Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (67)

Шестдесет и шеста глава

Той се усмихна, гледайки я как се бори. Харесваше му как му се съпротивлява. Доставяше му удоволствие да й показва колко е безсмислено да се опъва на човек, толкова превъзхождащ я по сила, по интелект. Гледаше замаян как от устата и носа й тече кръв. Раната на челюстта й също кървеше.

— Така само ще си разкървиш и китките — подразни я той. — Не можеш да скъсаш въжетата, но продължавай, щом ти харесва.

Тя се изплю в лицето му. Той я удари за пореден път. Прокара пръст по кървавата резка на бузата й, опиянен от гледката на капещата кръв.

Познаваше аурите й. Беше ги усетил още тогава. Знаеше точно кои да докосне, за да й причини болка. Не му бе трудно да я надвие. Изобщо не му бе трудно.

Тя стисна зъби и изръмжа яростно, опитвайки се да скъса въжетата. Беше силна, но не достатъчно. Без силата и Агиела си бе най-обикновена жена. А нямаше жена, която да може да се мери с него. В което и да е отношение.

Щом пръстите му започнаха да разкопчават дългата редица копчета леко встрани по дължина на тялото й, тя отново се замята срещу въжетата, затягащи китките и глезените й. Това му харесваше. Харесваше му да я гледа как се бори. Как кърви. Отново бръкна в раната й.

Остана заинтригуван от факта, че не крещи, че не го моли за милост. Че не издава писъци. Щеше. О, как щеше да пищи.

Последното му действие я накара да застине за миг. Очите й се обърнаха, докато се мъчеше да остане в съзнание. Той раздра горната част на униформата й, излагайки на показ гърдите й.

Закачи пръст на стегнатата талия на червения й кожен панталон и с бързо, рязко движение го смъкна до там, докъдето щеше да му е необходимо за онова, което възнамеряваше да прави с нея.

Показа се целият й корем. Той го попипа. Стегнат. По тялото й имаше белези. Това го възбуди. Опита се да си представи от какво са причинени. Каквито бяха нащърбени и бели, сигурно са били кървави и дълбоки.

— И преди съм била изнасилвана — озъби му се тя. — Повече пъти, отколкото мога да си спомня. От опит мога да ти кажа, че не си добър. Дори не ми смъкна гащите достатъчно, тъпа свиня такава. Хайде, давай, ако изобщо те бива за нещо. Чакам.

— О, Кара, нямам намерение да те изнасилвам. Би било грешка. Никога не съм изнасилвал жена. Правя го само с жени, които го искат.

Тя му се изсмя в лицето. Изсмя му се.

— Ти си едно перверзно копеле.

Устоя на желанието да я фрасне в лицето. Искаше да е в пълно съзнание за това. Да е жива. Но поведението й го влуди.

— Копеле? — Сви юмруци. — Заради такива като теб!

Той стовари юмрука си върху гърдите й. Тя затвори очи, стисна зъби, подскачайки от болка, мъчеше се да се свие на топка, но нямаше как, разпъната на въжетата.

Той си пое успокояваща глътка въздух, за да дойде на себе си. Нямаше да й позволи да го разсейва с мръсната си уста.

— А сега ще ти дам последен шанс. Къде е Ричард? Цялата армия говори, че се е върнал, че връзката е възстановена. Къде го криете, курви с курви!

Онези гласове също му бяха казали, че Ричард се е върнал. И че ако иска да заеме полагащото му се място, трябва да премахне брат си.

— И къде е любящата ми съпруга? Къде е отишла?

Гласовете му бяха казали, че тя е в Плъзгата, но Плъзгата не искаше да му издаде къде я е завела. Кара пак го заплю в лицето.

— Аз съм Морещица. Прекалено глупав си, за да можеш да разбереш какво съм преживяла. Не можеш да се сравняваш дори с най-добродушния и хрисим учител на Морещиците. Нефелните ти мъчения няма да измъкнат нищо от мен.

— О, Кара, още не си имала случай да се запознаеш с един от талантите ми.

— Прави каквото искаш с мен, Дрефан, но Господарят, истинският Господар Рал — ще те разкъса на малки парченца.

— И как точно ще стане това? — Той повдигна дръжката на Меча на истината от ножницата, колкото тя да може да прочете релефната дума ИСТИНА. — Аз съм онзи, който ще извърши разкъсването на малки парченца. На малки Ричардови парченца. Къде е той!

Щом тя го заплю за пореден път, той не се стърпя и стовари юмрук в раната й и още един върху подпухналата й устна. Кръвта отново бликна.

Той се обърна и взе един от предметите, които бе донесъл със себе си — метален съд. Прилепи го с дъното нагоре върху корема й.

— Прекалено съм голяма, за да ме сготвиш в тази съдинка, тъпа свиньо. Преди това ще трябва да ме накълцаш. Всичко ли трябва да ти обяснявам?

Харесваше му начинът, по който тя се опитваше да му се опъва, да го изкарва извън нерви. Явно искаше да го принуди да я убие. И това щеше да стане, но най-напред ще пропее.

— Да те сготвя ли? О, не, Кара. С погрешно впечатление си останала. Напълно погрешно. Мислиш ме за някакъв маниакален убиец. Не, не съм убиец. Аз съм ръката на справедливостта. Ръката на милостта. Дошъл да дари с вечна добродетелност онези, на които тя изобщо липсва. Този съд не е, за да те сготвя в него. Той е за плъховете.

Гледаше я. Видя погледа в сините й очи. Видя как изведнъж блесват насреща му. Точно тази реакция бе очаквал.

— Плъхове. Надявам се не си толкова глупав, за да мислиш, че само защото съм жена, ме е страх от плъхове. Аз съм жена, каквато никога досега не си виждал. Някога си държах плъхове за домашни любимци.

— Нима? О, колко не те бива в лъжите. Скъпата ми, — любяща, страстна съпруга ми обясни веднъж колко много те е страх от плъхове.

Тя не отвърна. Страхуваше се да не покаже страха си. Но той го виждаше в очите й.

— Тук си имам няколко броя. Големи, тлъсти плъхове.

— Е, хайде, залавяй се с това изнасилване, започвам да се отегчавам.

— Казах ти, аз не изнасилвам жени. Те сами си искат. Молят ме. — Той затъкна ризата в панталона си. — Не, Кара, за теб имам други намерения. Първо ще ми кажеш къде е любящият ми брат.

Тя извърна лице.

— Никога. Продължавай с мъченията, преди да съм заспала и да съм ги пропуснала.

— Виждаш ли? Както ти казах, жените винаги сами ме молят.

Той притисна металната съдинка в корема й и прокара през кръста й верига, за да я задържи. Пъхна пръст под ръба, за да е сигурен, че е достатъчно стегнато.

Отпусна малко и вкара първия плъх.

Стиснал втория за врата, го вдигна пред очите й. Остави я да го послуша как цвърчи и се гърчи.

— Виждаш ли, Кара? Както ти обещах. Плъхове. Големи плъхове.

По челото й изби пот.

— Всъщност нямам нищо против. Гали ме по корема. Може да подремна малко.

Той напъха втория, а после и третия в съдинката. Нямаше място за повече. Затегна веригата.

— Гали те! — подигра й се след малко. — Според мен това ще те държи будна с широко отворени очи. И ще те изпълни с желание да говориш, ще те направи нетърпелива да ми кажеш къде е Ричард. Курвите нямат чест. Ще го издадеш.

— Бердин скоро ще дойде. Жив ще те одере.

Той повдигна вежда.

— Ти смени Бердин. Видях те. След като тя си тръгна, те проследих дотук. Няма да се върне, поне известно време. А когато го направи, ще получи същия урок като теб.

С дългите си нокти той взе жив въглен от съда, поставен над многото свещи. Пъхна го под ръба на съдинката, привързана за корема й.

— Нали разбираш, Кара, въглените ще понагреят метала. Ще стане доста горещичък. — Той я погледна в очите. — На плъховете няма да им хареса. Ще им се прииска да излязат.

Дишането й се учести. По лицето й потече пот. Къде останаха нахаканите й приказки? Беше притихнала.

— И как си мислиш, че ще излязат, Кара? Щом веднъж им стане жега? Щом металът започне да ги изгаря? Да пари на нежните им нослета?

— Просто ми прережи гърлото и ме убий, копеле!

— Когато на плъховете тук вътре им стане много горещо, ще се паникьосат. Ще обезумеят от желание да излязат навън. Можеш ли да предположиш как ще стане това, Кара?

Нямаше нахакан отговор, който да запълни тишината.

Той вдигна ножа си и с дръжката му тупна дъното на съдинката.

— Как сте там вътре, приятелчета?

Кара потръпна. Той й се усмихна, щом очите й се извърнаха към него. Видя страха в тях. Истинския страх. Сложи върху съдинката още пет-шест въглена.

— Къде е Ричард?

Тя нямаше какво да каже.

Натрупа купчинка тлеещи въглени. Това беше максималното, което можеше да побере дъното на съда.

Надвеси се над Морещицата и се вгледа в очите й. Беше побеляла като платно. Лицето й лъщеше от пот, гърдите също.

— Къде криете Ричард, курви с курви!

— Ти си луд, Дрефан. Не ми харесва, но ако така ми е — писано да умра, значи ще умра. Но никога няма да ти издам Господаря Рал!

— Аз съм Господарят Рал! Когато се отърва от брат си, няма да има кой да помрачава властта ми! Аз съм синът на Мрачния Рал и по право ми се полага властта над Д’Хара.

Тя извърна лице. Той я видя как преглъща. Стъпалата й трепереха. Равното й дишане от време на време се сепваше от внезапни гърчове.

Изкикоти се.

— Ще те попитам пак, щом плъховете започнат да си пробиват път през теб, за да избягат от металния си затвор. Щом малките им, остри лапички започнат да дълбаят в корема ти. Щом започнат да прекопават тунел в корема ти, за да се измъкнат.

Цялото тяло на Кара се разтресе. И още веднъж. Очите й, взрени в тавана, се ококориха, гърлото й се мъчеше да потисне напиращия вик. Той погледна надолу и видя струйка кръв да тръгва изпод съда.

— Е, май вече им е станало топло. Готова ли си да си поговорим, Кара?

Тя се изплю в лицето му, после рязко си пое дъх. Огромните й сини очи се втренчиха в тавана. Тресеше се цялата.

Изведнъж тялото й се стегна. До последния мускул. Започна да се задъхва. Очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха отстрани по слепоочията й.

Чувстваше всяко мъничко движение на плъховете — всяко гризване, всяко отчаяно забиване на нокти.

Нададе тих, отчаян вик. Последва нов — остър, пронизителен.

Беше опияняващо. А знаеше, че е само началото. Дори тя да проговори, той няма да спира мъченията й. Толкова бе копнял за тези крясъци. Истински, извиращи направо от вътрешността.

Кара му се подчини и изкрещя.

Поради уникалните си възприятия вниманието му привлече друг детайл. Наблюдателността му го възнагради за пореден път. Усмихнат, се обърна към кладенеца на Плъзгата.

* * *

Дишай.

Калан издиша Плъзгата, но още преди да е вдъхнала чуждия въздух, знаеше, че нещо не е наред.

Каменната стая се изпълни с пронизителен писък. Стори й се, че от силата му ушите й ще прокървят.

Докато излизаше от кладенеца, още преди да има време да реагира, в нея се вкопчиха мощни, силни ръце. Тя отчаяно се мъчеше да дойде на себе си, да осъзнае какво става. Внезапната светлина и шум танцуваха около нея в див ритъм.

Едната ръка изтръгна книгата от хватката й. Другата се преметна през врата й, а пръстите се вкопчиха в нейната ръка. Усети въже около китката си.

Изведнъж попадна в истински кошмар. Неистово се замята, за да се освободи от похитителя си. Един юмрук се стовари в корема й и тя се преви на две. Коленете й удариха каменния под. При опита на нападателя да върже китките й една за друга зад гърба почувства как измъкват ръцете от ябълките на раменете й.

Пробва да извика Изповедническата си сила, но веднага се сети, че не би могла, тъй като духовете бяха заключили магията по време на брачната церемония. Беше беззащитна. Нападателят бе Дрефан.

На пода лежеше Кара с вързани над главата китки. Въжето висеше от кука на тавана. Глезените й бяха в подобно положение, но опънати към отсрещната стена. Върху Корема й бе прикрепен метален съд. В стаята се усещаше мирис на горещи въглени и изгоряла плът, който изпълни ноздрите на Калан и я накара да се закашля.

Дрефан подпря коляно в ръката й, докато завърже въжето около двете й китки. Калан се опита да го ухапе. Той я перна с опакото на ръката си през лицето — толкова силно, че за миг всичко й причерня. Опита се да не изпуска от поглед малкото светло петънце в центъра на черното платно, за да остане в съзнание. Знаеше, че припадне ли, е загубена. С вързани на гърба ръце, в невъзможност да се задържи права, тя се строполи по лице на пода. Дрефан седна отгоре й, за да й върже и краката. Тя с мъка дишаше под тежестта му. От носа й потече кръв. Въжето около китките й беше толкова стегнато, че пръстите й вече бяха изтръпнали.

Кара изпищя. Най-силният писък, който Калан някога бе чувала. В главата й се забиха хиляди ледени иглички. Лицето я заболя.

Изпод ръба на металния съд течеше кръв. Кара се тресеше и мяташе. Изпъна се и пак изпищя.

Дрефан вдигна Калан за косата.

— Къде е Ричард?

— Ричард ли? Ричард е мъртъв!

Тя се сви при ритника в бъбреците. Не можеше да си поеме дъх. Дрефан се обърна към Кара:

— Готова ли си да говориш? Къде си скрила Ричард?

Единственият отговор на Кара бе поредният пронизителен писък. Щом той заглъхна, тя едва дишаше.

— Защо си му казала? — проплака Морещицата. — Защо си му казала за… плъховете? Добри духове, защо си му казала за плъховете?

Ужасът спря дъха на Калан в гърлото й.

Кръв, аленочервена кръв, открояваща се върху бялата кожа, се стичаше на струйки изпод ръба на съда и надолу по тялото й. От горещите въглени се извиваше дим. И тогава Калан забеляза кървавата лапа, подаваща се под ръба на съдината, прикрепена към корема на Кара. Изведнъж разбра. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не повърне.

Кара ревеше истерично, мятайки се срещу кървавите въжета, които я държаха.

Калан бясно се хвърли напред в стремежа си да докопа веригата, да я разкъса със зъби — да се опита да махне съда от корема на Кара. Дрефан я дръпна за косата.

— И твоят ред ще дойде, съпруго.

Блъсна я назад. Калан се удари в стената и се плъзна върху нещо остро и твърдо. От болката й потекоха парливи сълзи. Беше се блъснала в чантата на Надин, пълна с всичките онези рогови шишенца. Заизвива се, докато накрая успя да се извърти настрани от ръбестия предмет и да си поеме дъх.

Дрефан я изгледа с онзи типичен за Мрачния Рал поглед.

— Кажи ми къде е Ричард и ще пусна Кара.

— Не му казвай! — изкрещя Морещицата. — Не му казвай!

— Не мога, дори и да искам — викна й в отговор Калан. — Не знам къде сте го скрили.

Дрефан вдигна книгата, която бе донесла Калан.

— Какво е това?

Погледът й се спря върху зловещата мастиленочерна корица. Тази книга й трябваше. Иначе Ричард щеше да умре.

— Е, все едно, няма да ти е необходима повече.

— Не! — изкрещя тя, щом видя какво се кани да направи Дрефан с книгата. — Моля те!

Той я погледна, държейки ръката си над кладенеца на Плъзгата.

— Кажи ми къде е Ричард. — Той се усмихна и повдигна вежда. — Е?

Хвърли книгата в кладенеца. Сърцето на Калан пропадна в бездънната яма. Плъзгата, която вечно надничаше отвътре, сега никаква я нямаше. Вероятно се бе уплашила от крясъците.

— Дрефан, пусни Кара. Моля те. Нали имаш мен. Прави каквото искаш с мен, но, моля те, пусни Кара.

Той й се усмихна с най-зловещата усмивка, която Калан някога бе виждала. Съвсем същата като на Мрачния Рал.

— О, не се притеснявай, с теб възнамерявам да направя каквото искам. Когато му дойде времето. Той отново се обърна към Кара:

— Как са плъховете, Кара? Вече готова ли си да говориш?

Кара изруга през стиснати зъби.

Дрефан посегна в една чанта и извади отвътре плъх, като го стискаше за врата. Размаха го пред очите й, щом тя се опита да извърне поглед. Приближи го над лицето й. Животното започна да цвърчи и да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от хватката на Дрефан, докато в същото време оставяше по бузите, брадичката и устните на Кара кървави следи.

— Моля те — зави Кара. — Моля те, махни ги!

— Къде е Ричард?

— Добри духове, помогнете ми. Моля ви, помогнете ми! — започна да повтаря отново и отново тя.

— Къде е Ричард?

Тялото на Кара започна да се мята неконтролируемо.

— Мамо! — крещеше. — Помогни ми! Мамо! Махни ги! Мамоооо!

Кара бе сама в клетката с плъхове, в затвор от болка и ужас. Отново бе станала безпомощно дете, молещо утеха и защита от майка си, викащо майка си.

Калан се давеше в сълзи. Това бе по нейна вина. Тя бе казала на Дрефан, че Кара се страхува от плъхове.

— Кара, прости ми! Не знаех!

Морещицата се мяташе неистово — малко момиченце, молещо в ужас майка си да махне плъховете.

Калан се напрегна да освободи едната си ръка. Въжетата бяха твърде здрави и стегнати. Напъна пак с всичка сила. Пръстите й бяха изтръпнали. Грубото въже се врязваше в плътта й.

Притисна длани в чантата на Надин, търсейки нещо остро, с което да ги пререже. Чантата бе платнена, с гладка дървена дръжка.

Чантата.

Извърна се на една страна, пръстите й напипаха копчето. Помъчи се да го прекара през илика, но пръстите й бяха станали безчувствени и от този ъгъл бе почти невъзможно да ги контролира. Започна да човърка с нокът копчето, за да го накара да излезе, или пък да го откъсне. Беше зашито с дебел конец, предвидено да издържа тежестта на чантата. Най-сетне успя да го пъхне през дупката.

Надвеси се над съдържанието на чантата, опитвайки се да разгледа всичко. Всеки пронизителен писък на Кара я караше да подскача. Всеки път, когато Кара викаше майка си да я спаси от плъховете, Калан с мъка потискаше собствения си стон.

Вдигна поглед и видя Дрефан да бърше с един плъх лицето на Кара. Беше прекършил гръбнака на друг и го притискаше в гърлото й. Калан стисна зъби и продължи да преравя с пръсти шишенцата в чантата.

Кара й бе сестра по Агиел. Трябваше да направи нещо. Калан бе единствената й надежда. Изви врат, за да види знаците върху шишенцата. Не можеше да намери търсеното.

С пръсти опипваше релефните символи, издълбани върху роговата повърхност. Веднъж й се стори, че е напипала търсеното и надеждите й политнаха във висините, но веднага след това разбра, че кръгчетата са били три. Отделяше настрани всяко шишенце, което бе прегледала.

Бръкна още по-навътре и откри още едно. Пръстите й слепешката се плъзнаха по резките. Напипаха кръг. После още един. И накрая черта.

Стисна го между пръстите си, опитвайки се да застане така, че да може да види дали е разчела правилно знака му. Изпусна го. Наклони се на една страна и го погледна на пода. Видя два кръга и хоризонтална линия, която ги пресича. Точно това търсеше — куче биле.

Надин я бе предупредила да не отпушва дървената запушалка, беше й казала колко е опасно веществото да попадне в очите или в лицето. Можело да обездвижи човек за известно време — така й бе казала. Да го направи — за известно време.

Калан придърпа шишенцето между пръстите си. Дръпна лекичко дървената запушалка, за да я поосвободи. Беше плътно натикана, за да не изтече опасната субстанция.

Пръстите й бяха толкова безчувствени, че почти не усещаше сила в тях. Стисна зъби и опита отново. Още не искаше да го отваря напълно, но трябваше да провери дали ще може, когато се наложи.

С ръцете зад гърба нямаше да успее да го хвърли. Мозъкът й работеше трескаво да измисли начин как да го използва. Трябваше да направи нещо. Ако не измисли план, Кара скоро ще умре. И тогава Дрефан ще премине на любящата си съпруга.

Кара изкрещя в агония:

— Моля те, мамо, махни плъховете от Кари. Моля те, мамо, моля те. Помогни ми, моля те, помогни ми.

Умолителните викове, породени от безпомощен ужас, разкъсваха сърцето на Калан. Не издържаше повече. Трябваше да реши какво ще прави, когато му дойде времето. Трябваше да действа.

— Дрефан!

Той извърна глава.

— Готова ли си да ми кажеш къде е Ричард?

Калан си спомни последните думи на Натан към нея: „Трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.“ Може би това щеше да спася Кара.

— Ричард? Какво общо имам аз с Ричард? Нали знаеш, че искам теб.

Той се усмихна разбиращо, доволно.

— Съвсем скоро, скъпа. Още малко. Ще почакаш — обърна се към Кара.

— Не, Дрефан! Не мога да чакам повече. Искам те сега. Имам нужда от теб сега. Не мога да устоя повече на желанието си. Не мога да се преструвам повече. Искам те.

— Казах…

— Също като майка ти.

При думите й той замръзна на място.

— Искам те както майка ти, курвата, е искала баща ти.

Лицето му помръкна. Той се извърна към нея като разярен бик, пронизителните му очи се впиха в лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Трябва да бъда обладана, също както баща ти е обладал майка ти. Искам го така. Само ти можеш да ме задоволиш. Направи го. Направи го сега. Моля те.

Той се изправи — огромен, внушителен. Мускулите му изпъкваха релефно върху тялото му. Веждите му се свъсиха в онази типична за Рал гримаса.

— Знаех си — задъхано промълви той. — Знаех си, че в крайна сметка ще се отдадеш на мръсното си, перверзно желание.

Той се поколеба, поглеждайки Кара.

— Да, прав си. Винаги си прав, Дрефан. Ти си по-умен от мен. През цялото време беше прав. Повече не мога да те заблуждавам. Дай ми онова, което искам. Дай ми онова, от което имам нужда. Моля те, Дрефан. Умолявам те. Имам нужда от теб.

Изражението на лицето му бе страховито. Говореше недвусмислено за лудост. Ако можеше да се скрие в камъка, сигурно щеше да го направи.

Дрефан освободи ножа на колана си, езикът му облиза устните. Тръгна към нея.

Калан нямаше как да знае какъв огромен ефект оказаха думите й върху него. Във внезапната си паника тя завъртя запушалката на шишенцето. Цялото лице на Дрефан, осанката му се промениха. Той бе едно масивно чудовище, летящо към нея. Очите му се свиха в зверска омраза. В дива ненавист. Ненавист към нея.

Тя преглътна внезапния ужас, надигащ се в гърлото й. Добри духове, какво направи? Плъзна крак по каменния под, опитвайки се да отстъпи назад. Вече бе стигнала до стената.

Как ще успее да посипе пудрата върху лицето му?

Добри духове, какво правя?

Завъртя запушалката с последни сили. Шишенцето се отпуши. Дрефан тъкмо коленичеше пред нея.

— Кажи ми колко много искаш да ти доставя удоволствие!

— Да! Искам те. Веднага. Достави ми удоволствието, което единствен ти можеш да ми дадеш.

Той се надвеси над нея с вдигнат в ръката нож.

Калан се опита да се придвижи към него. Гърчейки се, успя да се извърне на една страна и с всичка сила хвърли шишенцето към лицето му. От инерцията самата тя се строполи на пода.

Паднала по очи, не можеше да види какво е направила. Не знаеше дали е уцелила, дали мазната пудра е успяла да се изсипе от шишенцето, дали то е отхвръкнало в правилната посока. Дали е била достатъчно близо. Затаи дъх в очакване на удар с нож — представи си го, знаеше, че ще последва. Почти усещаше острието, раздиращо плътта й.

Дрефан се препъна и политна назад. Калан извърна глава и го видя как пада по гръб и започна да се гърчи, да се задъхва.

Тя се претърколи и се завтече към Кара. Опита се да заобиколи Дрефан, но нямаше достатъчно място. Сгърчената му ръка намери глезена й. Тя го ритна, за да се освободи.

Пръстите му се вкопчиха още по-здраво. Придърпаха я към него. Едва дишащ, той бясно заопипва около себе си с другата си ръка, опитвайки се да докопа нещо. Не виждаше къде пипа.

Калан видя жълтата пудра, разсипана по бузата и врата му. Не бе попаднала в очите му, както се бе надявала. Не бе успяла да уцели носа или устата му. Само половината от лицето му. Почти се бе провалила. Не знаеше за колко време ще го спре, но едва ли щеше да е за дълго.

Добри духове, нека бъде достатъчно.

Шишенцето бе от другата му страна. Нямаше как да стигне до него.

Събирайки цялата си сила, използва момента, в който той дръпна крака й, и го изрита в лицето. Уцели ухото му, почти го откъсна от главата му. Той изрева и пусна крака й.

Калан отчаяно риташе, за да се изтръгне от хватката му. Накрая успя. Строполи се върху Кара. Изправи се, седнала на пода с гръб към нея.

— Дръж се, Кара, моля те, дръж се. Тук съм. Ще ги махна от теб. Кълна се, че ще ги махна.

— Моля те, мамо — проплака Морещицата. — Толкова боли… Боли… Боли.

Калан подви крака и седна върху тях, за да може да стигне до по-високо. Изпружи врат, надзъртайки над рамото си, за да види какво прави. Напипа веригата. Беше нажежена, пръстите й мигом се отдръпнаха. Наложи си да я стисне отново. Започна да дърпа железния възел, да го клати, да го извива, да го бута.

С нажежените си пръсти усети как веригата поддава, как една от брънките се освобождава. Хвърли бърз поглед към Дрефан, който продължаваше да се бори за глътка въздух, но бе изпънал крака и прибрал ръцете си до тялото. Какво прави?

Калан усети как още една брънка от веригата поддава и продължи да я разтърсва. След малко, щом и втората се освободи, веригата се отпусна още повече. Тя се бе вкопчила с две ръце, въпреки че металът бе нажежен и едва издържаше.

Дишането на Дрефан започна да се нормализира. Лежеше неподвижен. Какво прави?

Калан извика от радост, щом веригата най-сетне издрънча и се свлече настрани от съда. Застанала с гръб към Кара, повдигна с пръсти ръба на нагорещения метален съд и го отхлупи, махайки го от Кара.

На пода изпаднаха кървави плъхове, които зацвърчаха и се защураха, търсейки път за бягство.

Калан почти се разрева от щастие.

— Махнах ги, Кара. Махнах ги от теб.

Главата на Морещицата се мяташе неудържимо. Очите й се въртяха. Мърмореше нещо нечленоразделно. Когато Калан се извърна и видя корема й, трябваше да извърне веднага глава, за да не припадне.

Наведе се към ръцете на Кара. С отчаяни усилия започна да дълбае възела, стегнат невъзможно от яростните й борби. Не можеше да го отвърже. Трябваше да вземе ножа и да пререже въжетата. Трябваше да пререже и своите. Преди той да се е съвзел.

Заби пети в пода и се надвеси към ножа. Извърна се, за да го напипа с пръсти.

Дрефан се изправи и я хвана. Сграбчи я през кръста и я вдигна, сякаш беше перце. Доближи ножа до лицето й.

— Кучето биле е отвратителна работа. Добре че знам как да контролирам аурите си, за да се оправя. А сега, моя жено, е време да платиш цената за перверзната си същност.