бих нарекъл няколко хиляди мъже „шепа дезертьори“ — измърмори сухо Галган.

— Ще бъде както аз заповядам! — сопна се Сурот. Проклетите тъй наречени Чеда на Светлината! Още не беше решила дали да направи Асунава и останалите няколко хиляди да’ковале. Знаеше ли се кога ите щяха да извършат предателство? А и този Асунава като че ли мразеше дамане, моля ви се! Неуравновесен човек!

Галган най-невъзмутимо сви рамене. Лакираният му в червено нокът полази по линиите на картата, все едно че обмисляше войсковите маневри.

— След като не искате и то-ракените, нямам възражения. Планът трябва да продължи. Алтара пада в ръцете ни почти без съпротива, не съм готов да тръгна срещу Иллиан и трябва отново и бързо да умиротворим Тарабон. Хората ще се обърнат срещу нас, ако не можем да им осигурим сигурност.

Сурот вече съжаляваше, че бе позволила гневът й да се види. Нямал възражения? Само дето не каза, че не се чувства длъжен да изпълнява заповедите й, не и открито, тъй че да поеме и отговорността й заедно с властта.

— Очаквам на Туран да се изпрати следното съобщение, генерал Галган. — Гласът й бе спокоен, удържа го само със силата на волята си. — Трябва да ми изпрати главата на Родел Итуралд дори да се наложи да го гони като хрътка през целия Арад Доман и в Погибелта. А ако не успее да ми донесе главата му, аз ще взема неговата.

Галган стисна уста и се намръщи над картата.

— На Туран понякога му трябва огън под краката, — смотолеви той, — а Арад Доман винаги е бил следващия пожар за него. Добре. Съобщението ви ще бъде изпратено, Сурот.

Не можеше да остане повече в една стая с този човек. Напусна без думи. Ако бе проговорила, щеше да закрещи. Измина целия път до покоите си, без да си прави труд да прикрие гнева си. Гвардейците от Смъртната стража дори не го забелязаха естествено — все едно бяха изсечени от камък. Което я накара да тресне с все сила вратата на преддверието. Може би това го видяха!

Заситни към леглото си, изрита пантофите и пусна халата и пояса да се смъкнат на пода. Трябваше да намери Тюон. Трябваше. Само да можеше да отгатне каква бе целта на Тюон, да отгатне къде е. Само да…

Изведнъж стените на спалнята и, таванът и подът дори засияха със сребриста светлина. Самите повърхности сякаш се превърнаха в светлина. Тя зяпна изумена, бавно се завъртя, взряна в обкръжилата я кутия от светлина, и се озова срещу жена, сътворена от кипящи пламъци, в одежди от кипящи пламъци. Алмандарагал се беше надигнал в очакване на господарската заповед да нападне.

— Аз съм Семирага — рече жената от огън с глас, който изкънтя като погребален гонг.

— Легни, Алмандарагал! — Командата, на която го бе научила още от дете, защото й беше забавно да кара лопара да се просва пред нея, завърши с изпъшкване, защото тя самата й се подчини, още докато я изричаше. Целуна килима с червено-зелените шарки и промълви:

— Живея, за да служа, Велика господарке.

Капка съмнение нямаше в ума й, че жената е точно тази, която казва. Кой щеше да посмее лъжливо да се представи с това име? Или да се появи като жив огън?

— Мисля, че също тъй обичаш да властваш. — Кънтящият гонг прозвуча леко насмешливо, но после тонът бързо се втвърди. — Погледни ме! Мразя сеанчанския ви навик да отбягвате очите ми. Кара ме да вярвам, че криете нещо. Не се опитвай да скриеш нищо от мен, Сурот.

— Разбира се, че няма, Велика господарке — отвърна Сурот, надигна се и клекна на пети. — Никога, Велика господарке. — Вдигна очи чак до устата й, ала не можеше да се осмели повече. Толкова трябваше да стигне.

— Така е по-добре — промълви Семирага. — Сега. Би ли ти харесало да властваш в тези земи? Няколко смърти — Галган и още неколцина, и можеш да уредиш да те провъзгласят за Императрица, с моя помощ. Не че е много важно, но някои обстоятелства предлагат тази възмож-ност, а ти определено ще си по-хрисима, отколкото беше до този момент сегашната Императрица.

Стомахът на Сурот се сви. Уплаши се, че може да повърне.

— Велика господарке — глухо отвърна тя. — Наказанието за такова нещо е да те отведат пред Императрицата, дано да живее вечно, и да ти одерат цялата кожа, като много внимават да те опазят жива. След това…

— Изобретателно, макар и примитивно — прекъсна я кисело Семирага. — Но е без значение. Императрица Раданан е мъртва. Забележително, колко много кръв имало в едно човешко тяло. Достатъчно, за да залее целия Кристален трон. Приеми предложението, Сурот. Защото няма да го повторя. Може би ще се погрижиш някои неща да станат малко по-удобни, макар и недостатъчно, за да си правя този труд втори път.

Сурот едва успя да вдиша.

— Значи Тюон е Императрицата, дано да живее…

Тюон щеше да приеме ново име, което рядко щеше да се изрича извън императорската фамилия. Императрицата беше „Императрицата, дано да живее вечно“. Сурот се обгърна с ръце и захлипа, започна да се тресе неудържимо. Алмандарагал вдигна глава и изскимтя питащо.

Семирага се изсмя с музиката на тежки гонгове.

— Скърбиш за Раданан ли, Сурот? Или неприязънта ти от това, че Тюон става Императрица, е толкова голяма?

Сурот обясни на пресекулки, с по три-четири думи, накъсани от неудържим плач. Като провъзгласена наследница, Тюон беше станала Императрица от мига, в който майка й е умряла. Само че ако майка й беше убита, това трябваше да е нагласено от някоя от сестрите й, което означаваше, че самата Тюон със сигурност е мъртва. И в двата случая беше все едно. Формалностите трябваше да се изпълнят. Тя трябваше да се върне в Сеандар и да се извини за смъртта на Тюон, вече — за смъртта на Императрицата, и то пред същата жена, което го е уредила. Която, разбира се, нямаше да вземе трона, преди да се оповести смъртта на Тюон. Не можеше да се насили да признае, че преди това щеше да се самоубие — твърде срамно беше да го изрече на глас. Не искаше да умре. Беше й обещано да живее вечно!

Този път смехът на Семирага бе толкова стъписващ, че сълзите на Сурот секнаха. Огнената глава се отметна и изригна кънтящ смях. Най-сетне жената се овладя и изтри огнените сълзи с пръсти от пламък.

— Явно не се изразих ясно. Раданан е мъртва, както и дъщерите и, и синовете й, наред с половината Имперски двор. Вече няма императорска фамилия, освен Тюон. Няма Империя. Сеандар и десетината ви големи градове са в ръцете на метежници и плячкаджии. Поне петдесет благородници си съперничат за трона с войски на бойното поле. От планините Алдаел до Салакинг бушува война. Тъкмо поради това ще е съвсем безопасно да премахнеш Тюон и да се провъзгласиш за Императрица. Дори съм уредила един кораб, който скоро трябва да пристигне и да донесе вестта за разгрома. — Отново се разсмя, след което каза нещо странно: — Нека царува Господарят на хаоса.

Сурот неволно я зяпна. Империята… унищожена? Семирага беше убила?… Убийствата не бяха нещо непознато сред Кръвта, все едно Висша или Низша, дори сред императорската фамилия, но да се проникне в нея така бе нещо ужасяващо, немислимо. Дори за някой от Да’консион, Избраниците. Но самата тя да стане Императрица, макар и тук… Почувства се замаяна, изпита истерично желание да се разсмее. Можеше да довърши цикъла, а после да изпрати армии, които да възстановят Сеанчан. Едва се овладя.

— Велика господарке, ако Тюон наистина е жива, то… убийството й ще е трудно. — Насила изтръгна думите от устата си. Да убие Императрицата… Дори да си го помисли й беше трудно. Да стане Императрица. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне. — Тя има свои сулдам и дамане, а и мъже от Смъртната стража. — Трудно ли? При тези обстоятелства убийството й щеше да е невъзможно. Шест дамане като нищо можеха да се окажат опасни дори за нея. Освен това сред простолюдието имаше една поговорка: „Велможата ще каже на низшия да разрови калта и ще си запази ръцете чисти“. Беше я чула случайно и бе наказала човека, който я изрече, но си беше истина.

— Мисли, Сурот! — Гонговете прокънтяха силно и властно. — Капитан Мусенджи и другите щяха да тръгнат още същата нощ, в коятозаминаха Тюон и слугинята й, ако се бяха досетили какво е замислила. Те я търсят. Трябва да вложиш всички усилия в това най-напред да я намериш, но ако не успееш, нейните гвардейци от Смъртната стража. Ще се окажат не толкова добра защита, колкото изглеждат. Всеки войник в армията ти е чул, че поне част от гвардейците са се забъркали с една шарлатанка. Преобладаващото чувство, изглежда, е, че шарлатанката и всички, които са свързани с нея, трябва буквално да бъдат разкъсани на парчета и хвърлени на сметището. Тихичко. — Устните й се извиха в насмешлива усмивка. — За да се избегне срамът за Империята.

Може би все пак бе възможно. Да се открие група от Гвардията на смъртната стража щеше да е лесно. Трябваше само да разбере колко точно хора е взел със себе си Мусенджи и да изпрати Елбар с петдесет души за всеки негов. Не, сто, заради онези дамане. А после…

— Велика господарке, разбирате ли, че не мога да заявя каквото и да било, преди да се уверя, че Тюон е мъртва? — — Разбира се — отвърна Семирага. Гонговете отново прокънтяха весело. — Но помни: ако Тюон успее да се върне невредима, за мен ще е все едно. Така че гледай да не си губиш времето.

— Няма, Велика господарке. Възнамерявам да стана Императрица и затова трябва да убия Императрицата.

Този път изобщо не й беше трудно да го изрече.

Според Певара покоите на Цутама Рат бяха претруфени до екстра-вагантност и личният й произход като дъщеря на касапин нямаше нищо общо с мнението й.

А дневната просто я докарваше до ръба.

Под корниз, резбован на позлатени лястовички в полет, стените крепяха два тежки копринени гоблена, единият изобразяващ ярко-пурпурни рози, а другият — храст калма, отрупан с тъмнопурпурни цветове, големи двете педи. Масите и столовете представляваха деликатни изделия, стига човек да не обръща внимание на резбата и позла-тата, предостатъчна и за най-величествения трон. Стойките на светил-ниците също така бяха в тежка позлата, както и полицата над облицованата с мрамор с пурпурни жилки камина, изваяна на препускащи коне. Няколко от масите бяха отрупани с червен порцелан на Морския народ, от най-редкия, четири вази и шест купи, малко съкровище сами по себе си, както и с неизброими статуетки от нефрит и слонова кост, всички с внушителни размери, и една фигурка на танцуваща жена, висока цяла педя, която май беше изваяна от рубин. Безсмислено парадиране с богатство, а при това тя знаеше със сигурност, че освен големия позлатен стенен часовник на полицата има още един в спалнята на Цутама, и дори трети, в гардеробната й. Три часовника! Това вече далеч надхвърляше всякакъв богаташки каприз, да оставим позлатата и рубините.

И въпреки всичко стаята подхождаше на жената, която седеше срещу нея и Явиндра.

„Пищна“ бе най-точната дума за външността й. Цутама беше смайващо красива жена — с прибрана в тънка златна мрежичка коса, с тежки огнекапки по гърлото и ушите и както винаги облечена в пурпурна коприна, обгърнала дълбокото деколте, обримчено този път със златно везмо, за да подчертае пълните й гърди. Човек можеше да си помисли, че иска да привлича мъже, стига да не я познаваше. Цутама бе направила неприязънта си към мъжете добре известна много преди да я пратят в изгнание. По-скоро щеше да прояви милост към бясно куче, отколкото към мъж.

По онова време тя беше твърда като чук, но когато се върна в Кулата, мнозина си бяха въобразили, че е прекършена тръстика. Само за известно време обаче. След това всички, прекарали повечко с нея, разбраха, че тези шаващи очи съвсем не са изнервени. Изгнанието я беше променило, но съвсем не я беше смекчило.

Тези очи бяха по-скоро на дива котка, дебнеща за врагове или плячка. Всичко друго по лицето на Цутама бе не толкова строга, колкото спокойна, неразгадаема маска. Освен ако не я тласнеш към открит гняв, разбира се, но дори тогава гласът й си оставаше спокоен и гладък като лед. Изнервящо съчетание.

— Тази сутрин чух обезпокоителни слухове за битката при Думайски кладенци — рязко заяви тя. — Ужасно обезпокоителни.

Беше придобила навика да не говори с дълги изречения. Никакви салонни темички. Изведнъж ще заяви нещо и точка. Изгнанието също така беше огрубило и езика й. Изолираната ферма, където бе заточена, трябваше да е била доста… оживена.

— Включително, че три от мъртвите Сестри са били от нашата Аджа. Майчино мляко в чаша! — И всичко това — с най-невъзмутим тон. Но очите й ги пронизаха обвиняващо.

Певара понесе погледа й спокойно. Всеки пряк поглед от Цутама изглеждаше обвиняващ и на ръба или не, тя бе достатъчно благоразумна, за да не позволи на Висшата да го разбере. Нахвърляше се върху всяка проява на слабост като сокол.

— Не мога да разбера защо Катерин не се е подчинила на заповедта ти да пази тайната за себе си и не мога да повярвам, че Тарна е склонна да дискредитира Елайда. — Не публично, във всеки случай. Тарна пазеше чувствата си към Елайда както котка пази миша дупка.

— Но Сестрите все пак получават сведения от своите уши и очи. Не можем да ги спрем да научат какво е станало. Изненадана съм, че се е задържало толкова дълго.

— Така е — прибави кльощавата Явиндра и заоправя полите си. Тя не носеше никакви накити освен пръстена с Великата змия, а и роклята й беше без везмо и толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна. — Рано или късно фактите ще излязат на бял свят, дори пръстите ни да закървят от работа. — Стисна си устата, все едно че захапа нещо, но го каза почти доволно. Странно. Беше галеното кученце на Елайда.

Погледът на Цутама се прикова в нея и след малко по бузите на Явиндра изби руменина. Сигурно като повод да отклони погледа си, тя отпи дълго от чая си. Чаша от ковано злато, с леопарди и сърна естествено — такава си беше Цутама. Висшата продължи да се взира мълчаливо, но дали в Явиндра, или в нещо отвъд нея, Певара не можеше да каже.

Когато Катерин донесе вестта, че Галина е между загиналите при Думайски кладенци, Цутама бе издигната на нейно място почти с ръкопляскания. Беше се радвала на много добра репутация като Засе-дателка, поне допреди намесата й в отвратителните събития, довели до падането й, и много в Червената Аджа вярваха, че времената изискват толкова твърда Висша, колкото може да се намери. Смъртта на Галина беше смъкнала огромна тежест от плещите на Певара — Висшата да е Мраколюбка!? О, и това ако не беше агония! Но все пак се колебаеше за Цутама. Сега в нея имаше нещо… диво. Нещо непредсказуемо. Дали беше съвсем с ума си? Макар че същият въпрос можеше да се зададе за цялата Бяла кула. Колко от Сестрите бяха вече напълно с ума си? Сякаш доловила мислите й, Цутама извърна немигащите си очи към нея. Не че това я накара да се изчерви или стресне, но все пак неволно съжали, че я няма и Дохара, просто за да има трета Заседателка, в която да се вторачва Висшата, просто за да се поразреди малко това вторачване. Жалко, че не знаеше къде е заминала тя и защо, с бунтовническа войска извън Тар Валон. Преди малко повече от неделя Дохара просто беше хванала кораб, без дума да каже на никого, доколкото знаеше Певара, и май никой не знаеше на север ли е заминала, или на юг. Напоследък Певара бе станала подозрителна към всички и едва ли не към всичко.

— Заради нещо в това писмо ли ни повика, Висша? — най-сетне отрони тя. Срещна обезпокояващия й поглед спокойно, ала все пак й се дощя да отпие дълго от изящната чаша и съжали, че не е пълна с вино вместо с чай. Съзнателно сложи чашата на тънката облегалка на стола си. Погледът на Висшата я караше да се чувства, все едно че паяци пълзят по кожата й.

След много дълга пауза очите на Цутама се сведоха към сгънатото | в скута й писмо. Само дланта й го спря да не се навие отново на рулце. Беше на много тънка хартия за съобщения по гълъб и изписаните с мастило ситни буквички като че ли я покриваха плътно.

— Това е от Сашале Андерли — рече тя; думите й предизвикаха трепет на жалост у Певара и сумтене от Явиндра, което можеше да означава всичко. Горката Сашале. Цутама обаче продължи без външен израз на съчувствие: — Проклетницата вярва, че Галина се е спасила, защото е отправено към нея. Повечето от това, което пише, само потпотвърждава онова, което вече знаем от други източници, включително товейн. Но, без да ги упоменавам, проклетницата твърди, че оглавява повечето Сестри в град Кайриен.

— Как може Сашале да оглавява Сестри? — Явиндра поклати глава. Изражението й отхвърляше категорично тази възможност. — Да не си е изгубила ума?

Певара си замълча. Цутама отговаряше, когато тя пожелае, не когато я попиташ. По-ранното писмо на Товейн, също отправено към Галина, изобщо не споменаваше за Сашале или за другите две, но, разбира се, за нея цялата тази тема щеше да е повече от отвратителна. Дори да си помислиш за това бе като да ядеш гнили сливи. Повечето й думи целяха да хвърли цялата вина на гърба на Елайда, само че косвено.

Очите на Цутама се стрелнаха към Явиндра като забиващи се ножове, ала тя продължи без пауза:

— Сашале описва проклетото посещение на Товейн в Кайриен и наглите Аша’ман, макар че явно нищо не знае за проклетото обвързване. Много странно й се било сторило всичко това, Сестри да се мешат с онези развратни пръчове в „напрегнати, но и често приятелски“ връзки. Кръв и кървава пепел! Точно така го е казала, Светлината да ме изгори дано. — Тонът на Цутама, подходящ за обсъждане на цена на дантела, беше в рязък контраст с напрежението в погледай и езика й и изобщо не показваше какво чувства по въпроса. — Сашале твърди, че когато си тръгнали, отвели проклетите Стражници на Сестрите, които според нея са с момчето, тъй че изглежда адски вероятно да го търсят и може би вече са го намерили. Няма представа защо. Но потвърждава онова, което Товейн твърдеше за Логаин. Явно онзи пръчовски син вече не е питомен.

— Невъзможно — измърмори над чашката си Явиндра, но тихичко. Цутама не обичаше да оспорват твърденията й. Певара предпочете да не споделя мнението си и също отпи от чашката си. Дотук в писмото като че ли нямаше нищо, заслужаващо обсъждане, освен въпроса как Сашале изобщо е в състояние да „оглавява“ каквото и да било, а тя предпочиташе да мисли за всичко друго, но не и за съдбата на Сашале. Чаят беше с вкус на боровинки. Откъде бе намерила Цутама боровин-ки толкова рано пролетта? Сигурно бяха сушени.

— Ще ви прочета останалото — рече Цутама, разгъна листчето и очите й го обходиха почти до края, преди да започне. Явно Сашале беше доста подробна в донесението си. Какво ли не искаше да сподели Висшата?

— „Не съм писала от толкова дълго, тъй като не можех да измисля как да кажа това, което трябва, но вече разбирам, че единственият възможен начин е просто да изложа фактите такива, каквито са. Заедно с много други Сестри, които ще оставя сами да решат дали да разкрият това, което аз ще направя сега, положих клетва за вярност към Преродения Дракон, която ще е в сила, докато свърши Тармон Гай-дон“. — прочете Цутама.

Явиндра ахна и се опули, но Певара само прошепна:

— Тавирен.

Това трябваше да е. Винаги си обясняваше най-обезпокоителните слухове от Кайриен с тавирен. Цутама продължи да чете:

— „Каквото правя, правя го за доброто на Червената Аджа и за Кулата. Ако не одобрите решението ми, ще се оставя на строгото ви наказание. След Тармон Гай-дон. Както може би сте чули, Иргаин Фатамед, Ронаил Веваниос и аз бяхме усмирени, когато Прероденият Дракон избяга при Думайски кладенци. Но бяхме Изцерени от мъж, Деймир Флин, един от Аша’ман, и май всички се възстановихме напълно. Колкото и невероятно да изглежда, заклевам се под Светлината и в своята надежда за спасение и прерождение, че е истина. Очаквам един ден да се завърна в Кулата, където ще положа отново Трите клетви, за да препотвърдя своята преданост към моята Аджа и Кулата“.

Цутама сгъна листчето и поклати глава.

— Има и още, но всичко са все проклети уверения, че каквото прави е за Аджата и Кулата.

Блясъкът в очите й намекваше, че Сашале можеше и да съжали един ден, че е преживяла Последната битка.

— Ако Сашале наистина е била Изцерена… — почна Певара, но не можа да довърши.

— Това е невъзможно — изръмжа Явиндра, но тихичко. И за всеки случай се обърна към Певара, да не си помисли Висшата, че коментарът е към нея. От мръщенето лицето й стана още по-грубовато. — Опитомяване не може да се Изцери. Усмиряване не може да се Изце-ри. По-скоро овца ще хвръкне! Сашале сигурно има халюцинации.

— Товейн може да се е заблудила — заговори Цутама, много сурово. — Макар че ако е така, не виждам защо тези проклети Аша’ман ще допуснат Логаин да е един от тях, още по-малко да ги командва. Но не мисля, че проклетата Сашале може да е сбъркала за себе си. А и не пише като жена с проклети халюцинации. Понякога, когато нещо е скапано невъзможно, е скапано невъзможно само докато не се направи. Тъй. Изцерено е Усмиряване. От мъж. Ония изчадия на крастави жаби, сеанчанските скакалци, окаишват всяка жена, която открият, че може да прелива, очевидно и много Сестри в това число. Вече дванайсет дни… Е, адски добре знаете какво се случи. Светът се превърна в по-опасно място отвсякога от Тролокските войни насам, може би от самото Разрушение. Ето защо съм решила да действаме по твоя план за тези проклети Аша’ман, Певара. Отвратително е и е рисковано, но да ме изгори Светлината дано, нямаме никакъв друг скапан избор. Двете с Явиндра ще го уредите.

Певара потръпна. Не заради сеанчанците. Те все пак бяха хора, с каквито и странни тер-ангреали да разполагаха, и рано или късно щяха да бъдат надвити. Обаче напомнянето за това, което Отстъпниците бяха направили преди дванадесет дни, я накара да изкриви лице въпреки усилието да го запази гладко. Никой друг не бе в състояние да борави с толкова Сила наедно. Стараеше се, доколкото бе възможно, да не мисли какво се бяха опитали да постигнат. Или още по-лошото: какво можеше да са постигнали. Още веднъж потръпна, като нарекоха предложението за обвързването на ашаманите „нейно“. Но това бе неизбежно от мига, в който представи идеята на Тарна на Цутама, затаила дъх в очакване на взрива, за който бе сигурна, че ще последва. Беше добавила дори аргумента за увеличаване размера на свързаните кръгове, като се включат мъже, срещу онова чудовищно изригване на Сила. За нейна изненада не последва нито взрив, нито кой знае каква реакция. Цутама каза само, че ще помисли по въпроса, и се разпореди Да и донесе от Библиотеката съответната документация за кръгове с мъже. Третото, най-силно потръпване бе затова, че щеше да действа с Явиндра, че изобщо й възлагат тази работа. Вече достатъчно си имаше на гърба, а и да работиш с Явиндра винаги беше чоглаво. Възразяваше на всичко, предложено от която и да е, освен от самата нея. Почти срещу всичко. Явиндра горещо бе възразявала срещу обвързването на Аша’ман, самата идея Червени сестри да обвързват когото и да било я ужасяваше почти толкова, колкото да обвързват мъже, можещи да преливат. Но сега, след като го нареди Висшата, беше затруднена. Все пак намери начин да възрази:

Елайда изобщо няма да го допусне.

 

Блесналите очи на Цутама уловиха погледа й, задържаха го и кокалестата жена запреглъща.

— Елайда няма да го научи, преди да е станало много късно, Явин-дра. Аз крия тайните й — разгрома срещу Черната кула, Думайските кладенци — колкото мога, защото бе издигната от Червените, но тя вече е Амирлинския трон, на всички Аджи и на никоя. Което означава, че вече не е Червена, а това е работа на Аджата, не нейна. — В гласа й се промъкна опасен тон. А и не беше изругала дотук, което значеше, че е на ръба на необуздаем гняв. — Възразяваш ли ми? Каниш се да уведомиш Елайда въпреки изричните ми нареждания?

— Не, Висша — припряно отвърна Явиндра и заби глава в чашката си. Странно, но като че ли прикриваше усмивка.

Певара само поклати глава. След като трябваше да се свърши, а тя бе сигурна, че трябва, ясно, че Елайда трябваше да остане на тъмно. За какво ли се подсмихваше Явиндра? Твърде много подозрения.

— Много се радвам, че и двете сте съгласни с мен — каза сухо Цутама и отпусна гръб на облегалката на стола. — Сега ме оставете.

Задържаха се само колкото да си оставят чашките и да приклекнат в реверанс. В Червената щом Висшата кажеше, всички се подчиняваха, включително Заседателките. Единственото изключение според закона на Аджата беше гласуването в Съвета, макар че някои жени, притежавали титлата, бяха успявали да наложат щото всяко гласуване, което им е по сърце, да мине така, както те искат. Певара беше убедена, че Цутама възнамерява да е една от тях. Съпротивата определено щеше да е неприятна. Дано само отстъпките да бяха взаимни.

В коридора Явиндра измърмори нещо за кореспонденция и затича по белите плочи с червения пламък на Тар Валон, преди Певара да] успее да обели и дума. Не че се канеше да каже нещо, но че другата щеше да се запъне като магаре и да остави всичко в нейния скут, бе сигурно, както че костилката на прасковата е отровна. Светлина, само това й трябваше, и то в най-лошия момент.

Отби се в покоите си само колкото да си вземе шала с дългите ресни и да види колко е часът — четвърт час до пладне; беше почти разочарована, че единственият й часовник съвпада с този на Цутама — обикновено не съвпадаха, — напусна отсека на Червените и забърза в глъбините на Кулата, чак до общия отсек под жилищните помещения. Широките коридори бяха добре осветени от светилниците с огледала, но почти пусти, поради което изглеждаха мрачни, а обримчените с фризове стени — сурови. Полюшването на някой ярък гоблен тук-таМ навяваше нещо злокобно, сякаш коприната или вълната бяха оживели. Малкото хора, които срещаше, бяха слуги и слугини с Пламъка на Тар Валон на гърдите, забързани по работите си, и едва се спираха, за да приклекнат набързо в реверанс. Държаха очите си сведени. След като Аджите се бяха разделили едва ли не на враждуващи лагери, Кулата се бе изпълнила със зловонно напрежение и неприязън и това настроение бе заразило и слугите. Плашеше ги най-малкото.

Не беше сигурна, но според нея в Кулата бяха останали не повече от двеста Сестри. Повечето си стояха в отсеците на своите Аджи и излизаха само при необходимост, тъй че всъщност не очакваше да срещне някоя излязла на разходка. Затова, когато Аделорна Бастайн се плъзна нагоре по късото стълбище, леко вдясно пред нея, бе толкова изненадана, че се сепна. Аделорна, която колкото и да беше дребничка, умееше да си придаде величие и продължи по пътя си, без изобщо да я забележи. Салдейката също си бе наметнала шала — напоследък нито една Сестра не излизаше извън сектора на Аджата си без шал — и я следваха тримата й Стражници, с мечове; очите им шаваха насам-натам. Стражници с мечове, явно пазещи гърба на своята Айез Седай, тук, в Кулата. Не че беше съвсем необичайно, но Певара бе готова да се разплаче от тази гледка. Само дето имаше твърде много поводи за плач, за да се спре на един.

Цутама можеше да заповяда на Червените да обвържат ашамани, да им заповяда да не тичат при Елайда, но май изглеждаше най-добре да се започне със Сестри, на които можеше да им допадне идеята, вместо да им се заповядва, особено при слуховете за три мъртви Червени сестри от ръцете на Аша’мани. На Тарна Фейр вече й бе допаднала, тъй че предстоеше разговор с нея, много насаме. Тя можеше да знае кои други са на същия ум. Най-трудното щеше да е да се предложи идеята на Аша’ман. Едва ли щяха да се съгласят, още повече че самите те вече бяха обвързали петдесет и една Сестри. Петдесет и една, Светлина! За да им се поднесе предложението, щеше да е нужна дипломатична Сестра, умееща да убеждава. И с железни нерви. Певара още Умуваше над някои имена, когато видя Сестрата, с която й предстоеше среща — вече на уреченото място, уж разглеждаше един гоблен на стената.

Тънка и гъвкава, и царствена в бледосребристата коприна с малко по-тъмна дантелка около деколтето и на китките, Юкири изглеждаше изцяло погълната от гоблена и съвсем спокойна. Певара можеше да си помни само един повод, когато я беше видяла развълнувана, а и разпитването на Талене тогава бе изнервило всички. Юкири беше сама, Разбира се, макар напоследък да я бяха чували да разправя, че си мисли пак да си вземе Стражник. Това несъмнено се дължеше както на лошите времена, така и на сегашното й положение. И на самата Певара нямаше да й навреди да си вземе един-двама Стражници.

— Има ли истина в това, или е само приумица на тъкача? — попита тя, щом спря до по-дребничката жена.

Гобленът изобразяваше много отдавнашна битка с тролоци, или поне претендираше за това. Повечето подобни неща се правеха много след събитието и тъкачите обикновено я караха според мълвата. А този бе толкова стар, че трябваше да се пази с магия, за да не се разпадне.

— От тъкане на гоблени разбирам колкото свиня разбира от железарство, Певара. — Въпреки цялата си елегантност Юкири рядко се въздържаше да не покаже селския си произход. Сребристосивите ресни на шала й се люшнаха, щом го придърпа около раменете си. — Закъсня, тъй че да бъдем кратки. Чувствам се като кокошка, дебнатаот лисица. Тази сутрин Марис се прекърши, лично аз свидетелствах на клетвата й за подчинение. Но колкото до другите, нейната „една друга“ е извън Кулата. С бунтовничките според мен.

Замълча, щом две слугини се приближиха по коридора — носеха ракитов кош, пълен с грижливо сдиплени ленени чаршафи.

Певара въздъхна. Толкова окуражително изглеждаше в началото. Страшно и едва ли не смазващо също така, на като че ли бяха започнали добре. Оказало се бе, че Талене знае името на само една друга Черна сестра в Кулата, но след като отвлякоха Атуан — искаше й се да мисли за това като за арест, ала не можеше, след като май нарушаваха половината закони на Кулата и още толкова обичаи — та след като спипаха Атуан, тя скоро бе принудена да издаде имената, които таеше: Карале Сангир, Сива доманка, и Марис Торнхил, Кафява андорка. От тях само Карале си имаше Стражник, макар че и той се оказа Мраколюбец. За щастие щом научи, че го е издала собствената му Айез Седай, той бе успял да глътне отрова в мазето, където го държаха затворен, докато разпитваха Карале. Странно, че мислеше за това като за „щастие“, но Клетвената палка действаше само на тези, които можеха да преливат, а бяха твърде малко, за да пазят задържаните. Толкова хубаво начало беше, макар и страшно, а ето че бяха в задънена улица, поне докато някоя от другите не се върнеше в Кулата и да продължат да издирват несъответствия между това, което някои Сестри твърдяха, че са правили, и което можеше да се докаже, че наистина са правили, което пък бе още по-трудно заради склонността на повечето Сестри да са заобиколни почти във всичко. Разбира се, Талене и другите щяха да кажат всичко, което знаеха или което научеха — клетвата за подчинение се грижеше за това, — но всяко съобщение, по важно от „вземи еди-какво си и го сложи еди-къде си“, щеше да е с шифър, известен само на жената, която го праща, и жената, за която е. Някои бяха защитени със сплит, от който мастилото изчезваше, ако неподходяща ръка счупи печата. Това можеше да се направи с толкова малко Сила, че няма и да го забележиш, освен ако не го търсиш, и май нямаше начин преградата да се заобиколи. Може и да не бяха в безизходица, но ручеят на успеха им бе пресъхнал до тънка струйка. А си оставаше опасността издирваните да научат за тях и да се превърнат в ловци. Невидими ловци при това, точно както засега бяха невидима плячка.

Все пак разполагаха с четири имена освен с четирите Сестри в ръцете им — Сестри, признали, че са Мраколюбки, макар че Марис сигурно бе побързала също като другите три да заяви, че вече отхвърля Сянката, покайва се за греховете си и отново прегръща Светлината. Достатъчно, за да убеди всички. Черната Аджа уж знаеше всичко, което става в кабинета на Елайда, но все пак навярно рискът си заслужаваше. Певара отказваше да повярва на твърдението на Талене, че Елайда е Мраколюбка. В края на краищата самата тя бе започнала лова. Амирлинският трон можеше да вдигне на крак цялата Кула. Може би едно разкритие, че Черната Аджа наистина съществува, щеше да постигне онова, което появата на бунтовничките с армия не успя — да накара Аджите да престанат да си съскат една на друга като котки и отново да ги обвърже ведно. Раните на Кулата имаха нужда от отчаяни церове.

Слугините се отдалечиха и Певара понечи да сподели съображенията си, но Юкири заговори отново:

— Снощи Талене получи заповед да се яви тази нощ пред техния „Върховен съвет“. — Устата й се изкриви от отвращение. — Изглежда, че се прави само когато си удостоен с висока чест или ти се възлага много, много важна задача. Или за да те подложат на разпит. — Тук устата й само дето не се сгърчи. Това, което бяха научили за подлага-нето на разпит в Черната Аджа, бе толкова противно, колкото и невероятно. Да принудиш жена да влезе в кръг против волята й? Да поведеш кръг, за да причиниш болка? Стомахът на Певара се сви.

— Талене не смята, че ще бъде удостоена или ще и се възложи задача — продължи Юкири. — Затова помоли да я скрием. Серин я сложи в една стаичка в най-долното мазе — Талене може и да греши, но съм съгласна със Серин. Да рискуваме е все едно да пуснеш псе в курника и да се надяваш на най-доброто.

Певара се вторачи в гоблена. Мъже в броня размахваха мечове и брадви, забиваха копия и алебарди в огромни човекоподобни туловища с глигански зурли и вълчи муцуни, с кози и овнешки рога. Тъкачът беше виждал тролоци. Или точни рисунки. Мъже също така се биеха и на страната на тролоците. Мраколюбци. Понякога, за да се сразищ със Сянката, трябва да се пролее кръв. И са нужни отчаяни средства.

— Нека Талене да иде на тази среща — каза тя. — Всички ще отидем. Няма да ни очакват. Можем да ги избием или да ги пленим, и да обезглавим Черната Аджа с един удар. Този Върховен съвет трябва да знае имената на всичките. Можем да унищожим цялата Черна Аджа.

Юкири вдигна с нежната си ръка ресниците на шала й, огледа ги и се намръщи показно.

— Хм, червено. Стори ми се, че може да се е превърнало в зелено. Знаеш, че ще са тринайсет. Дори някои от този „Съвет“ да са извън Кулата, другите ще доведат Сестри, за да го попълнят.

— Знам — отвърна нетърпеливо Певара. Талене се бе оказала извор на сведения, повечето безполезни и много — ужасяващи, едва ли не повече, отколкото можеха да поемат. — Взимаме всички. Можем да заповядаме на Зера да се бие с нас, дори и на Талене и пасмината им. Ще правят каквото им се каже.

В началото се беше чувствала неловко с тази клетва за подчинение, но с времето човек може да свикне с всичко.

— Значи деветнайсет наши срещу тринайсет техни — каза Юкири, много търпеливо. Дори начинът, по който си намести шала, излъчва ше търпение. — Плюс пазещите, за да са сигурни, че никой няма да им осуети срещата. Крадците винаги са най-внимателни със своите кесии. — Това дразнещо прозвуча като стара поговорка. — Най-добре да приемем, че ще сме наравно, може би с тяхно леко превъзходство. Колко от нас загиват, за да убием или пленим колко от тях? И по-важното, колко от тях ще избягат? Не забравяй, че се срещат закачулени. Само една да избяга, няма да разберем коя е, но тя ще ни знае и много скоро цялата Черна Аджа също ще ни знае. Не ми звучи толко ва като късане на пилешка глава, колкото като опит да се сборим с леопард в тъмното.

Певара отвори уста, но бързо я затвори, без да каже нищо. Юкири беше права. Сама трябваше да пресметне бройките и да стигне до същия извод. Но искаше да удари — по нещо, по някого — и нищо чудно. Главата на Аджата й трябваше да е обезумяла. Беше й възложила да накара Червените, които според древния обичай не обвързваха никого, обвържат не просто каквито и да било мъже, а Аша’ман. А ловът на Мраколюбки в Кулата беше ударил на камък. Да удари ли? Дупки в тухлите със зъби искаше да изрови.

Мислеше, че срещата е на привършване — беше дошла, само за да разбере как се развиват нещата с Марис, а каква горчива жътва се бе оказало — но Юкири я докосна по ръката.

— Повърви малко с мен. Много се задържахме тука, а искам да те попитам нещо.

Напоследък Заседателки от различни Аджи, стоящи заедно прекалено дълго, водеха до слухове за заговори — никнеха като гъби след дъжд. Неизвестно защо говоренето, докато се разхождат, пораждаше много по-малко слухове. Нелепо, но така си беше.

Юкири не бързаше да си зададе въпроса. Плочките по пода преляха от зелено-сиво в жълто-кафяво. Крачеха по един от главните коридори, лъкатушещ в плавна спирала из Кулата надолу по петте етажа.

— Червената да сте получили вест от някоя от заминалите с Товейн? — попита накрая Юкири.

Певара за малко да се спъне. Трябваше да го очаква обаче. Товейн нямаше да е единствената, писала от Кайриен.

— От самата Товейн — отвърна тя и разказа почти всичко, съдържащо се в писмото й. При тези обстоятелства не можеше да направи нищо друго. Все пак премълча обвиненията срещу Елайда, както и кога е дошло писмото. Първото си бе работа на Аджата все пак. А второто щеше да изисква неудобни обяснения.

— Нас ни осведоми Акуре Вайет. — Юкири направи няколко крачки в мълчание, след което измърмори:

— Кръв и кървава пепел!

Певара смаяно вдигна вежди. Юкири често пъти се държеше земно, но никога вулгарно като сега. Забеляза, че и тя не уточни кога е пристигнало писмото на Акуре. Дали Сивите бяха получили и други писма от Кайриен, от Сестрите, заклели се в Преродения Дракон? Не можеше да попита. Живота си бяха готови да пожертват една за друга в този лов, но все пак работата на една Аджа си е работа на Аджата.

— Какво смятате да правите с информацията?

— Ще я премълчим за доброто на Кулата. Знаят само Заседателки-те и главата на Аджата ни. Еванелейн е за свалянето на Елайда заради това, но сега не можем да си го позволим. След като трябва да се кърпи Кулата, а и с тези сеанчанци иАшаман, с които да се оправяме, може би никога. — Не изглеждаше много доволна.

Певара потисна раздразнението си. Можеше да не харесва Елайда, но не си длъжна да харесваш Амирлинския трон. Твърде много неха-ресвани жени бяха носили епитрахила и бяха направили добро за Кулата. Но можеше ли изпращането на петдесет и една жени в плен да се нарече „добро“? Или Думайски кладенци, с четирите загинали Сестри и над двайсет вкарани в друг вид плен, на тавирен? Все едно. Елайда беше Червена — Червена допреди, — а твърде много време бе изтекло, откакто Червена беше спечелвала епитрахила и жезъла. Прибързаните действия и зле обмислените решения като че ли бяха останали в миналото, откакто се появиха бунтовничките, а спасяването на Кулата от Черната Аджа щеше да изкупи грешките им.

Но не го каза точно така, разбира се.

— Тя започна лова, Юкири. Заслужава да го довърши. Светлина, всичко, което разкрихме досега, беше по случайност и тъпчем на едно място. Трябва ни авторитетът на Амирлинския трон, ако искаме да се придвижим напред.

— Не знам — отвърна другата жена. — И четирите твърдят, че Черната знае за всичко, което става в кабинета на Елайда. — Прехапа устна и неловко сви рамене. — Навярно, ако можем да се срещнем с нея насаме, извън кабинета й…

— А, ето ви! Търсих ви навсякъде.

Певара спокойно се обърна при внезапния вик зад тях, но Юкири се сепна и измърмори нещо язвително. Ако продължеше така, щеше да е толкова лошо, колкото с Дезине. Или Цутама.

Сеайне забърза към тях. Дебелите й черни вежди се повдигнаха от изненада от гневния поглед на Юкири. Истинска Бяла, логична във всичко и сляпа за околния свят. Повечето пъти Сеайне като че ли изобщо не съзнаваше, че са в опасност.

— Търсила си нас? — почти изръмжа Юкири и опря юмруци на кръста си. Колкото и дребничка да беше, успя да създаде впечатление, че е надвиснала свирепо над Сеайне. Това отчасти се дължеше на стъписването й, несъмнено, но все пак продължаваше да е убедена, че Сеайне трябва да бъде пазена изкъсо заради собствената й защита, каквото и да бе решила Сарин, а ето я и нея, навън, и при това сама.

— Вас, Сарин, всички ви — отвърна спокойно Сеайне. По-ранните й страхове, че Черната Аджа може да узнае каква работа й е възложила Елайда, почти се бяха стопили. В сините й очи блещукаше топлина, но инак се беше върнала към прототипа на Бялата: жена с ледено спокойствие. — Имам спешни новини — рече тя ей така, между другото. — По-малко спешната е следната: тази сутрин видях писмо от Аяко Норсони, пристигнало преди няколко дни. От Кайриен. Тя, Товейн и всички останали са били пленени от Аша’ман и… — Наклони леко глава и ги изгледа една по една. — Ни най-малко не сте изненадани. Разбира се. Вие също сте видели такива писма. Какво пък, все едно, вече нищо не може да се направи по въпроса. Певара се спогледа с Юкири.

— Това ли е по-малко спешната, Сеайне?

Лицето на Бялата Заседателка изведнъж се угрижи, устата се стегна и около очите й се набраха бръчици. Ръцете й стиснаха шала.

— За нас. Току-що се връщам от посещение при Елайда. Искаше па научи как напредвам… — Сеайне вдиша дълбоко — с намирането на доказателство, че Алвиарин е повела предателска кореспонденция с Преродения Дракон. Ама наистина, толкова заобиколна беше в началото, толкова условна, че не е чудно, че не я разбрах какво иска.

— Имам чувството, че тая лисица стъпва по гроба ми — измърмори Юкири.

Певара кимна. Идеята да се обърнат към Елайда се изпари като лятна роса. Увереността им, че самата Елайда не е от Черната Аджа, се опираше единствено на факта, че тя самата им бе възложила лова, но след като не го беше направила… Поне Черната Аджа оставаше в неведение за тях. Поне с това разполагаха. Все още. Докога?

— И на моя — промълви тя.

Алвиарин се плъзгаше по долните коридори на Кулата и се мъчеше да излъчва външно спокойствие. Нощта сякаш се беше впила в стените въпреки огледалните светилници на стойките и призрачни сенки танцуваха там, където не трябваше да ги има. Въображение, несъмнено, ала все пак танцуваха на крайчеца на полезрението. Коридорите бяха почти пусти, макар че втората смяна вечеря току-що бе свършила. Повечето Сестри напоследък предпочитаха да им носят храна по стаите, но по-коравите и по-неотстъпчивите стъпваха от време на време в трапезариите, а една шепа все още се хранеха повечето пъти долу. Не биваше да рискува Сестри да я видят смутена или объркана. Нямаше да позволи да повярват, че се свива и озърта страхливо. Всъщност не искаше никой да я поглежда. Външно спокойствие, но отвътре й кипеше. Изведнъж се усети, че опипва с пръст мястото на челото си, където я бе докоснал Шайдар Харан. Където самият Велик господар, лично, я беше белязал за своя. При тази мисъл истерията кипна почти до повърхността, ала тя запази лицето си гладко само с воля и единственолеко стисна белите си копринени поли. Това щеше да държи ръцете и заети. Великият властелин я беше белязал. Най-добре да не мисли за това. Но как да го избегне? Великият властелин… Външно излъчваше абсолютно спокойствие, ала в гърдите й се беше стегнало кипящо, заплетено кълбо от горчилка, омраза и ужас. Външното спокойствие беше важното обаче. А и имаше зрънце надежда. Това също беше важно. Странно бе да го мислиш за „надежда“, но бе готова да се вкопчи във всичко, стига да можеше да я опази жива.

Спря пред един гоблен, изобразяващ жена с корона, коленичила пред някоя древна Амирлин, и се престори, че го разглежда, като в същото време бързо се озърна наляво и надясно. Коридорът беше пуст като изоставена гробница. Ръката й пробяга зад ръба на гоблена и само след миг тя отново крачеше, стиснала сгънатата бележка. Цяло чудо, че съобщението бе стигнало толкова бързо до нея. Хартията сякаш пареше шепата й, но тук не можеше да я прочете. С отмерени стъпки се заизкачва към покоите на Бялата Аджа. Спокойна и несмущавана от нищо, това се виждаше отвън. Великият господар я беше белязал. Други Сестри щяха да я гледат.

Белите бяха най-малката Аджа и в момента в Кулата бяха останали едва малко повече от двайсет, но тя имаше чувството, че едва ли не всички са наизлезли в главния коридор. Да върви по семплия под с бели плочки бе все едно да бяга през човешко гъмжило.

Сеайне и Ферейн се бяха запътили нанякъде въпреки късния час, със заметнати на ръцете си шалове. Сеайне й се усмихна с леко съчувствие. Дощя й се да убие Заседателката, дето все си вреше острия нос там, където най не го искат. У Ферейн нямаше съчувствие. Навъси й се с по-неприкрит гняв, отколкото би си позволила всяка друга Сестра. Единственото, което можеше да направи Алвиарин, бе да пренебрегне меднокожата жена, но без да го набива на очи. Ниска и трътлеста, с обикновено благо закръглено лице и вечно мастилено петно на носа, Първата Разумница Ферейн изобщо не приличаше на доманка, но имаше свиреп домански нрав. Беше напълно способна да ти наложи наказание за най-малката дреболия, особено на Сестра, „опозорила“ и себе си, и Бялата.

Аджата преживяваше болезнено срама, че я бяха лишили от шала на Пазителката. Повечето изпитваха гняв и от загубата на влияние също така. Твърде много бяха ядосаните погледи, някои — от Сестри, стоящи толкова под нея, че трябваше да подскачат и да се подчиняват, щом им заповяда. Други нарочно обръщаха гръб.

Тя си запробива път през тези мръщения и свивания на устни, без да бърза, но усещаше как бузите й започват да се сгорещяват. Опита се да се потопи в успокояващото обкръжение на Белия отсек. По обикновените бели стени с редиците огледала на посребрени стойки имаше няколко семпли гоблена, изобразяващи заснежени планини, сенчести лесове, бамбукови горички с прозиращи през тях слънчеви лъчи. Откакто си бе спечелила шала, прибягваше към тези картини да й помогнат да намери спокойствие във времена на смут. Великият властелин я беше белязал. Тя стискаше полите си, за да държи ръцете си отстрани. Бележката сякаш пареше шепата й.

Две от Сестрите, които подмина, просто не я видяха. Астреле и Тесан обсъждаха развалянето на храната. Всъщност по-скоро спореха, с гладки лица, но с пламнали очи и с гласове на ръба да се разгорещят.

Аритметички бяха, моля ви се! Сякаш логиката можеше да се сведе до числа — а и те като че ли не бяха съгласни как да ги използват.

— Изчисленията по Стандарта на отклонение на Радун сочат, че скоростта е единайсет пъти над обичайното — заяви твърдо Астреле. — Това трябва да е признак за намесата на Сянката и…

Тесан я прекъсна и мънистата по плитчиците й изтропаха, щом поклати глава.

— Сянката, да, но Стандартът на Радун е остарял. Трябва да приложиш Първото правило на медианите на Кованен и да изчислиш отделно гниещото месо и гнилото. Точните отговори, както казах, са тринайсет и девет. И още не съм го приложила за брашното, боба и лещата, но интуитивно изглежда несъмнено, че…

Астреле се наду, а тъй като беше пълничка жена и с внушителен бюст, можеше да се надува впечатляващо.

— Първото правило на Кованен? — Чак слюнки се разхвърчаха от устата й. — То още не е доказано истински. Верните и доказани методи винаги са за предпочитане пред калпавите.

Алвиарин едва не се засмя, щом ги подмина. Значи някой най-сетне бе забелязал, че Великият властелин е прострял ръка над Кулата. Но това, че знаеха, нямаше да им помогне да променят нещата, авярно се бе усмихнала, но бързо стана сериозна, щом чу:

— И ти щеше да гримасничиш, Рамеса, ако те пердашеха всяка Утрин преди закуска — каза Норин доста високо и явно за да го чуе Алвиарин.

Рамеса, висока и стройна, със сребърни звънчета, пришити по ръкавиците на извезаната с бяло рокля, изглежда, се сепна, че я заговориха, и с право. Норин имаше малко приятелки, може би изобщо нямаше. Тя продължи, като метна поглед към Алвиарин да види дали е чула:

— Нелогично е да наричаш едно наказание лично и да се преструваш, че не се случва нищо, когато го е наложила Амирлинският трон. Но пък нейната логичност винаги е била надценявана според мен.

За щастие на Алвиарин й оставаше съвсем малко път до покоите й.

Тя грижливо затвори външната врата и дръпна резето. Не че ня-кой щеше да я обезпокои, но не беше оцеляла, като поемаше рискове, освен когато не се налагаше. Лампите бяха запалени и в бялата мраморна камина гореше огън и смекчаваше хладината на ранната пролетна вечер. Слугите поне си изпълняваха задълженията. Но дори слугите знаеха.

Сълзи на унижение мълчаливо потекоха по бузите й. Искаше да убие Силвиана, но това щеше да значи само, че нова Надзорница на новачките ще я налага всяка сутрин с камшика, докато Елайда не се смили. Само че Елайда никога нямаше да се смили. Да убие нея щеше да е по на място, но с подобни убийства трябваше да се внимава. Твърде много случаи на неочаквана смърт щяха да предизвикат въпроси, опасни въпроси.

Все пак бе направила каквото бе могла срещу Елайда. Вестта от Катерин за тази битка вече беше плъзнала сред Черната Аджа и извън нея. Беше подслушала Сестри не от Черната да говорят подробно за Думайски кладенци, а колкото повече растяха подробностите в приказките, толкова по-добре. Скоро новините от Черната кула щяха да плъзнат и из Бялата кула и сигурно щяха да се раздуят по същия начин. Жалко, че това нямаше да стигне, за да бъде опозорена и свалена Елайда, след като онези проклети бунтовнички бяха едва ли не на мостовете, но докато Думайски кладенци и катастрофата в Андор висяха над главата й, тя нямаше да може да развали онова, което бе направила Алвиарин. Да разбие Бялата кула отвътре, така й бяха заповядали. Да всее раздор и хаос във всяко кътче на Кулата. Част от нея бе изпитала болка при тази заповед. Част от нея продължаваше да я изпитва, но по-голяма бе верността й към Великия властелин. Самата Елайда беше причинила първата пукнатина в Кулата, но самата тя я беше срутила наполовина, и то непоправимо.

Изведнъж се усети, че отново опипва челото си, и си дръпна ръката. Нямаше белег там, нямаше какво да се опипа или види. Всеки път щом се озърнеше към огледалото, неволно се взираше в челото си.

И все пак понякога й се струваше, че хората я гледат в челото, виждат нещо, което убягва на собствените й очи. Беше невъзможно, логично, но мисълта за това все се промъкваше, колкото и да я пъдешее. Изтри сълзите от лицето си с ръката, в която държеше бележката, извади от кесийката си другите две, които бе прибрала, и отиде при писалището до стената.

Писалището беше простичко, без резба, като всичките й мебели, някои от които подозираше, че са работа на неумел занаятчия. Дреболия — стига мебелите да ставаха за това, за което са предназначени, нищо друго не беше важно. Пусна трите съобщения до малката изкована от мед купа, извади от кесийката си ключ, отключи обкованата с месинг ракла и зарови из малките, подвързани с кожа книги, докато не намери трите, които й трябваха, всяка защитена така, че мастилото по страниците да изчезне, ако ги докосне друга ръка освен нейната. Твърде много бяха шифрите, за да ги помни. Да изгуби тези книжки щеше да е тежко изтезание, да ги възстанови — трудно, оттам и здравата ракла и ключалката. Много добра ключалка. Добрите ключалки не са дреболия.

Смъкна бързо тънките хартиени ивици, с които беше увито рул-цето, прибрано иззад гоблена, поднесе ги над пламъка на лампата и ги пусна в купата да изгорят. Бяха само указания къде да се остави съобщението, за да се прикрие през колко брънки трябва да мине, докато стигне до получателя. Повече предпазни мерки не бяха възможни. Дори Сестрите от нейното Сърце й вярваха не повече от тях. Само три от Върховния съвет знаеха коя е, а тя и това щеше да избегне, стига да беше възможно. Повече предпазни мерки не бяха възможни. Особено сега.

Съобщението, след като го разчете, като го разшифрова на друг лист, се оказа точно каквото очакваше от предната нощ, когато Талене не се появи. Беше напуснала отсека на Зелената рано предния ден, помъкнала издути дисаги и сандъче. Без слуга, който да й ги носи — сама се беше справила. Май никой не знаеше къде е отишла. Въпросът бе в това дали се е паникьосала, че е повикана пред Върховния съвет, или тук имаше нещо повече? Нещо повече е, реши Алвиарин.

Талене поглеждаше към Юкири и Дезине, сякаш търсеше… наставление може би. Не беше сигурна дали не си го е въобразила. Възможно ли беше? Много малко зрънце надежда. Тук трябваше да има нещо повече. Нужна й беше заплаха за Черната, инак Великият властелин щеше да отдръпне закрилата си. Ядосано дръпна ръката си от челото.

Не беше и помисляла да призове Месаана с помощта на скрития тер-ангреал. Първо на първо, и то много важно първо на първо, тя със сигурност се канеше да я убие, най-вероятно въпреки закрилата на Великия властелин. На мига, ако изгубеше тази закрила. Видяла беше лицето на Месаана, знаеше за унижението й. Никоя нямаше да позволи това да се размине, особено Избрана. Всяка нощ сънуваше как убива Месаана, често през деня си представяше успешните начини, с които да го постигне, ала това трябваше да почака, докато не успее да я намери, без тя да разбере, че е открита. Междувременно й трябваше доказателство. Възможно беше нито Месаана, нито Шайдар Харан да видят в случая с Талене доказателство за каквото и да било. И преди се беше случвало Сестри да изпадат в паника и да бягат, макар и рядко, а да допусне, че Месаана и Великият властелин няма да знаят това, щеше да е опасно.

Поднесе поред шифрираното съобщение и разчетеното копие до пламъка на лампата и ги държа, докато не опариха пръстите й, а после ги пусна в купата. Намачка пепелта с черния камък, с който затискаше листите, и я разбърка. Съмняваше се, че някоя ще може да възстанови думите от пепел, но все пак…

Все още права, разчете и другите две съобщения и научи, че Юки-ри и Дезине сцели в стаи с прегради против нахлуване. Това не бе изненадващо — напоследък едва ли някоя Сестра спеше без прегради, — ала означаваше, че отвличането и на двете ще е трудно. Най-лесно беше да те отмъкнат в тъмна доба Сестри от собствената ти Аджа. А и можеше да се окаже, че онези погледчета са случайни или плод на въображението й. Трябваше да обмисли тази възможност.

Въздъхна, извади още книжа от раклата и лекичко приседна на пухената възглавничка на стола до писалището. Но не толкова лекичко, че да не изохка, щом се отпусна. Едва не проплака. Отначало си мислеше, че унижението от бича на Силвиана е много по-тежко от болката, но болката така и не заглъхваше. Целият й задник беше на отоци. А утре Надзорницата на новачките щеше да прибави още, и вдругиден… Чакаха я безкрайни дни, в които да вие под бича на Силвиана и да се мъчи да не вижда погледите на Сестрите, знаещи всичко за посещенията й в кабинета й.

Опита се да прогони тези мисли, топна перодръжката в мастилницата и започна да пише шифровани заповеди на тънки листчета. Талене трябваше да се намери и да я върнат, разбира се. За наказание и екзекуция, ако се беше паникьосала, а ако не, ако по някакъв начин бе намерила начин да измени на клетвите си… Алвиарин се вкопчи в тази надежда, докато изписваше заповедта Юкири и Дезине да се следят изкъсо. Трябваше да се намери начин да ги хванат. А ако се окажеше, че всичко е случайност и въображение, все пак можеше да се спретне нещо според каквото кажеха. Щеше да насочи потоците в кръга. Все нещо можеше да се направи. Пишеше с настървение и изобщо не обърна внимание, че лявата й ръка се вдигна към челото й да потърси белега.

Следобедните слънчеви лъчи прозираха между дърветата на рида над стана на Шайдо и изпъстряха въздуха. Червеношийки и синигер-чета пърхаха като цветни петънца. Галина се усмихна. Заранта бе паднал проливен дъжд и във въздуха все още се таеше лека хладина под рехавите бавно реещи се бели облачета. Сивата й кобилка с изящно извитата шия и пъргава стъпка преди сигурно бе принадлежала на някой благородник или най-малкото на заможен търговец. Никой друг освен Сестра не можеше да си позволи такова великолепно животно. Радост й носеше да язди Бързонога — беше я нарекла така, защото някой ден бързо щеше да я понесе към свободата; също толкова радост й носеха и сегашните размишления над това, което щеше да направи, щом получеше свободата си. Имаше си планове как да се отплати на онези, които я бяха предали, като се почнеше с Елайда. Преголяма радост й носеше мисълта за тези планове, за това как все някой ден ще се осъществят.

Ездата я радваше и поне доколкото успяваше да забрави, че тази привилегия е знак колко неоспоримо я притежава Терава, също както и дебелия бял копринен халат, в който беше облечена, и огнекапките по колана и около шията й. Усмивката й се изкриви в гримаса. Накити като за домашно животинче, което оставят да се позабавлява самичко, докато не се наложи да позабавлява господаря си. А не можеше да свали тези накити-дамги дори тук, извън стана. Някой можеше да види. Яздеше тук, за да се махне от айилците, но и в гората можеше да се натъкне на тях. Терава можеше да разбере. Колкото и да й беше трудно да си го признае, ужасно се боеше от Мъдрата с очи на ястреб. Терава изпълваше сънищата й, а те никога не бяха приятни. Често се събуждаше плувнала в пот и сълзи. Пробуждането от тези сънища винаги й носеше облекчение, все едно дали успяваше да заспи отново или не.

Така и нямаше заповед да не се опитва да избяга, когато излиза да язди, заповед, на която щеше да й се наложи да се подчини, и тази липса сама по себе си й носеше горчивина. Терава знаеше, че ще се върне, колкото и жестоко да се отнасяха с нея, с надеждата, че все някой ден Мъдрата ще отмени проклетата клетва за покорство. Щеше отново да може да прелива, когато и както сама пожелаеше. Севанна понякога я караше да прелива, за да свърши някоя слугинска работа или просто за да покаже, че още го може, но това ставаше толкова рядко, че тя жадуваше за самата възможност да прегърне сайдар. Те-рава отказваше да й позволи дори да докосне Силата, освен след много молби и самоунижения, но после не й разрешаваше да прелее дори една струйка. А тя се беше унизявала, пълзяла беше в краката й, само за да й разрешат великодушно тази трошица. Усети се, че скърца със зъби, и насила спря.

Навярно Клетвената палка в Кулата можеше да вдигне тази клетва от нея, също както почти еднаквата палка, притежавана от Терава. Но не можеше да е сигурна. Не бяха съвсем еднакви. Разликата бе само в гравираните знаци, но ако това означаваше, че клетва, положена на едната палка, е присъща само за нея? Не смееше да напусне без палката на Терава. Мъдрата често я оставяше на открито в шатрата, но й беше казала: няма да го вдигаш това.

О, Галина можеше да докосва дебелата колкото китката й бяла пръчка, да гали с пръсти гладката й повърхност. Но колкото и упорито да се напрягаше, не можеше да накара дланта си да се затвори около нея. Не й ако някой друг не й я подадеше. Надяваше се поне, че това няма да се смята за вдигане. Така трябваше да е. Само мисълта, че може и да не е, я изпълваше с униние. Копнежът в очите й, щом се вторачеше в палката, предизвикваше редките усмивки на Терава.

„Иска ли мъничката ми Лина да се освободи от клетвата? — казваше тя насмешливо. — Тогава Лина трябва да е много добро паленце, защото единственият начин да помисля дали да те освободя е ако ме убедиш, че ще си останеш моето паленце, дори тогава“.

Цял живот — играчка на Терава и отдушник на гнева й? Заместител, който да пердашат всеки път щом Терава се разгневи на Севанна? „Униние“ не беше достатъчно силна дума да опише чувствата й. Ужас по-скоро. Боеше се, че може да полудее, ако това се случи. И не по-малко се боеше, че и в лудостта няма да намери спасение. Съвсем вкисната, тя заслони очи да види колко се е смъкнало слънцето. Терава й беше казала, че иска да се върне по светло, а до мръкване оставаха още цели два часа, но тя въздъхна със съжаление и обърна Бързонога надолу по склона през дърветата и към стана. Мъдрата обичаше да измисля начини да й налага покорство без преки заповеди. Хиляди начини да я накара да запълзи. За по-сигурно и най-лекият й намек трябваше да се приеме за заповед. Закъснението с няколко минути носеше наказания, от спомена за които Галина се присви. Присви се и смуши кобилката да затича по-бързо през дърветата. Терава не приемаше извинения.

Изведнъж един айилец пристъпи пред нея иззад едно дебело дърво — много висок, в кадин-сор, с провиснало на гърдите було — и хвана мълчаливо юздата на Бързонога. В първия миг тя го зяпна, после възмутено викна:

— Глупак! Не знаеш ли коя съм? Пусни коня ми, инак Севанна и Терава ще се редуват да ти дерат кожата!

Айилците не показваха почти нищо с лицата си, но все пак й се стори, че зелените му очи леко се разшириха. А после тя писна, защото той сграбчи предницата на халата й в огромния си юмрук и я дръпна от седлото.

— Млъкни, гай-шайн — каза й, но все едно че не го интересуваше дали тя ще се подчини.

Преди време щеше да й се наложи да го направи, но щом разбраха, че се подчинява на заповедите на всеки, се намериха твърде много, които се забавляваха да я пращат по глупави работи, и все се оказваше заета, когато Терава или Севанна искаха да е при тях. Сега вече трябваше да се подчинява само на някои Мъдри и на Севанна, така че зарита, замаха с ръце и запищя с отчаяната надежда, че ще привлече вниманието на някой, който знае, че е на Терава. Да бяха й позволили поне да си носи нож. Дори това можеше да помогне. Как можеше този да не я познае или поне да не се сети какво означава коланът и накитът? Станът беше огромен, пълен с хора, колкото в голям град, но като че ли всеки можеше да отличи влагоземката-любимка на Терава. Тя наистина щеше да му съдере кожата на тоя и Галина смяташе да се наслади на всеки миг от дрането.

Много бързо разбра, че и нож не би свършил никаква работа, въпреки упорството й грубиянинът се справи с лекота — дръпна качулката над главата й да не вижда, затъкна устата й и я овърза, после я обърна по очи и здраво върза китките и глезените й. Лесно, все едно че беше дете! Тя продължи да се мята, но беше без полза.

— Той поиска гай-шайн, които да не са айилци, Гаул, но гай-шайн в коприна и накити, и излязла на езда? — чу се мъжки глас и Галина се вцепени.

Този не беше аийлец. Мурандски му беше говорът!

— А и това не е според обичаите ви нали?

— Шайдо. — Прозвуча като ругатня.

— Все пак трябва да намерим още няколко, че да научи нещо полезно. Може би повечко. Там долу има хиляди в бяло, а тя може да е навсякъде сред тях.

— Мисля, че тази май ще може да каже на Перин Айбара каквото му трябва, Фаджер Неалд.

Ако преди се беше вцепенила, сега направо замръзна. Стомахът и се вледени. Перин Айбара беше пратил тези мъже? Ако нападнеше Шайдо, за да спаси жена си, щяха да го убият, а това щеше да премахне влиянието й над Файле. На жената щеше да й е все едно какво е разкрила за нея, след като мъжът й е мъртъв, а другите нямаха тайни, за които да се боят, че ще се разкрият. Галина с ужас разбра, че надеждата й да се сдобие с палката се стапя. Трябваше да го спре. Но как?

— Че защо мислиш така, Гаул?

— Тя е Айез Седай. И приятелка на Севанна, изглежда.

— Тъй ли? — рече замислено мурандиецът. — Такава ли била?

Странно, но никой от двамата не изглеждаше ни най-малко притеснен, че държат в ръцете си Айез Седай. А айилецът явно я беше отвлякъл, след като бе съвсем наясно каква е. Дори да беше изменник Шайдо, не можеше да знае, че не е в състояние да прелива, без да й разрешат. Само Севанна и шепа Мъдри го знаеха. Всичко с всеки миг ставаше все по-объркано.

Изведнъж я вдигнаха във въздуха и я положиха по корем. На собственото й седло, осъзна тя, а след миг вече се подрусваше върху коравата кожа и единият мъж я подхвана с ръка да не падне, щом кобилата тръгна в тръс.

— Да идем някъде, където ще можеш да ни отвориш една от твоите дупки, Фаджер Неалд.

— От другата страна на склона, Гаул. То толкова често стана, че мога да отварям Портал кажи-речи навсякъде. Айилците навсякъде ли обикалят?

Портал? Какви ги дрънкаше този? Тя пропъди от ума си глупостите му, замисли се над възможностите си за изход и не можа да измисли нито една добра. Бе вързана като агне за пазара, със запушена уста, шансовете й да избяга бяха нулеви, освен ако някой патрул на Шайдо не се натъкнеше на похитителите й. Но искаше ли го? Освен ако не се добереше до Айбара, нямаше как да му попречи да развали всичко. От друга страна, на колко дни път беше лагерът му? Не можеше да е много близо, иначе Шайдо вече щяха да са го открили. Знаеше, че съгледвачите им обикалят на десет мили около стана.

Колкото дни трябваха да стигнат до него, толкова щяха да са и за връщането. Закъсняла не просто с минути, а с дни.

Терава едва ли щеше да я убие. Просто щеше да я накара да съжали, че не е умряла. Можеше да обясни. Как са я пленили разбойници. Само двама — трудно беше да се повярва, че двама мъже са успели да се доберат толкова близо до стана, да не говорим за цяла банда разбойници. И че като не може да прелива, й е трябвало време, докато успее да избяга. Можеше да направи историята убедителна. Можеше да убеди Терава. Ако кажеше… Безполезно. Първия път, когато Терава я наказа, че е закъсняла, беше защото ремъкът на седлото й се бе скъсал и се наложи да върви пеш и да води коня. Терава не бе приела извинението и сега също нямаше да приеме, че са я отвлекли. Дощя й се да заплаче. Всъщност усети, че плаче — с безпомощни сълзи, които не беше в състояние да спре.

Конят спря и тя се загърчи бясно, мъчеше се да се смъкне от седлото, и запищя толкова силно, колкото можеше през плата. Сигурно бяха спрели да избегнат някой патрул. Терава щеше да разбере, ако постовете се върнеха с нея и похитителите, нищо, че е закъсняла. А тя можеше да измисли начин да се оправи с Файле дори и мъжът й да загинеше.

Една здрава ръка я плесна грубо.

— Мълчи — рече айилецът и отново подкараха в тръс. Сълзите й също отново потекоха и копринената качулка, покрила лицето й, се навлажни. Терава щеше да я накара да вие. Но докато плачеше, заоб-мисля какво щеше да каже на Айбара. Можеше поне да запази шанса си да се сдобие с палката. Терава щеше да… Не. Не!

Трябваше да се съсредоточи върху това, което можеше да направи. В ума й непрекъснато изникваха образи с Мъдрата с жестоките очи, стиснала камшика или кожената връзка за очите, но тя ги гонеше и прехвърляше всички въпроси, които Айбара можеше да зададе и какви отговори трябваше да му даде. Какво трябваше да му каже, за да остави спасението на жена си в ръцете й.

Не очакваше обаче, че ще я смъкнат от седлото и ще я изправят на крака след няма и час.

— Разседлай коня й и го вържи с другите, Норен — каза мурандиецът.

— Веднага, господарю Неалд — последва отговорът. На кайриенски говор.

Един нож се хлъзна между китките й, после между глезените й, после отвързаха и онова, което бе запушило устата й. Тя изплю напоената от слюнките й коприна и смъкна качулката си.

Нисък мъж в тъмно палто отвеждаше Бързонога между големи кърпени кафяви шатри и малки груби колиби, направени от преплетени клони, сред които и борови, с кафяви иглички. За колко ли време отсеченият бор губеше зеленината си? Дни, недели може би. Шейсети-ната души, които поддържаха огньовете или седяха на дървени столчета, приличаха на селяци в грубите си палта, но някои точеха мечове, а на десетина места бяха струпани копия и алебарди. През пролуките между шатрите и колибите се виждаха още мъже с шлемове и стоманени нагръдници, на коне и понесли дълги пики с пискюли. Войници, излизащи на патрул. Колко ли още имаше като тях отвъд полезре-нито й? Все едно. Това, което виждаха очите й, бе невъзможно! Шайдо \ имаха постове много по-далече от това място. Сигурна беше!

— Ако лицето не стигаше — промърмори Неалд, мършав дългуч с черно палто, — този хладно преценяващ поглед щеше да ме убеди. Все едно че оглежда червеи под камък, който е обърнала. — Поглади с юмрук намазаните си с восък мустаци, като внимаваше да не развали връхчетата. Носеше меч, но определено нямаше вид на войник.

— Е, да вървим, Айез Седай — рече той и я хвана над лакътя. — Лорд Перин чака да ти зададе няколко въпроса. — Тя се дръпна да се освободи, но той невъзмутимо я стисна още по-здраво. — Тия да си ги нямаме.

Грамадният айилец Гаул я хвана за другата ръка и трябваше или да тръгне с тях, или да я повлекат. Закрачи с високо вдигната глава, уж че са й просто ескорт, но всеки, който видеше как я държат за ръцете, щеше да разбере, че изобщо не е така. Макар да гледаше право напред, все пак усещаше, че въоръжените селянчета — повечето бяха млади — я гледат. Не зяпнали от удивление, просто я гледаха преценяващо. Как можеше да вирят така носове пред една Айез Седай? Някой от Мъдрите, които не знаеха за клетвата, която я държи, бяха започнали да изразяват съмнение, че е Айез Седай, след като с такава готовност се подчиняваше и раболепничеше пред Терава, но тия двамата знаеха коя е.

И им беше все едно. Подозираше, че селяците също знаят, но никой не изрази изненада как се държат с нея. Цялата настръхна от това.

Приближиха до голяма шатра на червени и бели ивици с вързани навътре платнища на входа и тя чу гласове отвътре.

— Каза, че е готов да дойде веднага. Не мога да си позволя да храня още едно гърло, като не знам за колко дълго — отвърна друг глас. — Кръв и пепел! Колко време трябва се уреди среща с тези хора?

Гаул трябваше да се приведе под платнището, но Галина влезе с широка крачка и изправена, все едно че влизаше в покоите си в Кулата. Можеше и да е пленничка, но все пак беше Айез Седай, а този простичък факт беше мощен инструмент. Оръжие. С кого се опитваше да уреди среща? Не със Севанна, разбира се. С всеки друг да е, но не и със Севанна.

В рязък контраст с опърпания лагер навън, тук на пода имаше хубав килим на цветя, а от пилоните висяха два копринени гоблена, извезани с цветя и птици по кайриенския обичай. Тя се съсредоточи върху високия, плещест мъж по риза, с гръб към нея, подпрял юмруци на маса с тънки крачета, украсена с позлата по ръбовете и отрупана с карти и листове хартия. Зърнала беше Айбара в Кайриен от разстояние, но беше сигурна, че това е селянчето от родното село на Ранд ал-Тор, въпреки копринената риза и добре лъснатите ботуши. Кончовите дори бяха лъснати. Ако не друго, всички в шатрата май гледаха него.

Една висока жена, облечена в зелена коприна с високо деколте, с малко дантела около шията и на китките, с черна коса, падаща на вълни по раменете й, положи свойски ръка на рамото на Айбара. Галина я позна.

— Изглежда, е предпазлива, Перин — каза Берелайн.

— От капан я е страх според мене, лорд Перин — подхвърли един сивокос грубоват мъж с натруфена броня. Геалданец, помисли си Галина. Той и Берелайн поне обясняваха присъствието на войници, макар и не как можеше да са на място, където бе невъзможно да са. Много я радваше, че не се беше срещала с тази жена в Кайриен — това щеше да направи нещата повече от объркани. Жалко, че ръцете й не бяха свободни, за да изтрие вадичките от сълзите по лицето си, но двамата я държаха здраво. Нищо не можеше да се направи. Беше Айез Седай. Само това беше важно. Това щеше да позволи да е важното. Тя отвори уста, за да поеме положението в ръцете си.

Айбара изведнъж я погледна през рамо, все едно че бе доловил по никакъв начин появата й, и като видя златните му очи, езикът й се завърза. Отхвърляла бе пренебрежително приказките, че имал вълчи очи, но беше истина. Корави вълчи очи на кораво като камък лице, пред него геалданецът изглеждаше почти мек. И тъжно лице също така, под късо подстриганата брада. Заради жена му, несъмнено. Можеше да се възползва от това.

— Айез Седай в бялото на гай-шайн — каза той хладно, докато се обръщаше към нея. Беше едър, макар и не колкото айилеца, но се извисяваше като скала, а златните му очи попиваха всичко. — И пленница, изглежда. Не пожела ли да дойде?

— Мяташе се като пъстърва на речен бряг, докато Гаул я връзваше, милорд — отвърна Неалд. — Аз самият нямаше какво да правя, само стоях и гледах.

Странни думи, и казани с такъв важен тон. Какво можеше да е…? Изведнъж тя забеляза още един в черно палто, нисък грубоват мъж със сребърна игла с формата на меч, забучена на високата му яка. И си спомни къде за последно беше видяла мъже с такива черни палта. Скочиха от дупки във въздуха малко преди всичко да се превърне в пълен разгром при Думайски кладенци. Неалд и неговите „дупки“, неговите Портали. Тези мъже можеха да преливат!

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се задърпа от ръката на Неалд, да не заотстъпва. Стомахът й се сгърчи само от това, че е толкова близо до него. А да я докосва… Дощя й се да заскимти и това я изненада. Много по-твърда беше, разбира се! Съсредоточи се да си придаде спокойствие, като в същото време се опитваше да върне влагата в изведнъж пресъхналата си уста.

— Смята се за приятелка на Севанна — добави Гаул.

— Приятелка на Севанна. — Айбара се намръщи. — Но носи халат на гай-шайн. Копринен халат и накити, но все пак… Не си искала да дойдеш, но не си и преляла, за да попречиш на Гаул и Неалд да те доведат. И си уплашена. — Той поклати глава. Как бе разбрал, че е уплашена? — Изненадан съм, че виждам Айез Седай с Шайдо след Думайски кладенци. Или не знаеш за това? Пуснете я, пуснете я. Съмнявам се, че ще се опита да бяга, щом се е оставила да я доведете тук.

— Думайски кладенци са без значение — заяви тя хладно, щом двамата я пуснаха. Пуснаха я, обаче останаха от двете й страни като стражи и тя изпита гордост, че гласът й не трепна.

Мъж, който може да прелива. Двама всъщност, а тя беше сама. Сама и без да може да прелее и една нишка. Стоеше с вдигната високо глава. Беше Айез Седай и трябваше да видят, че е Айез Седай от глава до пети. Как ще знае той дали е уплашена? Ей толкова страх не беше се промъкнал в думите й. Лицето й все едно че беше изсечено от камък, толкова малко показваше.

— Бялата кула си има цели, които никои друг не може да знае или разбере. Там съм по работа на Бялата кула, а вие се месите. Неблагоразумно за който и да било мъж. — Геалданецът кимна унило, все едно че бе научил този урок лично. Айбара само я гледаше безизразно. — Само това, че чух името ви, ме спря да не накажа тези двамата — продължи тя. Ако мурандиецът и айилецът подхвърлеха колко време бе отнело това, щеше да каже, че отначало е била замаяна, но те си замълчаха и Галина заговори бързо и по-високо:

— Вашата жена Файле е под моя закрила, както и кралица Алиандре, и когато работата ми със Севанна приключи, ще ги изведа със себе си на свобода и ще им помогна да стигнат където пожелаят. Междувременно обаче вашето присъствие тук застрашава моята работа, работата на Бялата кула, и не мога да го позволя. То застрашава и вас, и жена ви, и Алиандре. В онзи стан има десетки хиляди айилци. Десетки по десетки. Ако ви нападнат — а съгледвачите им скоро ще ви открият, ако вече не са ви открили — ще ви заличат от лицето на земята. Могат да навредят и на жена ви и на Алиандре заради това. Може и да не успея да спра Севанна. Тя е сурова жена, а много от Мъдрите й могат да преливат, поне сто, и са готови да използват Един ствената сила за насилие, докато аз съм една Айез Седай, при това ограничена от своите Клетви. Ако искате да защитя жена ви и кралицата, бягайте бързо оттук. Може и да не ви нападнат, ако се види ясно, че се оттегляте. Това е единствената надежда и за вас, и за жена ви.

Тъй. Само няколко от тези засадени семенца да пуснеха корен, Щеше да е достатъчно Айбара да побегне.

— Ако Алиандре е в опасност, лорд Перин — почна геалданецът, но Айбара вдигна ръка и го спря. Само толкова. Геалданецът стисна челюсти толкова силно, че още малко и щяха да изпращят, но млъкна.

— Видяла си Файле? — попита младият мъж. — И тя е добре? Не е пострадала, нали? — Глупакът сякаш не беше схванал и една дума от казаното освен споменаването на жена му.

— Добре е и е под моята закрила, лорд Перин. — Щом това селско хлапе искаше да се нарича лорд, можеше да го изтърпи засега. — И тя, и Алиандре, и двете са добре. — Геалданецът само изръмжа, но не се осмели да проговори. — Трябва да ме послушате. Шайдо ще ви избият…

— Ела виж това — прекъсна я Айбара, обърна се към масата и дръпна един голям лист.

— Трябва да му простите липсата на маниери, Айез Седай — каза Берелайн, докато й подаваше сребърна чашка с тъмно вино. — При тези обстоятелства той е под голямо напрежение, както сигурно разбирате. Не съм се представила. Аз съм Берелайн, Първата на Майен.

— Знам. Можете да ме наричате Ализе.

Берелайн се усмихна, сякаш знаеше, че името е фалшиво, но все пак го приема. Първата на Майен съвсем не беше наивна. Жалко, че трябваше да се оправя с момчето вместо с нея — изтънчените особи, които си въобразяваха, че могат да си играят с Айез Седай, лесно се водеха за носа. Селяците можеха да се окажат упорити поради невежеството си. Но този тип би трябвало вече да знае нещо за Айез Седай. Може би ако го пренебрегнеше, щеше да му даде повод да си помисли коя е и какво. Виното имаше вкус на цветя.

— Много е добро.

Каза го с искрена благодарност. От няколко недели не беше вкусвала вино. Терава нямаше дай позволи удоволствие, което отказваше на самата себе си.

— В лагера има и други Сестри, Ализе Седай. Масури Сокава и Сеонид Трайган, както и личната ми съветничка Анура Ларисен. Бихте ли искали да си поговорите с тях, след като приключите с Перин?

С престорена небрежност Галина придърпа качулката, та да заслони лицето си, и бавно отпи от виното — за да помисли. Присъствието на Анура беше разбираемо, предвид Берелайн, но какво правеха тук другите две? Бяха от избягалите от Кулата след свалянето на Сюан и издигането на Елайда. Вярно, никоя от тях нямаше да знае, че е замесена в отвличането на момчето ал-Тор за Елайда, но все пак…

— Мм, не мисля. Тяхната работа си е тяхна, моята — моя. — Готова беше много да даде, за да разбере каква е тяхната работа, но не и на цената да я познаят. Всеки приятел на Преродения Дракон можеше да има… мнение… за Червена сестра. — Помогни ми да убедя Айбара, Берелайн. Вашата Крилата гвардия не може да се противопостави на онова, което Шайдо ще хвърлят срещу вас. Онова, което води геалданецът, няма да промени нищо. Цяла армия няма да го промени. Шайдо са прекалено много и имат стотици Мъдри, готови да използват Единствената сила като оръжие. Виждала съм ги да го правят. Ти също можеш да умреш, а и да те пленят, и не мога да обещая, че ще успея да убедя Севанна да те освободи, когато си тръгна.

Берелайн се засмя, все едно че хиляди Шайдо и стотици можещи да преливат Мъдри са нищо.

— О, не се бойте, че ще ни намерят. Лагерът им е на цели три дни езда път, ако не и на четири. А недалече оттук теренът става много тежък.

Три дни, ако не и четири? Галина потръпна. Би трябвало вече да се е сетила. Три или четири дни разстояние, покрито за по-малко от час. През дупка във въздуха, сътворена с мъжката половина на Силата. Значи е била на косъм да я докосне сайдин! Но гласът й не трепна.

— Все пак трябва да ми помогнеш да го убедя да не напада. Би било гибелно — за него, за жена му, за всички замесени. А и това, което върша там, е важно за Кулата. Ти винаги си била силна поддръжница на Кулата. — Ласкателство за владетелка на един относително малък град, но ласкателството размеква дребния, както и могъщия.

— Перин е упорит, Ализе Седай. Съмнявам се, че ще го разубедите. Не е лесно, щом вече е решил. — Странно, усмивката на младата жена бе не по-малко загадъчна, отколкото на Сестра.

— Берелайн, може ли да отложите разговора си за по-късно? — рече нетърпеливо Айбара — и не беше въпрос. Потупа по листа с дебелия си пръст. — Ализе, би ли погледнала това? — Това също не беше въпрос. За какво се мислеше този мъж, че да заповядва на Айез Седай?

Все пак пристъпването към масата я отдалечаваше от Неалд. Приближаваше я до другия, който я гледаше напрегнато, но все пак беше от другата страна. Жалка преграда, но й позволяваше да го пренебрегне, като погледне листа под пръста на Айбара. Едва се сдържа да не трепне. Там беше очертан град Малден, чак до акведукта, който докарваше вода от едно езеро на пет мили разстояние, а също и груба скица на стана на Шайдо, обкръжаващ града. Същинската изненада бе в това, че знаците май показваха идването на септите, откакто Шайдо бяха стигнали до Малден, а броят им издаваше, че хората на Айбара са наблюдавали стана от доста време. Друга карта, грубо нахвърляна, като че ли описваше града в подробности.

— Виждам, че сте разбрали колко им е голям станът. Трябва да знаете, че спасяването й е безнадеждно. Дори да разполагате със сто от тези мъже, не е достатъчно. — Не й беше лесно да говори за тях, а и не можеше съвсем да прикрие презрението в гласа си. — Мъдрите ще се сражават. Стотици са. Ще е заколение, с хиляди мъртви, може би и жена ви сред тях. Казах ви, двете с Алиандре са под моята закрила. Когато си свърша работата, ще ги изведа. Чухте, че го казах, тъй че в името на Трите клетви знаете, че е истина. Не допускайте грешката да мислите, че връзката ви с Ранд ал-Тор ще ви защити, ако се намесите в това, което прави Бялата кула. Да, зная кой сте. Нима си мислите, че жена ви нямаше да ми го каже? Тя ми има доверие и ако искате да я опазите, вие също трябва да ми се доверите.

Идиотът я гледаше, все едно че думитей бяха прелетели над гла-вата му, без да докоснат ушите му. Очите му наистина бяха изнервящи.

— Тя къде спи? Тя и всички други, които бяха пленени с нея. Покажи ми.

— Не мога — твърдо заяви тя. — Гай-шайн рядко спят на едно и също място две нощи поред.

С тази лъжа изчезна и последният шанс да остави жива Файле и другите. О, тя изобщо не беше възнамерявала да увеличи риска за собственото си спасение, като им помага, но това винаги можеше да се обясни по-късно, с някаква промяна на обстоятелствата. Не можеше обаче да допусне възможността един ден те наистина да се спасят и да разкрият лъжата й.

— Ще я освободя — изръмжа той толкова тихо, че едва го чу. — Каквото и да струва.

Мислите й запрепускаха бясно. Май нямаше начин да го отклони от това, но навярно щеше да успее да го забави. Това поне трябваше да направи.

— Няма ли поне да поотложите нападението си? Бих могла да си приключа работата след още няколко дни, може би неделя. — Един твърд срок трябваше да изостри усърдието на Файле. Преди това щеше да е опасно: неосъществената заплаха губи цялата си сила, а рискът да не успее да се докопа навреме до палката бе твърде голям. Сега обаче рискът ставаше наложителен. — Ако успея да го направя и да изведа жена ви и другите, няма да се наложи ненужно да загиват хора. Една неделя.

Айбара се смръщи отчаяно и удари с юмрук по масата толкова силно, че тя подскочи.

— Можеш да получиш няколко дни — изръмжа той. — Може би дори неделя или повече, ако… — Стисна зъби и премълча останалото. Странните му очи се забиха в лицето й. — Но не мога да обещая колко дни — продължи той. — Ако имах избор, щях да нападна тутакси. Няма да оставя Файле пленничка нито ден повече, отколкото се налага, само за да чакам да узреят схемите на Айез Седай за Шайдо. Твърдиш, че е под твоя закрила, но колко голяма закрила можеш наистина да й дадеш, щом носиш тоя халат? В лагера им има признаци на пиянство. Дори някои от постовете им пият. Мъдрите също ли са сеподдали на това?

Внезапната смяна на темата я накара да примига.

— Мъдрите пият само вода — сухо отвърна тя. И съвсем искрено. Винаги я забавляваше, когато истината служеше на целите й. Не че примерът с Мъдрите носеше кой знае какви плодове. А пиянството сред Шайдо наистина процъфтяваше. Всеки набегносеше в стана всичкото вино, което можеше да се намери. Десетки и десетки казани варяха гадни питиета от зърно и всеки път щом Мъдрите унищожаваха един, на негово място изникваха два. Но ако му кажеше това, само щеше да го подтикне да нападне.

— Колкото до другите, била съм с войски преди тази и съм виждала повече пияни, отколкото сред Шайдо. Ако между десетки хиляди се намерят сто пияни, каква изгода ви носи това? Наистина, добре ще е, ако ми обещаете една неделя. Две ще е още по-добре.

Очите му пробягаха към картата, дясната му ръка отново се сви в юмрук, но в гласа му нямаше гняв.

— Шайдо често ли влизат зад стените на града?

Тя остави чашата на масата и изправи рамене. Не беше лесно да срещне жълтоокия му поглед, но се справи, без гласът й да трепне.

— Мисля, че е крайно време да проявите подобаващото уважение към мен. Аз съм Айез Седай, а не слугиня.

— Шайдо често ли влизат зад стените на града?

Повтори го с абсолютно същия равен тон. Дощя й се да изскърца със зъби.

— Не — сопна се тя. — Оплячкосали са всичко, което си струва да се обере, че и отгоре. — Съжали за думите си още щом се изплъзнаха от езика й. Бяха й се сторили безопасни, докато не си спомни за мъжете, които можеха да скачат през дупки във въздуха. — В смисъл, не че изобщо не влизат. Повечето дни влизат по няколко. По всяко време сигурно се намират по двайсет-трийсет, на групи по двама-трима. — Имаше ли достатъчно ум да разбере какво означава това? Я по-добре да му го обясни! — Не можете да се справите с всички. Все някой неизбежно ще се измъкне и ще предупреди стана. Айбара само кимна.

— Когато видиш Файле, кажи й, че в деня, в който види мъгла по ридовете и чуе вълци да вият посред бял ден, трябва да отиде с остана-лите до замъка на лейди Кайрен в северния край на града и да се скрият там. Кажи й, че я обичам. Кажи й, че идвам.

Вълци ли? Полудял ли беше този човек? Как можеше да накара вълците да…? Но с тези вълчи очи, впити в нея, май не държеше да го разбере.

— Ще й кажа — излъга тя.

Навярно имаше предвид само че ще отвлече жена си с помощта на тези в черните палта? Но в такъв случай защо изобщо чакаше? Тези жълти очи май криеха тайни, които предпочиташе да не узнава, с кого се опитваше да се срещне? Със сигурност не беше Севанна. Щеше на Светлината да благодари за това, ако отдавна не бе зарязала тази глупост. Кой беше готов скоро да дойде при него? Бяха споменали за един, но това можеше да означава крал с армия. Или самият ал-Тор? Виж, него се молеше никога повече да не го вижда!

Обещанието й като че ли отпусна нещо у младия мъж. Той бавно издиша и напрежението по лицето му се стопи.

— Проблемът с ковашката главоблъсканица — рече тихо той и почука с пръст по скицата на Малден — винаги е в това да поставишключовото парче на мястото му. Е, това стана. Или скоро ще стане.

— Ще останете ли за вечеря? — попита Берелайн. — Скоро ще е.

Платнищата на входа бяха разтворени, но притъмняваше. Стройна слугиня в тъмна вълнена рокля, прибрала на кок бялата си коса, влезе и започна да пали светилниците.

— Ще ми обещаете ли поне една неделя? — попита Галина, но Айбара само поклати глава. — В такъв случай всеки час ми е важен. — Изобщо не се беше канила да остава нито миг повече от нужното, но трябваше да се насили, за да изрече следващите думи: — Ще накарате ли някой от вашите… мъже… да ме пренесе възможно най-близо до стана?

— Направи го, Неалд — заповяда Айбара. — И се опитай да бъдеш учтив.

Светлина!

Галина вдиша дълбоко и смъкна качулката си Назад.

— Искам да ме ударите. Ето тук. — Пипна се по бузата. — Достатъчно силно, за да отече.

Най-сетне нещо влезе през ушите му. Жълтите очи се разшириха и Айбара тикна палци в колана си, сякаш искаше да сдържи ръцете си.

— Няма. — Каза го с тон, все едно я смята за луда. Геалданецът беше зяпнал, а слугинята се бе вторачила в нея с горящия фитил в ръката, опасно надвиснал над полите й.

— Трябва — твърдо каза Галина. Трябваше й всяка трошица правдоподобност за пред Терава. — Направете го!

— Не вярвам, че ще го направи — каза Берелайн и се плъзна по пода с прибрани поли. — Много са му селски навиците. Ако позволите на мен?

Галина нетърпеливо кимна. Защо пък не, макар че жената едва ли щеше да й остави достатъчно убедителен… Пред очите й притъмня, когато отново успя да ги отвори, залитна. Усети в устата си вкус на кръв. Опипа бузата си — беше изтръпнала.

— Много силно ли беше? — попита почти притеснено Берелайн.

— Не — изломоти Галина; мъчеше се да се овладее. Ако можеше да прелее, главата й щеше да откъсне на тая! Разбира се, ако можеше да прелива, всичко това нямаше да е необходимо. — Сега другата буза. И да не забравите да пренесете и кобилата ми!

Препуснаха с мурандиеца през леса до едно място, където няколко огромни дървета бяха нападали и изглеждаха странно прорязани. Тя бе убедена, че ще й е трудно да използва дупката му във въздуха, но когато мъжът направи вертикална сребристо-синкава резка, която се ушири до гледка със стръмно спускаща се земя, изобщо не помисли за покварения сайдин, а смуши Бързонога през отвора. Без никаква друга мисъл освен за Терава.

За малко да завие като пребито псе, щом разбра, че е на обратния склон на височината спрямо стана. Препусна в паника, за да надбяга потъващото слънце. И загуби.

За жалост, оказа се права. Терава не прие извиненията. Най-много се ядоса заради отоците. Тя самата никога не обезобразяваше лицето и. Това, което последва, не отстъпваше на кошмарите на Галина. И продължи много по-дълго. Докато пищеше с всичка сила, тя почти бе забравила за отчаяната нужда да се докопа до палката.

Да се докопа до палката, да убие Файле и приятелките й — и щеше да е свободна.

 

Егвийн се съвзе бавно и както беше замаяна, едва успя да се сети па да затвори очи. Не беше никак трудно да се престори, че все още е в несвяст. Главата й се бе отпуснала на нечие женско рамо и не можеше да я повдигне, дори да се опиташе. Айезседайско рамо — дарбата се усещаше. Мозъкът й все едно беше натъпкан с вълна, мислите й бяха бавни блуждаещи, краката и ръцете й — изтръпнали. Вълнената й рокля за езда и наметалото й бяха сухи, осъзна тя, въпреки че се беше накиснала добре в реката. Е, това лесно можеше да уреди със Силата. Но едва ли бяха прелели да изцедят водата от дрехите й за нейно удобство. Беше заклещена между две Сестри — едната си беше сложила парфюм с аромат на цветя, които я крепяха да седи общо взето изправена. Бяха в карета, ако можеше да се съди по полюшванията и тропота на конските копита по калдъръма.

Тя предпазливо открехна очи — съвсем лекичко.

Завеските на каретата бяха дръпнати, макар че при тази воня на гниеща смет може би щеше да е по-добре да ги пуснат.

Гниеща смет! Как можеше Тар Валон да се докара дотук? Такава запуснатост на града сама по себе си бе достатъчна причина Елайда да бъде свалена. Прозорчетата пропускаха достатъчно лунна светлина, за да може смътно да различи трите Айез Седай на задната седалка. Дори да не знаеше, че могат да преливат, шаловете им с ресните щяха да я уверят. В Тар Валон носенето на шал с ресни можеше да донесе неприятности на жена, която не е Айез Седай. Странно, Сестрата отляво като че ли се беше отдръпнала по-далечко от другите две, а те не че точно се бяха притиснали една към друга, но седяха много близо, сякаш избягваха контакт с нея. Много странно.

Изведнъж си даде сметка, че не е заслонена. Вярно, че беше замаяна, но това бе съвсем нелогично. Те можаха да усетят мощта й, както и тя тяхната, и макар никоя да не беше слаба, Егвийн смяташе, че би могла да надвие и петте, стига да е достатъчно бърза. Верният извор бе като огромно слънце малко зад крайчеца на полезрението й и я зовеше. Първият въпрос беше дали все още смее? В състоянието, в което беше главата й, никак не беше сигурно дали ще успее да прегърне сайдар, а успееше или не, те веднага щяха да разберат, че се е опитала. По-добре първо да се опита да се съвземе. Вторият въпрос беше — колко дълго можеше да чака? Нямаше да я оставят вечно незаслонена, нали?

Опита се да размърда пръстите на краката си в грубите кожени обуща и се зарадва, щом се раздвижиха послушно. Животът като че ли бавно се връщаше в ръцете и краката й. Реши, че вече може да вдигне главата си, макар да бе замаяна. Това, което й бяха дали, вече преставаше да действа. От колко време?

Събитията бяха изтръгнати от ръцете й от чернокосата Сестра в средата на задната седалка, която се наведе и я зашлеви толкова силно, че Егвийн рухна в скута на жената, на която се беше облегнала. Ръката й сама посегна към бузата. Дотук с преструвките, че е в несвяст.

— Нямаше нужда от това, Катерин — чу хриплив глас над себе си и проговорилата отново я повдигна. Оказа се, че просто не може да дър-жи главата си изправена. Катерин. Това трябваше да е Катерин Алру-ин, Червена. Струваше й се важно по някаква причина да разбере самоличността на всяка, макар да не знаеше за Катерин нищо освен името й и Аджата. Сестрата, в чийто скут беше паднала, беше русокоса, но лицето й бе непознато. — Май й даде твърде много корен от вилняк.

Полази я мраз. Това значи и бяха дали! Затършува в ума си за всичко, което й беше казвала Нинив за този противен чай, но мислите й все още течаха бавно. Бавно, но като че ли малко по-добре. Сигурна беше, че според Нинив трябва доста време, докато действието му изчезне.

— Дадох й точната доза, Фелаана — отвърна сухо жената, която я бе зашлевила. — И както виждаш, държи я точно както трябва. Искам я да може да върви, като стигнем до Кулата. Определено нямам намерение пак да помагам да я носим — довърши тя и изгледа с яд Сестрата, седяща вляво от Егвийн, а тя поклати глава и мънистата по плитчините й леко издрънчаха. Това беше Притале Нербаджан, Жълта, която полагаше всячески усилия да избегне преподаването на новачки или Посветени и не криеше неприязънта си към тази задача, щом я принудеха.

— Щеше да е нередно да накарам моя Харил да я носи, нали? — хладно отвърна тя. Всъщност — ледено. — Самата аз ще се радвам, ако може да върви, но ако не — ще я носим. Всеки случай с нетърпение очаквам да я връчим на други. Ако ти не искаш пак да я носиш, Катерин, аз пък не ща да я пазя половината нощ в килиите.

Катерин кривна пренебрежително глава.

Килиите. Разбира се — водеха я към една от онези малки тъмни стаички на първото ниво на мазетата на Кулата. Елайда щеше да я обвини в лъжливото предяваване, че е Амирлинският трон. Наказанието беше смърт.

Странно, но това не предизвика страх у нея. Билката може би все още действаше. Щяха ли Романда или Лелейн да отстъпят, да се съгласят да се издигне Амирлин след нейната смърт? Или щяха да продължат взаимната си борба, докато целият бунт не се провали и Сестрите не се повлекат обратно при Елайда? Тъжна мисъл. Тъжна до мозъка на кос-тите. Но щом можеше да изпита тъга, значи коренът от вилняк не потискаше чувствата й. Защо тогава не изпитваше страх? Опипа с палец пръстена на Великата змия — опита се поне — и откри, че го няма. Гневът й кипна, нажежен до бяло. Можеха да я убият, но не можеха да й отнемат правото да е Айез Седай.

— Кой ме предаде? — попита тя, доволна от хладния си тон. — Нищо не пречи да ми кажете, след като съм ваша пленничка.

Сестрите я зяпнаха, сякаш се изненадаха, че има глас. Катерин небрежно се наведе напред, вдигна ръка и очите й се присвиха, щом светлокосата Фелаана посегна и спря шамара, преди да е стигнал до бузата на Егвийн.

— Тя несъмнено ще бъде екзекутирана — заяви твърдо Фелаана с дрезгавия си глас, — но е от Кулата и никоя от нас няма право да я бие.

— Пусни ръката ми, Кафява — изръмжа Катерин и смайващо, светлината на сайдар я обгърна.

За миг сиянието обкръжи всички в каретата — всички освен Егвийн. Гледаха се като настръхнали котки, готови да засъскат, на ръба да започнат да дращят. Не всички — Катерин и по-високата Сестра срещу нея вдясно изобщо не се споглеждаха, но мятаха достатъчно гневни погледи на останалите. Какво ставаше, в името на Светлината? Взаимната вражда така беше нагнетила въздуха, че можеше да се среже като хляб.

След миг Фелаана пусна китката на Катерин и се облегна назад, но никоя не изпусна Извора. Внезапно Егвийн заподозря, че никоя не иска да е първата. Лицата им бяха самото спокойствие в бледата лунна светлина, но ръцете на Кафявата стискаха шала, а Сестрата до Катерин усърдно си гладеше гънките на полите.

— Мисля, че вече е време за това — каза Катерин и заплете щита. — Не бихме искали да опитваш… безполезни неща.

Усмивката й беше зла. Егвийн въздъхна, щом сплитът се намести над нея. Бездруго се съмняваше, че ще може да прегърне сайдар, а срещу пет, вече изпълнени със Силата, успехът щеше да продължи само няколко мига. Спокойствието й сякаш разочарова Червената.

— Това може да е последната ти нощ на тоя свят — продължи тя. — Няма да се изненадам, ако Елайда още утре нареди да те усмирят и да те обезглавят.

— Или даже тази нощ — добави длъгнестата й дружка и кимна. — Според мен Елайда гори от нетърпение да се свърши с теб.

За разлика от Катерин, тя го заяви равнодушно, но със сигурност също беше Червена. И наблюдаваше другите, сякаш подозираше, че кроят нещо.

Наистина странно!

Егвийн остана невъзмутима въпреки реакцията, която очакваха-Която Катерин очакваше поне. Решила бе да запази достойнството си до дръвника на палача. Все едно колко добре се беше справила като Амирлин, щеше да умре по начин, достоен за Амирлинския трон. Жената, която се беше присвила по-настрана от двете Червени, заговори с характерен арафелски акцент и това позволи на Егвийн да се сети коя е. Бериша Теракуни, Сива, известна с изключително стриктното си и често пъти най-сурово тълкуване на закона. Винаги вярна на буквата, разбира се, и без капка милост.

— Няма да е нито нощес, нито утре, Баразайн, освен ако Елайда не реши да привика Заседателките посред нощ и те се отзоват. Това изисква Върховен съд, не е някоя дреболия за минути или часове даже, а Съветът, като гледам, не е много склонен да угоди на Елайда, и нищо чудно. Момичето ще бъде съдено, но Съдът ще заседава, когато те решат.

— Съдът ще се събере, когато Елайда ги повика, иначе всички така ще ги накаже, че ще съжаляват — озъби се Катерин. — Джала и Мерим препуснаха напред още щом разбрахме кого сме хванали, тя вече го знае и бас слагам, че за тая тука ще измъкне Заседателките от креватите им със собствените си ръце, ако потрябва. — Тонът й стана самодоволен и в същото време заядлив. — А тебе може пък да постави на Стола на Помилването. Ще ти хареса ли?

Бериша възмутено размърда рамене и намести шала си. В някои случаи Столът на Помилването бе застрашен със същото наказание като защитаваната. Може би и това обвинение го налагаше. Въпреки усърдните усилия на Сюан да й довърши образованието, Егвийн не знаеше.

— Това, което аз искам да чуя, е какво направи на пристанищната верига? — рече след малко Сивата с подчертано пренебрежение. — Как може да се развали?

— Не може да се развали — отвърна Егвийн. — Вече би трябвало да сте Разбрали, че е куендияр. Дори Силата няма да го развали, само ще го заздрави. Предполагам, че можете да го продадете, ако съборите достатъчно от крепостната стена, за да го извадите. Стига някой да може да си позволи да купи толкова голям куендияр. Или изобщо да го иска.

Този път никоя не спря Катерин да я шамароса, много силно при това.

— Я да млъкваш! — викна Червената.

Това май беше добър съвет, освен ако глупаво не държеше да й светнат още някой шамар. Тъй че Егвийн си замълча и в поклащащата се карета се възцари тишина, докато останалите сияеха от сайдар и се гледаха подозрително. Невероятно! Защо Елайда изобщо бе избрала за нощната задача жени, които явно се ненавиждаха? Като демонстрация на власт или просто защото го можеше? Все едно. Ако Елайда я оставеше да преживее нощта, поне можеше да извести Сюан какво й се е случило… и може би Леане също. Можеше да извести Сюан, че са предадени. И да се моли Сюан да успее да се добере до предателката. Да се моли бунтът да не се разпадне. Помоли се наум за това. Беше по-важно от всичко останало.

Когато спряха, се беше съвзела достатъчно, за да слезе след Катерин и Притале, без да я крепят, макар че главата й все още беше замаяна. Можеше да стои изправена, но се съмняваше, че би могла да побегне — не че опитът щеше да доведе до нещо друго, освен да я спрат само след няколко стъпки. Тъй че застана кротко до боядисаната в черно карета и зачака търпеливо като четирите коня в хамутите.

В края на краищата нали и тя самата беше в хамут, тъй да се каже. Бялата кула се извисяваше пред тях — огромен бял ствол, надигащ се към небесата в нощната тъма. Малко от прозорците светеха, но едни бяха току под самия връх, навярно в покоите на Елайда. Егвийн беше пленничка и едва ли щеше да живее още дълго, но се чувстваше все едно, че се е върнала у дома. Кулата сякаш възвърна енергията й.

Двама лакеи на Кулата, с Пламъка на Тар Валон на ливреите, бяха скочили от задните стъпалца на каретата, за да пуснат стълбичката, и сега стояха и подаваха облечените си в бели ръкавици ръце на всяка, докато слизаше, но се възползва само Бериша, и само защото това й позволи бързо да стъпи на каменната настилка, без да изпуща от очи другите Сестри. Баразайн ги изгледа така, че единият шумно преглътна, а лицето на другия пребледня. Фелаана, заета с дебненето на другите, само им махна раздразнено. И петте продължаваха да държат сайдар, дори тук.

Бяха спрели при главния заден вход, под стълбището с мраморния парапет, спускащо се от второто ниво под огромни бронзови фенери, изливащи широк кръг треперлива светлина, и за нейна изненада в подножието на стълбите стоеше самотна новачка, плътно загърната в бялото си наметало заради пощипващия студ. Беше очаквала почти със сигурност Елайда да ги посрещне лично, за да позлорадства, обкръжена от свита ласкателки. Втората изненада беше, че новачката се оказа Никола Трийхил. Бялата кула беше последното място, където очакваше да види бегълката.

По начина, по който Никола се ококори, щом видя Егвийн, личеше, че е не по-малко стъписана от самата нея — но все пак приклекна изряден, макар и леко припрян реверанс към Сестрите.

— Амирлин каза, че… тя… трябва да се предаде на Надзорницата на новачките, Катерин Седай. Каза, че Силвиана Седай е получила съответните нареждания.

— Е, значи поне ще те напердашат с пръчки тази нощ — каза с усмивка Катерин.

Егвийн се зачуди лично ли я мрази, или заради това, което е — или просто мрази всички. Набита с пръчки. Никога не беше гледала как го правят, но беше слушала описания. Всички казваха, че ужасно боли. Но срещна невъзмутимо погледа на Катерин и за миг усмивката на по-възрастната жена се стопи. Явно търсеше повод да я удари отново. Айилците имаха начин да се справят с болката. Прегръщаха я, отдаваха й се без съпротива, без да се опитат дори да спрат писъците. Навярно това щеше да помогне. Мъдрите твърдяха, че така болката може да бъде отхвърлена, без дай позволиш да те надвие.

— Ако Елайда се кани да го проточи това ненужно, за тая нощ повече няма работа за мен — заяви Фелаана и изгледа намръщено всички, в това число и Никола. — Щом това момиче трябва да бъде усмире-но и екзекутирано, точка. — Жълтокосата Сестра сбра полите си и се стрелна нагоре по стълбите покрай Никола. Направо побягна! Сиянието на сайдар продължаваше да я обкръжава.

— Съгласна съм — хладно заяви Притале. — Харил, мисля да се поразходя с теб, докато прибираш Червена пика в конюшнята.

Мургавият набит мъж, който беше излязъл от тъмното, повел висок дорест кон, й се поклони. Носеше хамелеоновия плащ на Стражник, който при всяко движение се преливаше във всевъзможни цветове и го правеше почти невидим. Той мълчаливо пое след Притале в нощта, но току поглеждаше през рамо и й пазеше гърба. Сиянието се задържа и около нея. Тук имаше нещо, което убягваше на Егвийн.

Изведнъж Никола приклекна в нов реверанс и развълнувано възкликна:

— Съжалявам, че избягах, Майко. Помислих си, че тук ще ми позволят да продължа по-бързо. С Арейна си помислихме, че…

— Не я наричай така! — изръмжа Катерин и камшик от Въздух плесна новачката по задника толкова силно, че я накара да изскимти и да подскочи. — Ако тази нощ си при Амирлинския трон, върни се при нея и й кажи, че заповедите й ще бъдат изпълнени. Хайде, беж!

С последен, изпълнен с паника поглед към Егвийн, Никола се втурна нагоре по стълбите толкова бързо, че на два пъти се спъна и за малко да падне. Горката! Надеждите й явно бяха излъгани, а ако Кулата беше разбрала възрастта й… Трябваше да е излъгала, за да я приберат — лъженето беше един от лошите й навици.

Егвийн я разкара от ума си. Никола вече не беше нейна грижа.

— Нямаше нужда да плашиш толкова момичето — изненадващо каза Бериша. — Новачките трябва да се насочват, не да ги млатиш със суровицата. — Далечен отглас на възгледите й за закона.

Катерин и Баразайн се извъртяха към Сивата и я изгледаха напрегнато. Вече само две котки, но вместо котка виждаха срещу себе си мишка.

— Сама ли смяташ да дойдеш с нас при Силвиана? — попита Катерин с определено неприятна усмивка.

— Не те ли е страх, Сива? — леко насмешливо подхвърли Баразайн. И незнайно защо леко люшна едната си ръка, за да се развеят по-дълго дългите ресни на шала й. — Ти сама, а ние две?

Двамата лакеи стояха като статуи — очевидно копнееха изобщо да ги няма тук и се надяваха да им се размине, ако останат достатъчно неподвижни.

Бериша не беше по-висока от Егвийн, но изпъна рамене и придърпа шала около себе си.

— Заплахите са изрично забранени в Кулата…

— Заплаши ли те Баразайн? — меко я прекъсна Катерин. Меко, но с остра стомана, увита в коприната. — Само те попита дали те е страх. Трябва ли да те е страх?

Бериша облиза притеснено устни. Кръвта се бе отцедила от лицето й, а очите й ставаха все по-ококорени, сякаш виждаше неща, които не иска да види.

— Аз… мисля да се поразходя из двора — най-сетне измърмори тя и тръгна, без изобщо да откъсва очи от двете Червени, а Катерин се изсмя късо и много доволно.

Това беше пълна лудост! Дори Сестри, които се мразеха взаимно до ноктите на краката, не можеха да се държат така. И най-вече никоя жена, която толкова лесно се поддава на страха като Бериша, не можеше да стане Айез Седай. Нещо много сбъркано имаше в Кулата. Много.

— Доведи я — каза Катерин и тръгна нагоре по стъпалата.

Баразайн най-сетне пусна сайдар, стисна здраво Егвийн под мишницата и я последва. Егвийн нямаше друг избор, освен да тръгне без съпротива. Но все още не падаше духом.

Щом пристъпи в Кулата, наистина се почувства като у дома си. Белите стени с фризовете и гоблените по тях, ярко оцветените подови плочки й се струваха близки като кухнята на майка й. Дори повече в известен смисъл: за последен път беше видяла кухнята на майка си преди много повече време, отколкото тези коридори. С всеки дъх поемаше в себе си силата на родния дом. Но и нещо странно имаше също така. Всички светилници на стойките бяха запалени, часът едва ли беше чак толкова късен, но не се виждаше жива душа. По-рано по коридорите винаги имаше Сестри, дори посред нощ. Живо си спомняше как зърваше по някоя, забързана по работа, и как се отчайваше, че едва ли ще може да бъде някога така изящна и царствена. Айез Седай държаха на времето си и някои Кафяви изобщо не обичаха да ги будят посред бял ден. В нощните часове имаше по-малко неща, които да ги отвличат от заниманията им, по-рядко можеше да ги прекъсне някой, докато четат. Но сега не се виждаше никой. Нито Катерин, нито Баразайн подхвърлиха нещо по този повод, докато трите крачеха безмълвно по коридорите. Тази мълчалива пустота явно се беше превърнала в част от ежедневието.

Щом стигнаха до бялото каменно стълбище в нишата, най-сетне се появи друга Сестра, изкачваше се отдолу. Пълничка жена с рокля за езда на червени ивици и с уста, която сякаш бе готова да се засмее. Носеше шала си с дълги червени ресни. Катерин и другите може да бяха носили своите, за да се отличат на пристанището — никой в Тар Валон нямаше да се осмели да притесни жена, носеща шала, и повечето хора се държаха настрана, ако можеха, особено мъжете — но защо тук?

Дебелите й вежди се вдигнаха над светлосините й очи, щом видя Егвийн. Тя опря юмруци на яките си бедра и шалътй се хлъзна надолу по лактите. Егвийн не си спомняше да я е виждала, но явно обратното не беше в сила.

— Я виж ти, малката ал-Вийр. От Южен пристан ли я взехте? Погледнете я само! Вижте я как се перчи. Човек да си помисли, че Двете сте й почетен ескорт. А би трябвало да плаче и да хленчи за милост!

— Билката й е затъпила сетивата — измърмори Катерин и погледна навъсено Егвийн. — Май не осъзнава положението си.

Баразайн, която продължаваше да стиска Егвийн за ръката, я дръпна енергично, но макар да залитна, тя успя да запази лицето си спокойно, без да обръща внимание на гневните погледи на непознатата.

— В шок е — каза дебелата Червена и кимна. Не че прозвуча чак съчувствено, но почти — след думите на Катерин. — Виждала съм го това.

— Как минаха нещата на Северен пристан, Мелейр? — попита Баразайн.

— Не толкова добре, колкото при вас май. След като всички се разквичаха като затиснати под стобора прасета и останахме само две, се побоях, че ще уплашим тая, дето се канеше да се хване на въдицата. Добре поне, че две можехме да си говорим. Хванахме само една дивачка, и то след като направи на куендияр половината пристанищна верига. Утрепахме конете на впряга, докато се върнем дотук, все едно че, хм, все едно, че сме хванали вашата плячка. Заника настоя. Даже си сложи Стражника на мястото на кочияша.

— Дивачка — подхвърли презрително Катерин.

— Само половината? — Облекчението в гласа на Баразайн беше искрено. — Значи Северен пристан не е блокиран.

Веждите на Мелейр отново хвръкнаха нагоре, щом схвана намека.

— Ще видим колко е чист на заранта — отвърна тя замислено. — Като освободят половината, дето още е желязо. Другото се е изпънало твърдо като… ами, като куендияр. Лично аз се съмнявам, че ще може да преминава нещо повече от малки лодки. — След което поклати смутено глава. — Но имаше нещо странно. Повече от странно. Отначало не можахме да я намерим дивачката. Не можахме да усетим, че прелива. Никакво сияние нямаше около нея и не можахме да й видим сплитовете. Веригата просто започна да побелява. Ако Стражникът на Аребис не беше забелязал лодката, щеше да си свърши и да си замине.

— Умната Леане — промълви Егвийн. И за миг притвори очи. Леа-не беше подготвила всичко, преди да се появи в залива, всичко беше извърнала навътре и беше прикрила дарбата си. Ако и тя бе толкова умна, сигурно щеше да се измъкне. Но нали вторият ум винаги е по-предвидлив.

— Точно това име ни даде — рече намръщено Мелейр. Тия нейни вежди, като черни гъсеници, бяха много изразителни. — Леане Ша-риф. От Зелената Аджа. Две много глупави лъжи. Десала в момента я пердаши, но тя не се огъва. Излязох само да си поема дъх. Никога не съм обичала боя с камшици, дори за такива като нея. Знаеш ли и хитрината, Чедо? Как си крие сплитовете?

О, Светлина! Мислеха си, че Леане е дивачка, преструваща се на Айез Седай.

— Тя ви казва истината. Усмиряването й отне лишената от възраст външност и я направи да изглежда по-млада. Беше Изцерена от Нинив ал-Мийра и след като вече не беше от Синята, си избра нова Аджа. Задайте й въпроси, на които може да отговори само Леане Шариф… — Думите й секнаха, щом топката Въздух затъкна устата й. Челюстите й зяпнаха толкова, че чак изпукаха.

— Не сме длъжни да слушаме тия глупости — изръмжа Катерин.

Мелейр обаче се взря в очите на Егвийн.

— Вярно, че звучи безсмислено — отрони след малко, — но май няма да навреди, ако й задам няколко въпроса освен „Как се казваш?“. В най-лошия случай няма да е толкова досадно като сегашните й отговори. Дали да не я заведем долу в килиите, Катерин? Не смея да оставям Десала дълго насаме с нея. Тя презира дивачките и направо мрази жени, които твърдят, че са Айез Седай.

— Не е за килиите още — отвърна Катерин. — Елайда иска да я заведем при Силвиана.

— Е, добре. Стига да мога да науча хитрината от нея или от другата.

Мелейр придърпа шала на раменете си, вдиша дълбоко и се запъти обратно надолу по стълбите, като жена, която я чака работа, но не гори от желание да се залови с нея. Но поне остави у Егвийн надежда за Леане. Леане вече беше „другата“, а не „дивачката“. Катерин закрачи бързо и мълчаливо по коридора, Баразайн забута Егвийн след нея, като мърмореше колко глупаво било една Сестра да учи каквото и да било от дивачка или от надскочила себе си Посветена, ръсеща чуждо-земски лъжи. Запазването и на последните трошици достойнство беше трудно, меко казано, докато те бута по коридора една дългокрака жена, а устата ти е зяпнала и слюнката се стича по брадичката ти, ала Егвийн все пак го постигна, доколкото бе възможно. Всъщност почти не мислеше за това. Мелейр й беше дала твърде много поводи за мислене, а и подсилваше картинката с жените в каретата. Това, което почваше да подозира, едва ли беше вярно, но ако все пак…

Скоро синьо-белите плочки на пода преляха в червено-зелени и трите стигнаха до най-обикновена дървена врата между два гоблена с разцъфнали дървета и птици с дебели клюнове, толкова пъстроцветни, че едва ли съществуваха наяве. Обикновена врата, но много лъскава и позната на всяка посветена в Кулата. Катерин почука с физиономия, която можеше да мине едва ли не за показна смиреност, и когато един силен глас отвътре извика: „Влез“, вдиша дълбоко, преди да отвори. Далии я държеше споменът, когато бе влизала тук като новачка или Посветена, или жената, очакваща ги вътре, я правеше така колеблива?

Кабинетът на Надзорницата на новачките изглеждаше точно така, както го помнеше Егвийн: малка стая с тъмна дървена ламперия и просто грубо обзавеждане. Тясна масичка отсам коридора, с гравирани чудати фигури по нея, и малко позлата по резбованата рамка на огледалото на една от стените, но всичко останало беше без никаква украса. Светилниците на стойките и двете лампи на писалищната маса бяха от груб месинг, макар и с различни форми. Жената на този пост обикновено се сменяше при издигането на нова Амирлин, но Егвийн бе готова да се закълне, че всяка жена, пристъпвала в този кабинет като новачка от двеста години насам, щеше да познае почти всяка пръчка и сигурно всичко останало.

Сегашната Надзорница на новачките беше едра, на ръст почти колкото Баразайн, с черен кок на тила и квадратна волева брадичка. „Глупости не търпя“, излъчваше от глава до пети Силвиана Бреон. Беше Червена и въгленочерните й поли бяха дискретно нашарени с тъмночервени ивици; шалът й стоеше заметнат на стола зад писалищната маса. Големите й очи шареха нервно и като че ли попиха с един поглед всичко от Егвийн, все едно че не само знаеше какво й е в ума, но и какво ще си помисли утре.

— Оставете я тук с мен и изчакайте навън — рече тихо и с твърд тон.

— Да я оставим? — попита невярващо Катерин.

— Кои думи не разбра, Катерин? Трябва ли да повтарям?

Явно не трябваше. Катерин се изчерви и не каза нищо повече. Сиянието на сайдар обкръжи Силвиана и тя плавно пое щита, без да остави пролука, докато Егвийн можеше да прегърне Силата. Вече беше сигурна, че може. Само дето Силвиана съвсем не беше слаба — никаква надежда нямаше, че ще може да пробие щита й. В същото време тапата от Въздух в устата й изчезна и тя успя да изрови кърпичката от кесийката си и кротко да си изтрие брадичката.

Кесийката я бяха претърсили — винаги си държеше носната кърпичка най-отгоре, не под всичко останало — но трябваше да отложи за по-късно проверката какво друго освен пръстена й бяха прибрали. Все едно, бездруго вътре нямаше кой знае какво полезно за една затворничка. Гребенче, игленик, ножички, разни дреболии. Шарфът на Амирлин. Представа си нямаше колко достойнство може да съхрани, докато я пердашат, но това беше в бъдеще време. Сега си беше за сега.

Силвиана я изгледа, скръстила ръце под гърдите си, докато дру-гите две Червени затваряха вратата.

— Поне не си изпаднала в истерия. Това улеснява нещата… но защо не си изпаднала?

— Щеше ли да е по-добре? — отвърна Егвийн и прибра кърпичката в кесийката. — Не мисля.

Силвиана отиде до писалището, вдигна един лист и го зачете права, като от време на време я поглеждаше. Лицето й бе съвършена маска на айезседайско спокойствие, неразгадаемо. Егвийн чакаше търпеливо. Макар и откъм обратната страна, можеше да разпознае характерния почерк на Елайда — но не и какво е написано. Силвиана не биваше да си въобразява, че ще я изнерви с чакането. Търпението засега бе едно от малкото оръжия, които й бяха останали.

— Амирлин явно от доста време размисля как да постъпи с тебе — най-сетне заговори Силвиана. И да беше очаквала, че Егвийн ще почне да пристъпва от крак на крак и да кърши ръце, не го показа. — Вече има съвсем цялостен план. Не иска Кулата да те загуби. Аз също. Елайда е решила, че други са те използвали като лековерна глупачка и не е нужно да ти се търси отговорност. Тъй че няма да бъдеш обвинена, че си се самообявила за Амирлин. Зачеркнала те е от списъка на Посветените и те е вписала отново при новачките. Откровено казано, съм съгласна с решението й, въпреки че това не се е случвало досега. Каквато и да ти е дарбата със Силата, пропуснала си почти всичко останало, което трябваше да си научила като новачка. Но няма нужда да се боиш, че отново ще минеш през изпитанието. Не бих насилила никоя да минава два пъти през него.

— Аз съм Айез Седай по силата на това, че съм издигната в Амир-линския трон — отвърна спокойно Егвийн. Нищо нелепо нямаше в това да се бори за една титла, щом като претенцията за нея все пак можеше да й донесе смъртта. Примирението щеше да е толкова тежък удар за бунта, колкото и екзекуцията й. Ако не и по-тежък. Отново новачка? Смехотворно! — Мога да цитирам всеки съответен абзац на закона, ако пожелаеш.

Силвиана повдигна вежда, отпусна се на стола и разтвори една дебела, подвързана с кожа книга. Книгата с наказанията. Топна перо-то в скромната стъкленица с мастилото и си отбеляза нещо.

— Току-що си спечели първата си визита при мене. Ще ти дам една нощ да си помислиш за това, вместо да те сложа на коляното си още сега. Дано размишленията усилят здравословния ефект.

— Смяташ, че с един пердах можеш да ме накараш да се отрека от това, което съм? — Трудно й беше да затаи неверието в гласа си. Не беше сигурна дали успя.

— Има пердах и пердах — отвърна Силвиана, изтри връхчето на перото в парцалчето, прибра го в стъклената кутийка и погледна замислено Егвийн. — Свикнала си с Шериам Баянар като Надзорница на новачките, нали? — Тя поклати пренебрежително глава. — Прегледах книгата й с наказанията. Много мека е била с момичетата и много милозлива към фаворитките си. Затова й се е налагало да нанася поправки много по-често, отколкото е трябвало. Аз налагам три пъти по-малко наказания месечно от Шериам, защото се грижа всяка, която накажа, да си тръгне оттук с желанието преди всичко никога повече да не я пращат при мен.

— Каквото и да направиш, никога няма да ме накараш да се отрека от това, което съм — твърдо заяви Егвийн. — Как изобщо можеш да си помислиш, че всичко това ще стане? Какво, с ескорт ли ще ме водят в класовете? Заслонена ли ще съм през цялото време?

Силвиана отпусна гръб на стола, с ръце на масата.

— Смяташ да упорстваш колкото можеш, нали?

— Ще направя каквото трябва.

— И аз. През деня изобщо няма да бъдеш засланяна. Но на всеки час ще ти се дава по малко тинктура от корен на вилняк. — Силвиана изкриви уста, вдигна листа с бележките на Елайда уж да ги прочете отново и отново го пусна на масата, като си отри пръстите, все едно че по тях беше полепнало нещо вредно. — Не го понасям. Изглежда, е предназначено точно за Айез Седай. Някоя, която не прелива, може да изпие пет пъти повече, отколкото трябва, за да припадне една Сестра, и само да й се замае леко главата. Отвратителна напитка. Но и полезна, явно. Сигурно би могла да се приложи и срещу онези Аша’ман. Тинктурата няма да те замае, но няма да можеш да прелееш достатъчно, за да създадеш проблеми. Откажеш ли да го изпиеш, ще ти го сипват в гърлото. Освен това ще те следят изкъсо, тъй че гледай да не правиш глупости. Нощем ще бъдеш засланяна, защото ако ти се даде достатъчно вилняк да те приспи, на другия ден ще се превиваш от стомашни болки. Ти си новачка, Егвийн, и ще бъдеш новачка. Много Сестри все пак ще те смятат за бегълка, каквото и да ти е заповядала Сюан Санче, а други безспорно ще смятат, че Елайда греши, че не те е обезглавила. Ще те следят за всяко нарушение, за всяка грешка. Сега можеш да ми се подсмихваш на пердаха, преди да си го получила, но като започнат да те пращат при мен по пет, шест, седем пъти на ден? Ще видим колко време ще трябва, докато се вразумиш.

Егвийн се изсмя късо, за своя изненада, и веждите на Силвиана хвръкнаха нагоре. Ръката й неволно помръдна към перото.

— Нещо смешно ли казах, Дете?

— Ни най-малко — искрено отвърна Егвийн.

Хрумнало й беше, че ще може да се справи с болката, като я прегърне като айилците. Надяваше се да подейства, но с това щеше да сложи край на всякакво достойнство, поне докато я наказват. Колкото до останалото, щеше да направи каквото може. Силвиана погледна към перото, но после стана, без да го пипне.

— Тогава приключих с теб. За тази нощ. Но утре преди закуска искам да те видя. Ела с мен.

Тръгна към вратата уверена, че Егвийн ще я последва, и тя го направи. Ако я нападнеше физически, нямаше да постигне нищо освен още една отметка в книгата. Вилняк. Добре, все щеше да измисли начин да го заобиколи. Ако не… Не искаше да мисли за това.

Катерин и Баразайн, меко казано, се стъписаха, като чуха плановете на Елайда за Егвийн, и никак не останаха доволни, щом разбраха, че трябва да я следят и засланят всяка нощ, макар Силвиана да ги увери, че ще нареди на други Сестри да ги сменят след час-два.

— Защо двете? — попита Катерин, а Баразайн я погледна кисело. Ако пратеха само една, със сигурност нямаше да е Катерин — тя стоеше по-високо.

— Първо, защото аз казах. — Силвиана изчака, докато двете Червени кимнат послушно. Направиха го с явна неохота, но не толкова, че да я карат да чака дълго. Не си беше заметнала шала на излизане и по някакъв странен начин тя беше тази, която изглеждаше не на място. — И второ, защото Детето е хитро, струва ми се. Искам да я следите внимателно и будна, и докато спи. Коя от вас държи пръстена й?

Баразайн извади златното кръгче от кесийката си и промърмори:

— Мислех само да го задържа за спомен. От разгромяването на бунтовничките. С тях вече е свършено, несъмнено.

Спомен ли? Та това си беше чиста кражба!

Егвийн посегна за пръстена, но ръката на Силвиана я изпревари и пръстенът се озова в нейната кесия.

— Ще го задържа, докато не си върнеш правото да го носиш, Чедо. Сега я отведете в сектора на новачките и я настанете. Вече трябва да са й приготвили стая.

Катерин отново й надяна щита, а Баразайн посегна да я хване под мишницата, но Егвийн протегна ръка към Силвиана.

— Чакайте. Трябва да ви кажа нещо. — Много се беше тормозила над това. Много лесно можеше да разкрие повече, отколкото искаше. Но трябваше да го направи. — Имам Таланта на Сънуването. Научила съм се да различавам верните сънища и да тълкувам някои от тях. Сънувах стъклена лампа, която гореше с бял пламък. Два гарвана долетяха от мъглата, удариха лампата и отлетяха. Лампата се разлю-ля и пръсна капки горящо масло. Някои изгоряха във въздуха, други се пръснаха по земята, а лампата още се клатеше на ръба да падне. Това означава, че сеанчанците ще нападнат Бялата кула, с големи щети.

Баразайн подсмръкна. Катерин изсумтя презрително.

— Съновница значи — изхъмка Силвиана. — Има ли някоя, която може да го потвърди? И ако има, как можеш да си сигурна, че сънят означава сеанчанците? Гарваните трябва да значат Сянката според мен.

— Съновница съм, а когато една Съновница знае, знае. Не е Сянката. Сеанчанците са. А колкото дали някоя знае, че го мога… — Егвийн сви рамене. — Единствената, която ви е подръка, е Леане Шариф, дето я държат долу в килиите.

Не виждаше как може да вкара Мъдрите в това, не и без да разкрие твърде много.

— Тя е дивачка, не е… — подхвана ядосано Катерин, но млъкна, щом Силвиана вдигна властно ръка.

— Ти наистина вярваш, че си това, което твърдиш — рече тя. — Дано само твоето Съновничество не ни причини толкова проблеми, колкото Прорицателството на Никола. Стига наистина да можеш да Сънуваш. Какво пък, ще предам предупреждението ти. Не виждам как сеанчанците могат да ни ударят тук, в Тар Валон, но повечко бдителност никога не вреди. И ще разпитам жената долу. Внимателно. Ако не потвърди думите ти, сутрешната ти визита ще се окажемного по-паметна за теб. — Махна с ръка на Катерин. — Отведете я, преди да ми е сервирала още някой бисер, та да не мога да заспя цяла нощ.

Този път Катерин се размърмори също като Баразайн. Но едва след като изчакаха Силвиана да се отдалечи достатъчно. Тази жена щеше да се окаже труден противник. Дано само прегръщането на болката да действаше толкова добре, колкото твърдяха Мъдрите. Иначе. За „иначе“ не си струваше да мисли.

Мършава сивокоса слугиня ги упъти към стаята, която тъкмо бе оправила, на третата галерия в отсека на новачките, и си тръгна след леки реверанси към двете Червени. Егвийн хич и не погледна. Какво беше за нея някаква си поредна новачка? Тя стисна челюсти. Щеше да ги накара да не гледат на нея като на поредната новачка.

— Виж й лицето — подхвърли Баразайн. — Май най-сетне започна да й просветва.

— Аз съм която съм — отвърна спокойно Егвийн.

Баразайн я забута нагоре по осветените от пълната бледа луна стълби. Леката въздишка на вятъра бе единственият звук. Всичко изглеждаше съвсем мирно. Под нито една врата не струеше светлина. Новачките вече трябваше да са заспали, освен тези, които си приготвяха домашните. Мирна щеше да е нощта за тях. Но не и за Егвийн.

Стаичката без прозорци беше досущ като онази, която обитаваше след идването си тук, с тесен креват и малък огън, пращящ в тухлената каминка. Лампата на масичката беше запалена, но едва осветяваше повърхността й, а и маслото явно бе развалено, защото издаваше неприятна миризма. Скромното обзавеждане се допълваше от умивалника и трикракото столче, на което Катерин се настани като на трон още с влизането им. Като разбра, че няма къде да седне, Баразайн скръсти ръце под гърдите си и изгледа Егвийн намръщено.

Стаята беше доста претъпкана с трите вътре, но Егвийн се престори, че двете Сестри не съществуват, докато се приготвяше за лягане. Окачи наметалото, колана и роклята си на трите куки по грубо варосаната стена. Не потърси помощ за копчетата. Когато постави грижливо сгънатите чорапи върху обувките, Баразайн вече беше седнала на пода, забила очи в една малка книжка с кожена подвързия. Катерин бе приковала поглед в Егвийн, сякаш очакваше да драсне към вратата.

Тя се пъхна по долна риза под лекото вълнено одеяло, положи глава върху възглавничката — не пухена, разбира се — и се зае с упражненията, които лека-полека трябваше да отпуснат тялото й и да й позволят да заспи. Толкова често го беше правила, че сънят я унесе сякаш почти мигновено…

… и тя заплува, безтелесна, в тъмнината между будния свят и Тел-айеран-риод, необятна пустота, изпълнена с безчет мигащи петънца светлина, сънищата на всички спящи по света. Рееха се около нея тук, където нямаше горе и долу, докъдето й стигаха очите, гасне-ха, щом свършеше някой сън, лумваха, щом започнеше друг. Някои можеше да разпознае по облик, да им припише името на сънуващия, ала не виждаше онази, която търсеше.

Със Сюан трябваше да говори. Със Сюан, която сигурно вече знае-ше за провала, която сигурно не можеше да заспи, докато не я надви-еше умората. Трябваше да почака. Тук нямаше усещане за време, тъй че чакането нямаше да й досади. Но трябваше да премисли какво да каже. Толкова неща се бяха променили, откакто се събуди. Толкова много беше научила. Тогава беше сигурна, че скоро ще умре, че Сестрите в Кулата са здрава армия зад Елайда. Сега… Елайда смяташе, че я държи в сигурен плен. И всички тези приказки как отново щели да я направят новачка…

Дори Елайда наистина да го вярваше, Егвийн ал-Вийр — не. И не се смяташе за пленничка. Водеше битката в самото сърце на Кулата.

Ако в Тел-айеран-риод имаше устни, щеше да се усмихне.