Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (51)

Петдесета глава

Ричард прокара пръсти през косата си и отпусна глава между дланите си. Чу някой да влиза в стаята и вдигна поглед. Беше Калан.

При вида на усмивката й, на бистрите зелени очи, на буйния водопад от искряща коса, при цялата й красота сърцето му трепна. Не преставаше да се диви на красотата й и на факта, че тя го обича.

Сигурността, която му вдъхваше тази любов, бе нещо, което никога не си бе представял, че ще изпита. Винаги си бе мислил, че ще дойде ден, когато ще се влюби в някого, но никога не му бе хрумвало, че това ще изпълни душата му с чувство за сигурност и покой. И ако Шота само се опита да посегне на тая сигурност…

Калан носеше димяща купа в ръце.

— Помислих си, че не би отказал нещо за хапване. Не си мръднал от тук вече няколко дни. Освен това ми се струва, че имаш нужда и от малко сън.

Той погледна огромната бяла купа.

— Благодаря.

Тя свъси чело.

— Какво има, Ричард? Лицето ти е бяло като платно.

Той се облегна назад и изпъшка:

— Малко не ми е добре.

Тя изведнъж пребледня.

— Не ти е добре! Ричард, да не…

— Не, не е това. От книгата е. Почти ми се иска изобщо да не я бях откривал.

Калан се протегна напред, за да остави купата на писалището.

— Ето, хапни си малко.

— Какво ми носиш? — попита Ричард, загледан как примамливата извивка над квадратното деколте на бялата й Изповедническа рокля се повдига и спуска.

— Каша от леща. Опитай. Какво откри?

Ричард загреба от купата и всмукна малко в устата си за да поизстине.

— Все още не съм напреднал много с превода, ще отнеме цяла вечност да изчета цялата книга. Но от малкото, което успях да разбера… тези хора… тези магьосници… са… са екзекутирали всички магьосници, отпратили Храма на ветровете. Групата на Храма — така са ги наричали. Били са близо сто човека. — Той прокара пръст през врата си.

Калан седна на ръба на писалището срещу него.

— И какво по-точно са направили, за да ги убият?

Ричард разбърка кашата.

— Ами първо, оставили са път, както им е било наредено, но го направили толкова труден за връщане в Храма, че когато другите магьосници поискали да отидат да вземат някаква магия, за да си помогнат с нея във войната, не са успели.

— Нали Коло пише, че червените луни били предупреждение от Храма. Да не искаш да кажеш, че древните магьосници не са успели да реагират на предупреждението?

— Не съвсем. Те успели да проникнат обратно в Храма. — Ричард махна с лъжицата за убедителност. — Всъщност това е била истинската причина за червената луна. Провалили са се при втория опит за влизане, когато искали да отвърнат на червената луна, причинена от първия изпратен човек.

Калан се надвеси към него, докато той поглъщаше лъжица каша.

— Но значи този първият е проникнал?

— О, да. И точно в това е проблемът.

Калан поклати глава.

— Не разбирам.

Ричард остави лъжицата и се облегна назад. Погледна я в ококорените очи.

— Групата на Храма, която е отпратила Храма на ветровете, е същата, която заключила вътре магията. Нали са ти известни някои от онези ужасни магически творения, сътворени по време на войната? Същества, в които били превърнати хора. Като сбързовете. Като пътешествениците по сънищата. Та значи хората от Новия свят били във война с хората от Стария свят. Последните искали да унищожат магията — също като Джаганг днес. Онези магьосници, които скрили оръдията на силата в сигурното убежище на Храма, симпатизирали на хората от Стария свят, които желаели унищожението на магията. Те били на мнение, че да се превръщат хора в ужасни оръдия е толкова лошо, колкото и самите неща, срещу които се борели.

Калан, удивена, се надвеси към него:

— Искаш да кажеш, че преминали на страната на врага? Нима наистина са работили за Стария свят, за унищожението на магията?

— Не, те всъщност не желаели краха на Новия свят, нито пък унищожаването на магията, но чувствали, че гледат на нещата по-глобално, а не само от гледна точка на конкретната война, за разлика от главните магьосници тук, в Кулата. Те търсели компромисно решение. Накрая стигнали до заключението, че в крайна сметка войната и всичките им проблеми са свързани с погрешното използване на магията. Трябвало да се направи нещо.

Калан затъкна кичур коса зад ухото си.

— Какво например?

— Както знаеш, Кулата била пълна с магьосници. Тогавашните магьосници притежавали и двете страни на магията. Те били много по-могъщи дори от Зед, бидейки Пръв магьосник. Родените с дарбата започнали все повече и повече да намаляват. Според мен онези магьосници са използвали Храма на ветровете, за да отнемат част от магическата сила от този свят — заключили са я в отвъдния свят, където не би могла да бъде използвана, за да причини зло — както си мислели — в този свят.

Калан притисна гърдите си с ръка.

— Добри духове! Какво им е дало право да решават такива неща? Та те не са Създателят, дарил ни с всичко на този свят, дори с магията!

Ричард се усмихна.

— Главният обвинител на процеса казва почти същото. Иска от тях да му обяснят какво точно са направили?

— И какво са направили, намери ли отговора?

— Все още не съм превел достатъчно, пък и не разбирам как е действала магията тогава, но ми се струва, че групата на Храма е заключила Субстрактивната част от магията на магьосниците. Именно с помощта на Субстрактивната магия хората са били превръщани в оръжия за война. С нейна помощ са били отнемани части от човешката същност — онези части, които магьосниците не желаели, — а после чрез Адитивна магия са били прибавяни нови неща, по желание на магьосниците, за да могат да бъдат използвани съответните хора като оръжия.

— Ами ти? Ти си роден с двете страни на магията? Ако силата е била заключена, тогава как се обяснява твоята дарба? У мен също има елемент на Субстрактивна магия — в моята Изповедническа сила. Мрачният Рал също използва Субстрактивна магия, също и някои от Сестрите. Днес все още има същества, притежаващи и този елемент в магията си.

Ричард обърса с уморена ръка лицето си.

— Не знам. Не съм сигурен дори в онова, което ти казах. Не съм превел дори една трета от книгата. В самото начало съм. А дори да я изчета цялата, не съм сигурен, че ще получим търсените отговори. Тя отразява един процес. Не е писана с идеята да обясни на бъдещите поколения случилото се. Има неща, които за онова време са били ясни и нормални. Не било нужно да се обясняват. Започвам да си мисля, че групата на Храма е направила така, че Субстрактивната магия да не се предава в поколенията на магьосниците. Твоята магия не ти е предадена от магьосник, така че вероятно затова не й е било повлияно. Мрачният Рал сам се е научил да ползва Субстрактивната магия — не се е родил с нея. Предполагам в това е разликата. Вероятно не са преценили правилно как ще се отрази отнемането на Субстрактивната магия от родените с магьосническа дарба върху равновесието и не са си дали сметка, че така родените с дарбата ще стават все по-малко.

— Може да са го знаели, да са го искали. И именно заради това да са били екзекутирани. Ами червените луни?

— Когато главните магьосници разбрали какво става, изпратили човек да поправи стореното от другите магьосници. За да има надежда за успех, им трябвал човек с огромна мощ и мотивация. Изпратили в Храма на ветровете най-ревностния защитник на магията, фанатичния главен обвинител, могъщия магьосник Лотаин. Той трябвало да оправи нещата.

Калан прехапа долната си устна.

— И после?

— Лотаин проникнал в Храма през Коридора на предателя — също както ми каза ти. Станало точно така. Лотаин влязъл и с това ги предал. Не съм съвсем сигурен какво е направил. Много от думите, предполагам, обозначават специфични видове магия, с които не съм запознат. Но доколкото мога да разбера, той увеличил силата на стореното от първите магьосници и с това още повече влошил нещата. Лотаин предал магьосниците от Новия свят. Понеже наложило да промени системата на съхраняване на магия в Храма на ветровете, Храмът изпратил предупреждение с червените луни. След появата на червените луни, които означавали вик за помощ, бил изпратен магьосник. Тъй като Храмът бил онзи, който търсел помощ, магьосниците били доволни защото това означавало, че няма да се налага да влизат през Коридора на предателя. Помислили, че ще успеят да проникнат безпрепятствено и най-сетне да решат проблема. Изпратеният магьосник така и не се завърнал. Пратили друг, по-силен и опитен. Напразно. Накрая, с оглед сериозността на ситуацията, към Храма на ветровете тръгнал самият Пръв магьосник — Ричард вдигна в ръка амулета на врата си — Баракус.

— Баракус — удивено повтори Калан. — Той е проникнал в Храма?

— Никой не е могъл да каже със сигурност. — Ричард започна да плъзга пръста си напред-назад по плота на писалището. — Баракус се върнал, но бил напълно зашеметен, движел се като не на този свят. Тръгнали след него, той изобщо не ги забелязвал — независимо какво му говорели или правели. Баракус отишъл в енклава на Първия магьосник — неговото убежище — и оставил това там — Ричард вдигна от гърдите си амулета, за да й го покаже. — Излязъл, свалил и другите си одежди — същите, които нося сега — и се приближил до ръба на крепостния вал. Скочил в пропастта и се убил.

Калан седеше настръхнала, изправила гръб, докато Ричард се покашляше и събираше сили да продължи.

— След този случай магьосниците се отказали да правят опити за проникване в Храма на ветровете и да откликват на виковете за помощ. Примирили се, че е невъзможно. Така и не успели да влязат, за да възстановят щетите, причинени от групата на Храма и Лотаин.

Калан с тревога гледаше мрачния му поглед, забит в нищото.

— Как са разбрали всичко това?

Ричард стисна в юмрук амулета на врата си.

— Използвали са Изповедник. Магда Сеарус. Самата първа Майка Изповедник.

— Тя е живяла по онова време? Била е там по време на войната? Не съм знаела.

Ричард обърса с пръсти веждите си.

— Лотаин не искал да им каже какво е направил. Магьосниците, водещи процеса, били същите, които заповядали създаването на Изповедниците. Магда Сеарус била първата. Магьосниците знаели, че с никакви мъчения не могат да измъкнат истината от Лотаин. Накрая решили да вземат тази жена, Магда Сеарус, създали магията на Изповедниците и вдъхнали силата в нея. Тя докоснала Лотаин и изтръгнала истината от него. Магьосникът признал какво е сторила групата, а също и той самият. — Ричард отвърна очи от зеления й поглед. — Магьосникът, сторил това на Магда Сеарус, изобретателят на Изповедническата магия, се казвал Мерит. Трибуналът бил толкова доволен от резултатите, че бил издаден декрет за създаване на Изповедниците. Към всеки Изповедник трябвало да бъде прикрепен по един магьосник, който да ги пази. Мерит станал магьосникът на Магда Сеарус — в замяна на живота, който й отредил, на дълга, на който я обрекъл. Не само нея, но и всички нейни наследници Изповедници.

Над стаята надвисна тишина. Калан си бе сложила Изповедническата маска: празното изражение, което не разкриваше нищо от чувствата й. Ричард придърпа кашата към себе си и хапна още малко. Бе доста изстинала.

— Ричард — накрая прошепна Калан, щом тези магьосници, с цялата си сила и знания… щом дори те не са успели да проникнат в Храма на ветровете, след като им е изпратил предупреждението с червените луни, тогава…

Гласът й потъна в тишината. Ричард довърши мисълта.

— Тогава как мога да се надявам аз да го сторя?

За да запълни надвисналата тягостна тишина, Ричард се съсредоточи върху кашата си.

— Ричард — продължи Калан тихо, — ако не влезем в Храма, онова, което ми показа духът, ще се сбъдне. Над земята ще се разстеле смъртта. Ще загинат безчет хора.

Ричард едва се сдържа да не скочи на крака, крещейки, че знае. Едва се сдържа да не й изкрещи какво очаква тя от него. Успя да преглътне виковете си заедно с кашата.

— Знам — прошепна накрая.

Млъкна и сведе глава над паницата. Щом се нахрани и бе сигурен, че се е овладял, продължи:

— Един от групата, магьосник, на име Рикер, направил изявление, преди да го екзекутират. — Ричард измъкна от куп листа един с превода и й прочете съдържанието му: „Не мога повече да понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“

— За какво говори той? — попита Калан.

— Предполагам, че когато магьосниците използвали хора — по-точно когато ги унищожавали, — за да създават разни неща, необходими им да се бият във войната, са избирали хора, които създават някакъв род проблеми — хора, за чието унищожаване няма кой да скърби. Чувал съм израза, че един магьосник трябва да използва хората. Съмнявам се, че магьосниците от по-късни времена си дават сметка за произхода на тази максима.

Той улови потреса в очите й.

— Ричард, мислиш ли — след онова, което си прочел, — че положението е безнадеждно? Мислиш ли, че не можем да направим нищо?

Той не знаеше какво да й отговори. Протегна се и я стисна за ръката.

— Групата на Храма, преди да бъдат екзекутирани, казали в своя защита, че не са запечатали Храма завинаги — което не би им представлявало проблем. Вместо това оставили един път, по който може да се отзовеш на повикването. Казали, че ако се появи наистина крещяща нужда, в Храма ще може да се влезе. Ще проникна вътре, Калан. Кълна се.

През прекрасните й очи пробяга искрица облекчение, но само след миг притеснението отново надделя. Ричард знаеше, че умът й работи трескаво. Той се бе почувствал по същия начин, четейки за безумията на войната и за това какво са си причинявали хората един на друг.

— Калан, ние не използваме човешки същества, за да унищожаваме други за собствени цели. Служим си с магия, за да оборим кауза, водеща до смъртта на невинни, беззащитни деца. Борим се, за да се сложи край на ужасите и убийствата.

Тя го стисна за ръката и на устните й се появи нещо като усмивка.

И двамата вдигнаха глави, чули почукване на отворената врата.

Беше Дрефан.

— Може ли да вляза? Да не прекъсвам нещо?

— Не, всичко е наред — побърза да каже Ричард. — Заповядай.

— Исках само да ти кажа, че поръчах каруците — както искаше. Нещата са задвижени.

Ричард прокара пръсти през челото си.

— Колко?

— Малко повече от триста снощи, ако рапортите са пълни. Както предполагаше, хората вече не могат да се — правят с толкова много трупове, а бройките растат с всеки изминал ден.

Ричард кимна.

— Не можем да допуснем мъртвите да чакат. Ако ги оставим да се разлагат на открито, чумата ще започне да разпростира още по-бързо. Трябва да бъдат погребвани веднага щом умират. Предай на хората, че искам да бъдат изпратени каруците за труповете веднага щом са готови. Най-късно до залез-слънце.

— Вече им го казах. Както спомена, не можем да си позволим да оставим на произвола тела, заразени с чума. Това може да влоши допълнително нещата.

— Да влоши нещата? — подигравателно попита Ричард.

Дрефан си замълча.

— Извинявай — смотолеви Ричард. — Не исках да те обидя. Откри ли нещо, което може да ни влезе в работа?

Дрефан смъкна ръкавите на бялата си риза.

— Ричард, няма лек за чумата. Поне на мен не ми е известен. Единствената надежда е да останеш здрав. Като споменах за здраве, изобщо не е здравословно да седиш тук затворен по цял ден и през по-голямата част от нощта. Отново не си доспиваш. Виждам го по очите ти. И преди те предупредих. И имаш нужда от разходки, да подишаш малко въздух.

Ричард се почувства зле от опитите да преведе книгата, от нещата, които откри вътре. Затвори кориците и избута стола си назад.

— Така или иначе, не напредвам особено. Да се поразходим. — Той се прозя и протегна. — Ти с какво си запълваше времето — попита той Калан, — докато се бях затворил в тая спарена стая?

Калан погледна скришом Дрефан.

— Ами… помагах на Дрефан и Надин.

— Помагала си им? В какво?

Дрефан приглади ризата си отпред.

— Калан ни помагаше в грижите за персонала. Някои са… болни.

Ричард гледаше ту Калан, ту Дрефан.

— Чумата е проникнала в Двореца?

— Опасявам се, че да. Имаме шестнадесет случая. Има един-двама заболели от обикновени болести, но другите.

Ричард въздъхна тежко:

— Ясно.

Райна седеше на пост пред вратата му. Щом той прекрачи прага, тя скочи.

— Райна, отиваме да се поразходим. Предполагам ще е по-добре да ни придружиш, защото иначе Кара ще ми надуе главата.

Морещицата се усмихна и отметна кичур тъмна коса от лицето си. Знаеше, че Ричард е прав, и очевидно бе доволна, че е готов да съдейства.

— Господарю Рал — каза тя. — Не исках да те безпокоя, докато работеше, но капитанът на градската охрана донесе рапорт.

— Знам. Чух. Снощи са умрели триста души.

Райна пристъпи от крак на крак, кожената й униформа изскърца.

— Да, и това, но искаха да ти кажа, че снощи са открили още една жена. Била изкормена като другите четири.

Ричард затвори очи и прокара длан през устата си. Забеляза, че е пропуснал да се избръсне.

— Добри духове. Нима не са ни достатъчно труповете и без някакъв си куку, избиващ допълнително хора?

— Последната проститутка ли е била, като предишните? — попита Дрефан.

— Капитанът каза, че не бил сигурен, но предполагал.

Дрефан поклати глава с отвращение.

— Мисля, че ако не го хванем, ще го спипа чумата. Заразата побеснява между проститутките — повече, отколкото при другите хора.

Ричард забеляза, че по коридора към тях се носи Бердин.

— Колкото и да ми се ще да направя нещо по този въпрос, трябва да призная, че си имам по-сериозни грижи. — Обърна се към Райна: — Щом се върнем, кажи на капитана, че искам хората му да разпространят сред тези жени, че между тях броди убиец. И че за тяхно добро се надяваме да спрат да практикуват професията си, поне за известно време. Сигурен съм, че войниците познават всички такива места — добави той едва чуто накрая. — Кажете им да действат веднага. Ако тези жени не ме послушат и не престанат да продават телата си, е твърде вероятно да попаднат в компанията на неподходящ клиент. Последният им клиент.

Ричард изчака Бердин да се присъедини към тях.

— Ти не трябваше ли да си в Кулата, за да смениш Кара при Плъзгата? — попита я той.

Бердин сви рамене.

— Отидох, но тя каза, че искала да поеме още едно дежурство.

Ричард отметна назад косата си.

— И защо?

Бердин отново сви рамене.

— Не ми каза.

Калан го хвана за ръката.

— Мисля, че е заради плъховете.

— Моля?

— Мисля, че се опитва да докаже нещо на себе си — Калан се поколеба. — Кара не обича плъхове.

— Не я обвинявам — измърмори Райна.

— Отвратителни животни — вметна Дрефан. — Аз също не я обвинявам.

— Ако някой й каже нещо по този повод — предупреди ги Калан, — ще си има работа с мен. След като се оправи с Кара, разбира се. Не се шегувам.

Никой не изглеждаше в настроение да предизвиква Калан, нито пък им беше до шеги.

— Къде сте тръгнали? — попита Бердин.

— На разходка — отвърна Ричард. — Предполагам, че ти си стояла на едно място точно колкото и аз. Ако искаш да дойдеш с нас, заповядай.

Тъкмо потеглиха, когато иззад един ъгъл се показа Надин и тръгна към тях.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Ричард. — Как си, Надин?

Тя се усмихна.

— Благодаря, добре съм. Бях доста заета с опушването на стаите на заразени, както заръча Дрефан.

— Тъкмо отивахме на разходка — каза Калан. — Доста се потруди, Надин. Защо не дойдеш да се поразходиш с нас и да си починеш?

Ричард я изгледа намръщено. Тя не отвърна на погледа му.

Надин се вгледа в очите на Калан за миг.

— Разбира се. С удоволствие.

Шестимата се запътиха през мраморните коридори, покрай внушителни пана и елегантни мебели, през разкошни килими. Вървяха към главния вход на Двореца. С приближаването им до постове войниците им се кланяха и удряха гърдите си с юмрук. Хората от персонала, с които се разминаваха, се видяха на Ричард като замаяни. Някои от тях вървяха и плачеха.

Преди да стигнат до вратата, се сблъскаха с Тристан Башкар. Ричард не бе в настроение да говори с посланика на Джара. Тристан се закова пред тях. Този път нямаше да им се размине.

Сведе глава.

— Майко Изповедник, Господарю Рал, радвам се, че ви срещам.

— Какво искаш, Тристан? — безстрастно попита Калан.

Той се загледа в деколтето й. Отмести поглед към Ричард.

— Искам да знам…

Ричард го сряза:

— Дошъл сте да обявите капитулацията на Джара ли?

Тристан отметка връхната си дреха назад и отпусна ръка на хълбока си.

— Времето, което ми бе дадено, не е изтекло. Притеснен съм от чумата. Вие сте Господарят Рал. Всичко е във ваши ръце. Искам да знам какво правите по отношение на чумата.

Ричард се стегна, за да не избухне.

— Каквото можем.

Тристан отново се вгледа в деколтето на Калан.

— Хм, сигурен съм, разбирате, че имам нужда от доказателства. — Погледът му се върна върху Ричард. На лицето му се появи лукава усмивка. — В крайна сметка как аз, човек на съвестта, бих могъл да предам земята си в ръцете на владетел, който гледа с лека ръка на събитие, което може да се окаже най-сериозният катаклизъм в историята на Средната земя? Не искам да ви засягам. Небето ми казва истината. Сигурен съм, разбирате позицията ми.

Ричард се наклони към надутия посланик:

— Времето ви изтича фатално бързо, посланик. По-добре се съсредоточете върху по-скорошното обявяване на капитулацията на Джара, защото в противен случай ще се наложи аз да се заловя — по моя начин. А сега, моля да ни извините, отиваме да подишаме малко чист въздух. Изведнъж завоня ужасно.

Лицето на Тристан Башкар помръкна.

Щом очите му отново се спряха на Калан, Ричард измъкна ножа от колана му, преди онзи да има време да мигне. Всички замръзнаха по местата си.

Ричард допря острието до гърдите на мъжа.

— И ако още веднъж уловя похотливия ти поглед да шари където и да е из Калан, освен върху лицето й, ще ти изтръгна сърцето.

Ричард се обърна и заби ножа в обло дъбово украшение, поставено върху близката масичка. Звукът отекна в мраморните коридори. Без да дочака отговор, той хвана Калан за ръката и отмина, златотканото му наметало се развя зад гърба му. Лицето на Калан пламтеше. Двете Морещици ги следваха с грейнали усмивки. Дрефан също се подсмихваше, вървейки зад тях. Надин не реагира по никакъв начин.