Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четиридесет и седма глава

— Дишай — каза Плъзгата.

Калан освободи копринената субстанция и вдиша дълбоко враждебния въздух. Около нея се завъртя мъглявият свят на кладенеца на Плъзгата, навиращ се в недрата на Кулата. Най-накрая погледът й различи каменните стени и пода. Куполът на тавана сякаш спря да танцува.

В стаята на Плъзгата я чакаше изненада.

Изтегната на стола, с качени на масата крака, седеше фигура в червено кожено облекло. Калан седна на ръба на кладенеца, краката й висяха надолу. Опитваше се да дойде на себе си.

Предните крака на стола тупнаха на пода.

— Виж ти, виж. Скитащата Майка Изповедник най-сетне се завърна.

Калан скочи на земята. Всичко изведнъж се завъртя отново и тя си помисли, че ще се строполи.

— Кара, какво правиш тук?

Кара я стисна под мишницата.

— По-добре седни, докато се осъзнаеш.

— Добре съм — Калан хвърли поглед през рамо към сребърното лице в кладенеца. — Благодаря ти, Плъзга.

— Искаш ли да пътуваш? — мамещият глас на Плъзгата проехтя в сводестото помещение.

— Не, засега попътувах достатъчно. Ще остана тук.

— Щом пожелаеш да пътуваш, повикай ме и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.

— За това не съм сигурна — промърмори Калан, щом силуетът на Плъзгата започна да се стопява обратно в кладенеца.

— Доста призрачен компаньон. И мен ме покани да пътувам с нея, но после каза, че нямам нужната магия. Непрекъснато идваше и ме зяпаше с призрачната си усмивка.

— Кара, какво правиш тук?

Морещицата придържаше Калан към стената на кладенеца. Изгледа я с най-странния си поглед и поклати глава сякаш на себе си.

— След като Господарят Рал прочете писмото ти, не му отне много време да разбере каква си я свършила. Бердин му каза, че си ни довела да търсим книгата със записите от процеса. Той дойде, но Плъзгата не искаше да му каже къде те е отнесла. Господарят Рал каза, че сега, когато знае, че Плъзгата е будна — както предполагаше, — не е безопасно да я оставяме сама. Можело да проникнат и други, като Сестрата и Марлин.

Калан не се бе замисляла над това — че е възможно друг от слугите на Джаганг да дойде в Ейдиндрил чрез Плъзгата. Това същество явно бе лишено от чувство за преданост към един господар. Би пътувала с всеки, притежаващ необходимата магия.

— И Ричард те е оставил да я пазиш?

— Каза, че не може да стои тук през цялото време. — Кара повдигна гордо брадичка. — Заръча непрекъснато да има по една Морещица, тъй като ние притежаваме силата да спрем човек с магически способности. Господарят Рал винаги ни е използвал да го защитаваме срещу магията.

Магьосниците от старите времена вероятно са имали същите проблеми с Плъзгата и са оставяли магьосници като Коло да я пазят. Коло споменаваше, че от време на време тя донасяла врагове и че единствено бързата реакция на оставения на пост можела да предотврати катастрофалните последствия.

— Искаш да кажеш, че Ричард те е довел тук и просто те е оставил?

— Не. Той търси с часове, докато открие път, който не изисква магия, за да можем да идваме сами. Не искаше да се налага да ни води винаги щом дойде време за смяна, а и не му се щеше да ни затваря в капан. Даваме дежурства. Не съм много съгласна, защото работата ни е да сме около Господаря Рал, а не да пазим това… сребърно нещо. Но то всъщност пак е свързано с безопасността на Господаря Рал, така че се съгласих.

Калан най-сетне застана стабилно на краката си.

— Ако знаехме по-рано, че Плъзгата е будна и бяхме оставили някой да я пази, Марлин нямаше да успее да се промъкне и да се опита да убие Ричард, а Сестрата нямаше да може да задейства чумата.

Калан усети как я пронизва острото жило на отчайващо съжаление. Можеха да предотвратят всичко това. И ужасните неща, за които бе научила, сега нямаше да заплашват народа й, света й, любовта й. От осъзнаването на пропуснатата възможност щеше да припадне.

— Освен това Господарят Рал искаше да те чакаме да се завърнеш от вещицата, в случай че имаш нужда от помощ.

— Ричард е знаел къде отивам?

— Плъзгата не му каза, но той твърдеше, че така или иначе знае. Каза, че си при вещицата.

— Разбрал е и не е тръгнал след мен?

Кара отметна дългата си руса плитка през рамо.

— И аз бях изненадана. Попитах го няма ли да те последва. Отвърна, че те обича, а не те притежава.

— Сериозно? Ричард е казал това?

— Да. — Устните на Морещицата се стегнаха в доволна усмивка. — Добре го тренираш, Майко Изповедник. Харесва ми. После ритна един стол. Струва ми се, че си нарани крака, ама той отрича.

— Значи ми е ядосан?

Кара извърна очи.

— Майко Изповедник, говорим за Ричард. Мъжът, който е луд по теб. Той не може да ти се ядоса дори ако му кажеш да се ожени за Надин вместо за теб.

Калан преглътна, внезапно припомнила си страшната болка.

— Защо казваш това?

Кара се намръщи.

— Имах предвид само, че никога не може да ти се ядоса независимо от всичко. Трябваше да се засмееш, а не да подскачаш, сякаш съм те боднала с Агиела си. Майко Изповедник, той те обича. Притеснява се до смърт, но не ти е ядосан.

— Ами ритнатият стол?

Кара поглади дългата си плитка и отново се усмихна.

— Твърди, че столът е бил просто причина.

— Ясно.

Чувството за хумор на Кара явно не можеше да ободри Калан.

— Колко време ме нямаше?

— По-малко от два дни. Очаквам с интерес да ми кажеш как успя да се промъкнеш покрай онези Д’Харански постове пред моста.

— Валеше сняг. Не ме забелязаха.

Кара не изглеждаше като да й е повярвала. Отново я изгледа странно.

— Уби ли вещицата?

— Не — Калан смени темата. — Какво прави Ричард в мое отсъствие?

— Ами първо помоли Плъзгата да го заведе до Храма на ветровете, но тя отвърна, че не знае къде се намира и не може да го направи. Така че той отиде с коня си до връх Кимермост…

— Ходил е там? — Калан сграбчи Кара за ръката. — Какво откри?

— Нищо. Каза, че нямало какво да се открива. Че ако някога Храмът на ветровете е бил там, вече го няма.

Калан пусна Кара.

— Ходил е до връх Кимермост и вече се е върнал?

— Познаваш Господаря Рал. Щом му влезе някаква муха в главата, тръгва като вълк след плячката си. Хората, които го придружаваха, говорят, че пътуването било убийствено. Яздили като луди. Почти не спали, препускали почти през цялата нощ. Господарят Рал те чакаше снощи и искаше да е тук, когато се завърнеш. Когато ти не се появи, започна да крачи нервно насам-натам, но пак не тръгна да те гони. Всеки път, когато аха-аха да си промени решението, прочиташе писмото ти и продължаваше да крачи нервно.

— Писмото ми май излезе малко грубичко — каза Калан и забоде поглед в земята.

— Господарят Рал ми го показа. — По лицето на Кара нищо не можеше да се прочете. — Понякога се налага да наплашиш мъжете, защото иначе започват да си мислят, че те диктуват нещата. С твоите заплахи му изкара тази идея от главата.

— Не съм го заплашвала — Калан си даде сметка, че гласът й звучи повече като молба.

Кара се вгледа за миг в очите й.

— Сигурно си права. Столът сигурно е бил причина, както твърди той.

— Направих каквото трябваше. Ричард ще разбере. Най-добре да вървя да му обясня.

Кара махна към вратата.

— Изпусна го за малко. Току-що си тръгна.

— Идвал е да види дали съм се върнала? Сигурно е притеснен до смърт.

— Бердин му разказа за книгата, която си търсила. Дойде да я търси и я откри.

Калан запримига удивено.

— Намерил е книгата? Но нали преровихме всичко. Нямаше я. Как е успял да я открие?

— Отиде в някакво място, което наричаше енклавът на Първия магьосник. Там я намери.

Калан зяпна.

— Ходил е там? Ходил е в енклава на Първия магьосник? Сам? Без мен? Не е трябвало да го прави! Там е ужасно опасно!

— Нима — Кара скръсти ръце. — А ти, разбира се, никога не би сторила нещо толкова глупаво, като да си завираш носа сама на опасни места. Може би трябва да се скараш на Господаря Рал за импулсивното държание, след като ти самата си толкова благоразумна и не допускаш подобни изблици.

Ехото от думите на Кара затрептя продължително и неуютно в ушите й. Калан разбра. Въпреки че самият Ричард бе изпълнил молбата й и не бе тръгнал след нея, Кара бе опитала. Въпреки ужаса си от магия тя се бе опитала да защити Калан.

— Кара — кротко промълви тя. — Съжалявам, че се наложи да те лъжа.

Морещицата сви рамене, но не издаде чувствата си.

— Аз съм просто пазач. Нямаш задължения към мен.

— Напротив, имам. Ти не си „просто пазач“. Може да си наш защитник, но си повече от това. Считам те за свой приятел. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да ти кажа какво съм намислила, но се опасявах, че ако го направя, Ричард ще се ядоса, задето не си ме възпряла. Не исках това да става.

Кара не каза нищо. Продължаваше да крие чувствата си. Калан наруши тягостната тишина:

— Съжалявам, Кара. Сигурно съм се страхувала да не се опиташ да ме спреш. Излъгах те. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да ти се доверя и да те посветя в тайната си. Моля те, Кара, сбърках. Моля те да ми простиш.

Най-сетне на устните на Морещицата грейна усмивка.

— Ние сме сестри по Агиел. Прощавам ти.

Калан успя да разтегне устни в усмивка.

— Мислиш ли, че Ричард ще прояви същото разбиране?

Кара изсумтя доволно:

— Хм, разполагаш с по-убедителни начини да го накараш да прояви разбиране. Не е чак толкова трудно да стопиш намусеното лице на един мъж.

— Така ми се иска да носех добри новини, с които да докарам усмивка на лицето му. Но не е така. — Тя се спря на вратата. — Как се държа Надин в мое отсъствие?

— Ами почти през цялото време бях край Плъзгата, но доколкото можах да видя, се занимаваше с това да дава на хората от персонала билки, за да ги предпази от заразяване и за да опушат Двореца. Добре че е построен от камъни, защото иначе досега да се е превърнал в пепел. Разговаряше с Дрефан и му помагаше да казва на хората от какво да правят, също и да отговаря на дошлите да потърсят съвет.

Господарят Рал я помоли да наобиколи билкарите и лечителите в града, за да провери дали не изнудват хората които се страхуват за живота си. В Ейдиндрил бъка от шарлатани, никнат като зеленината, подмамена от внезапното затопляне. Надин идва да докладва на Господаря Рал, но през повечето време я нямаше — плътно е заета с това да се опитва да помага на хората, така че не са се виждали много.

Калан удари с юмрук рамката на вратата.

— Благодаря, Кара. — Тя се вгледа в сините очи на Морещицата. — Тук има плъхове. Добре ли си?

— Има и по-ужасни неща от плъховете.

— Наистина — прошепна Калан.