Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четиридесет и шеста глава

— Господарю Рал, убихте се от езда — обади се Бердин. — Струва ми се, че трябва да си починете. Да се връщаме. За да отдъхнете малко, имам предвид.

Широкият крепостен вал, осветен от меката оранжева светлина на залязващото слънце, се бе ширнал пред тях като просторен път. Ричард искаше да е вън от Кулата преди мръкнало. Не че светлината на деня би го спасила от опасна магия, но някак си усещането да си в Магьосническата кула след залез-слънце му се струваше по-потискащо.

Райна се надвеси през него към другата Морещица.

— Идеята беше твоя, Бердин.

— Моя ли? Никога не съм предлагала подобно нещо.

— Млъкнете и двете — измърмори Ричард.

Беше се съсредоточил върху гъделичкащото усещане, галещо кожата му. Тримата бяха преполовили дългия вал към енклава на Първия магьосник, когато се появи специфичното гъделичкане на магията. И двете Морещици се заковаха на място.

За енклава на Първия магьосник Ричард бе чувал от Калан. Тя му бе споменала, че обичала да се качва на този вал, защото отгоре се откривала чудесна гледка към Ейдиндрил. Така си и беше. Но освен гледката човек попадаше и на мощни магически щитове, които не пускаха пиле да прехвръкне над тази част на Магьосническата кула.

Калан му бе казвала, че през цялото време, докато е живяла в Кулата, не се е появил нито един магьосник, притежаващ достатъчно сила, за да прекоси тези щитове. Мнозина опитвали, но никой не успял. Просто магьосниците от времето на Калан не са били дарени с нужната магия, за да могат да проникнат в тази част на сградата. Зед беше Пръв магьосник. След раждането на Ричард и Калан, тоест след като Зед напуснал Средната земя, никой магьосник не бе припарвал в тези покои.

Калан му бе споменала, че колкото човек приближава, толкова по-силна става магията, излъчвана от щитовете, косата постепенно настръхва и дишането става все по-трудно. Беше му казала още и че ако човек не притежава достатъчно магия, прекалената близост до щитовете може да бъде смъртоносна. Ричард не подценяваше ни най-малко думите на Калан, но наистина се налагаше да проникне вътре.

По обяснението й, за да влезе вътре, човек трябвало да успее да долепи длан до студената метална пластина край вратата — нещо, което никой от познатите й магьосници не успял да стори. В Двореца на пророците Ричард се бе сблъсквал с подобни щитове — такива, през които се минава след като долепиш длан до метална пластина. Но доколкото можеше да прецени, никой от онези щитове не бе толкова смъртоносно опасен. Той бе успял да мине през тях, бе прекосявал и щитове в Кулата, изискващи магия, каквато единствен той притежаваше, така че си помисли, че е възможно да успее да се справи и с този. Трябваше да влезе вътре.

Бердин разтърка ръце, смутена от гъделичкащото усещане.

— Сигурен ли си, че не си изморен? Цял ден яздихме.

— Не беше толкова измерително — отвърна Ричард. — Добре съм.

Бе твърде притеснен, за да може да почива. Беше се надявал Калан да се е върнала вече. Беше сигурен, че щом се върне от връх Кимермост, ще я намери вкъщи. Вече трябваше да се е прибрала.

Но не беше.

Щеше да чака само до сутринта.

— Продължавам да мисля, че не би трябвало да го правим — промърмори Бердин. — Как е кракът ти? Не бива да стъпваш на него.

Ричард най-сетне я погледна. Тя се бе прилепила плътно до лявата му страна. Райна бе в същата поза, само че отдясно. И двете бяха стиснали Агиелите си в ръце.

— Кракът ми е добре, благодаря. — Той се размърда, за да ги накара да се поотдалечат и да може да диша по-спокойно. — Ще имам нужда само от едната от вас. Ако искаш да останеш, нямам нищо против. Райна ще ме придружи.

Бердин го изгледа намусена.

— Не съм казала, че няма да дойда. Казах, че ти не би трябвало да го правиш.

— Налага се. Нямаше я никъде другаде. Тук трябва да е. Чувал съм, че в енклава на Първия магьосник се съхраняват важни неща — такива, които не бива да достигат до очите на никой друг.

Бердин завъртя рамене, освобождавайки напрежението от мускулите си.

— Щом настояваш, значи и аз идвам. Няма да те оставя да се напъхаш вътре без мен.

— Райна? — въпросително я изгледа той. — Не сте ми необходими и двете. Искаш ли да останеш да ни чакаш тук?

Вместо отговор, Райна го удостои с мрачен, типичен за Морещица поглед.

— Е, добре. А сега ме чуйте. Знам, че тези щитове са опасни. Но това е всичко, което ми е известно за тях. Може да не са като другите, през които ви преведох. Трябва да докосна металната пластина ей там до вратата. Искам вие двете да ме чакате тук, докато отида да видя дали притежавам правилната магия, за да проникна вътре. Ако отвори, значи ще можете да ме придружите в останалата част от пътя.

— Не е номер, нали? — попита Райна. — Веднъж вече ни преметна, за да ни държиш на разстояние. Морещиците не се страхуват от опасности.

Вятърът повдигна златотканото му наметало.

— Не, Райна, не е номер. Важно е, но не искам никоя от вас да рискува безсмислено живота си. Ако успея да отворя вратата, ви обещавам да ви взема със себе си. Доволни ли сте?

Двете жени кимнаха. Ричард ги стисна окуражително за раменете. Разсеяно намести металните обръчи на китките си, загледан във внушителния бастион, който го очакваше в дъното на крепостния вал.

Тръгна, в лицето го блъсна студен вятър. Усещаше натиска на щита — нещо като водата, която противодейства на движенията ти, докато плуваш към дъното на езеро. Косъмчетата на тила му настръхнаха. От натиска бе трудно, макар и не невъзможно, да си поеме дъх. Така му го бе обяснила и Калан.

От двете страни на обкованата със злато врата бяха подредени по три колони от пъстър червен камък, поддържащи продълговата плоскост от тъмен материал. Архитектурната композиция бе украсена с медни пластини. С приближаването си Ричард установи, че върху някои от тях има същите символи като тези на обръчите на китките, на колана и шпорите му. Фризът бе декориран с метални дискове, върху които се виждаха още от кръглите символи. По-високо на стената имаше изобразени още, но те не бяха кръгли, а разстлани някак по дължина.

Видът на познатите символи го поуспокои, макар да не знаеше какво означават. Носеше тези украшения по задължение. Е, вярно, бе роден за тях — в това поне беше убеден. Защо — не му бе известно. Дори да искаше друго, положението беше такова. Той бе магьосник-войн.

Разсеян от неприятното напрежение и гъделичкането на щитовете, стигна до вратата, преди да се усети. Тя бе висока поне четири метра, два метра широка, обкована със злато и украсена със същите символи.

В средата бе изобразен най-впечатляващият от всички символи — два груби триъгълника, обиколени и прорязани от криволичеща двойна линия. Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча, докато с другата опипваше символа, плъзна пръсти по назъбената му обиколка.

Докато го опипваше, проследяваше, обхождаше, разбра. Духовете, боравили с Меча на истината преди него, имаха способността да му предават знанието си, докато той използва меча. Това невинаги ставаше чрез думи. В разгара на битката обикновено не оставаше време за приказки.

Знанието му се явяваше в образи, в символи — в такива символи.

Символът на вратата, подобен на изкованите върху металните пластини около китките му, му внушаваше усещането за танц по време на бой, в който противникът има числено превъзходство. Внушаваше усещане за движенията на танца, движения без форма.

Танц със смъртта.

Да, звучеше логично. Нали носи одеждите на магьосник-войн. От дневника, открит при Плъзгата, бе научил, че по времето на Коло Първият магьосник, на име Баракус, също е бил магьосник-войн — като Ричард. Тези символи бяха знаци за магьосник-войн. Нещо като игленика, изрисуван на прозореца на шивача, или халбата над вратата на хан, или пък подковата, закачена на входа на ковачницата. Или както майсторът на оръжия показва ножовете на витрината си. Тези символи бяха знаци на занаята му: Онзи, който носи смърт. Ричард осъзна, че страхът му се е стопил. Намираше се в Магьосническата кула, която винаги преди изопваше до скъсване нервите му, дори по-лошо — в момента се намираше на входа на най-защитеното забранено място в Кулата. И въпреки това беше спокоен.

Докосна символ с формата на звезда, изобразен на вратата. Той беше напомняне.

Дръж си очите на четири, но никога не им позволявай да се спрат на нещо конкретно. Това означаваше звездата — гледай навсякъде едновременно, без да виждаш нищо конкретно — не допускай врагът да направлява погледа ти, защото ще видиш онова, което той желае да видиш. И тогава той ще се изправи пред теб, докато си още объркан, докато се чудиш откъде ще те нападне, и ще загубиш.

Вместо това погледът ти трябва да поглъща всичко едновременно, да не се спира на нищо конкретно, дори когато прониква навсякъде. Знай, че врагът ти се движи потайно, а не чака да го видиш пръв. Да танцуваш със смъртта означава да познаваш меча на врага си и бързината му, без да чакаш да ги видиш. Да танцуваш със смъртта означава да се слееш с врага, без да го гледаш втренчено, и така да можеш да го убиеш. Да танцуваш със смъртта означава да си решен да убиеш, да си решен със сърцето и душата си. Да танцуваш със смъртта означава да се превърнеш в самата смърт, да превъзмогнеш живота.

Над крепостната стена се издигна гласът на Бердин:

— Господарю Рал?

Ричард погледна през рамо.

— Да? Какво има?

Бердин пристъпи на другия си крак.

— Ами добре ли си? Стоиш така от доста време, втренчен във вратата. Всичко наред ли е?

Ричард обърса лицето си с длан.

— Да, добре съм. Просто… просто гледах нещата, изписани на вратата, това е.

Той се обърна и без да мисли, долепи длан до металната пластина, вградена в полираната сива гранитна стена. Калан му бе казала, че се говорело, че да докоснеш тази пластина е като да пипнеш леденото, мъртво сърце на самия Пазител.

Повърхността бе гореща. Златната врата се плъзна безшумно навътре.

Отвътре блъвна приглушена светлина. Ричард пристъпи внимателно през прага. Сякаш невидима ръка увеличаваше фитила на лампа, светлината се усили. Той направи още една крачка — стана още по-светло.

Махна на двете Морещици да се приближат, като в същото време оглеждаше вътрешността на помещението. Каквато и да бе магията, предпазваща това място от външни погледи, тя очевидно бе обезвредена. Бердин и Райна се приближиха без проблеми към него.

— Не беше толкова страшно — каза Райна. — Не почувствах нищо.

— Дотук добре — обади се Ричард.

Вътре, от двете страни покрай стената, имаше по една зелена мраморна платформа, върху която бяха подредени стъклени сфери с диаметър колкото разперена длан. Ричард бе виждал подобни на по-долните етажи на Кулата. Както и другите, тези също излъчваха светлина.

Енклавът на Първия магьосник представляваше огромно помещение с богато украсени стени. В средата, в четирите краища на централния купол, перфориран с ивица прозорци, се издигаха четири колони от полиран черен мрамор, дебели повече от три метра всяка. Между всеки две колони бе символичното начало на различно крило. Забеляза, че повечето гравюри върху камъка повтарят палмовите листа, украсяващи златните капители на черните мраморни колони. Мраморът бе полиран толкова гладко, че човек можеше да се огледа в него като в огледало. Изящни свещници от ковано желязо, украсени със същия мотив, държаха свещи.

Всичко бе далеч от зловещата гледка, която Ричард очакваше да се разкрие пред очите му. Мястото бе величествено, разкошно. Всичко бе толкова красиво, че му действаше опияняващо.

Крилото, от което влязоха тримата — изпълняващо ролята на антре, — съвсем не бе малко. От двете страни на покритата с дълга червена пътека алея от златист тъмнокафяв мрамор бяха подредени две редици двуметрови бели мраморни постаменти. Бяха толкова дебели, че Ричард едва ли би могъл да си докосне пръстите, ако рече да ги обгърне. На фона на величествения десетметров таван дебелите постаменти изглеждаха като клечки.

Върху някои от тях имаше предмети, познати на Ричард: орнаментирани ножове, скъпоценни камъни, украсяващи брошки или овесени в краищата на златни верижки, сребърни потири, филигранни купи и изящно изработени кутии. Някои от предметите бяха поставени върху квадратни покривчици, обточени със златна или сребърна нишка, други — върху дървени поставки.

Върху някои от постаментите имаше странни разкривени предмети, каквито виждаше за пръв път. Бе готов да се закълне, че променят формата си всеки път, щом погледне към тях. Реши, че би било най-добре да не гледа директно такива магически неща и предупреди двете си спътнички да направят същото.

Крилото право срещу тях, от другата страна на централното пространство под купола, свършваше в прозорец с овална горна част, който изглеждаше не по-малко от десет метра висок. Пред прозореца бе поставена огромна маса, върху която бяха натрупани цял куп предмети: стъклени буркани, купи, навити тубички; голяма, но семпло изработена купа за свещи, пълна с цели епохи восък; връзки свитъци; няколко човешки черепа; цял куп по-дребни нещица, които Ричард не можеше да различи от толкова голямо разстояние. Подът около масата изглеждаше по същия начин с натрупаните купчини вещи.

Дясното крило бе тъмно. Дори само при поглеждането в тази посока го обзе неприятно усещане. Предупреди двете жени да не гледат натам и се обърна наляво. Там видя книги. Хиляди книги.

— Ето — каза той и посочи към това крило. — Това търсим. Не забравяйте какво ви казах — не пипайте нищо. — Той ги изгледа поотделно. Очите на двете бяха широко отворени и шареха нервно из помещението. — Говоря ви сериозно. Ако докоснете нещо и пострадате, не знам как да ви оправя.

Двата чифта очи се втренчиха в него.

— Няма да го забравим — каза Бердин.

— Да не сме луди да си играем с магия — допълни Райна. — Просто си гледаме, това е. Няма да пипаме нищо.

— Добре. Макар че ви съветвам и да не гледате, освен когато не се налага. Доколкото ми е известно, дори един поглед върху определени вещи в това помещение би могъл да задейства магия.

— Сериозно? — удивено попита Райна.

— Не ми се ще да проверявам дали съм прав, когато стане прекалено късно. Хайде. Да приключваме с тая работа и да се махаме.

Странно, но макар да изговори думите и да знаеше, че ги мисли, някак не му се тръгваше. Колкото и опасно да беше мястото, то му се стори примамливо, приятно.

Бердин се усмихна дяволито.

— Господарят Рал го е страх от магия не по-малко от нас.

— Грешиш, Бердин. Не знам много за магията. — Той се запъти по червената пътека. — И затова ме е страх повече.

Десет широки стъпала в края й извеждаха към централната площ под купола. Подът бе от бледорозов мрамор. По края бе обиколен с ивица по-тъмен кафяв мрамор. Щом Ричард стигна до последното стъпало и кракът му докосна пода, мраморът зажужа и започна да сияе. Бързо отстъпи назад върху червения килим. Светлината угасна.

— Ами сега? — попита Райна.

Той откопчи пръстите й от ръката си.

— Някоя от вас докосна ли с крак пода долу?

Двете поклатиха глави.

— Опитайте.

Ричард остана на стъпалото, Бердин плахо протегна крак към мрамора. Отдръпна се бързо.

— Не мога. Нещо спира крака ми, преди да съм докоснала пода.

Ричард отново стъпи долу. Подът зажужа и засия.

— Значи е щит. Хайде, хванете ме за ръка и да опитаме пак.

Държейки се за Ричард, Бердин успя да стъпи върху мраморния под. Райна го хвана за другата ръка и ги последва.

— Така — каза той, — щом има щит, не пускайте ръката ми, докато сме върху него. Не знаем какво може да стане. Доколкото ми е известно, ако се пуснете от мен, може да се опържите като месо в тиган.

Двете го стиснаха по-силно. Щом се озоваха на стъпалата, водещи към крилото с книгите, подът замлъкна. Без Ричард, който да ги държи за ръцете на връщане, двете щяха да се озоват в капан — нямаше да могат да прекосят централната площ.

Крилото с книгите не беше библиотека, каквато очакваше да види. Имаше етажерки, но по тях цареше пълен хаос, книгите бяха напъхани във всички посоки. Бяха на купчини, сякаш някой нарочно ги бе вадил от местата им и ги бе трупал една връз друга в безпорядък. Имаше и доста отворени, някои с кориците нагоре, други обърнати. Но не това бе най-изненадващото.

Целият под също бе осеян с книги. Имаше няколко по-малки купчинки, но повечето бяха натрупани на високи колони. Имаше такива, които стърчаха на височина три-четири метра. Изглеждаха сякаш можеха да се строполят дори само от дишането на новодошлите. Колоните с книги се издигаха навсякъде. Ричард не можеше да си обясни защо тук цари такъв безпорядък, загадката го накара да се облее в пот.

Хвана двете жени за ръцете.

— Дядо ми ми е разказвал, че в Кулата има изключително опасни книги. От Калан знам, че най-опасните неща в Кулата се съхраняват тук, където никой, дори познатите й магьосници, няма достъп до тях.

Бердин го стрелна с поглед.

— Искаш да кажеш, че самите книги може да се окажат опасни? Не само информацията, съдържаща се в тях, но и самите книги?

Ричард си помисли за описанието на книгата, използвана от Сестра Амелия, за да се задейства чумата.

— Не съм сигурен, но по-добре да приемем, че е така. Гледайте, но не пипайте.

Бердин сведе глава и се намръщи подозрително.

— Господарю Рал, само на пръв поглед тук се виждат хиляди книги. Кой знае колко още са скрити между етажерките. Ще са ни нужни седмици, за да открием която ни трябва. Ако изобщо е тук.

Ричард въздъхна дълбоко. Бердин имаше право. Не бе очаквал да намери толкова много книги. Мислеше, че повечето се пазят в библиотеките, а тук са отделени едва малка част.

— Ако искаш да напуснем Кулата преди мръкнало, нямаме много време — каза Райна. — Можем да дойдем утре и да започнем отрано.

Предстоящата работа изпълваше Ричард със смут и притеснение.

— Ще се наложи да останем след залез-слънце. Ако трябва, ще търсим цяла нощ.

Райна завъртя Агиела си в ръка.

— Както кажеш, Господарю Рал.

Сърцето на Ричард потъна в петите при вида на джунглата от книги. Беше му нужна информация, не можеше да търси на сляпо едно листо в цялата гора. Де да можеше да го открие с помощта на магия.

Скришом намести металните обръчи на китките си. Единият му пръст напипа звездата.

Гледай, без да се съсредоточаваш върху нищо.

— Имам идея — каза той. — Чакайте ме тук, ей сега се връщам.

Ричард се върна при постаментите. Приближи се до един, върху който имаше купа от грапаво стъкло, поставена върху голяма черна покривка.

— Какво ще ти помогне това? — попита Райна, щом той се върна с покривката в ръце.

— Има твърде много за гледане. Ще си вържа очите, за да не виждам онова, което не ме интересува.

Бердин го изгледа с невярващ поглед.

— Ако си с вързани очи, как ще видиш онова, което търсиш?

— С магия. Ще се опитам да се оставя на дарбата ми да ме направлява. Понякога тя действа така — тласкана от необходимостта. Всичките тези книги са твърде объркващи. Ако съм с вързани очи, няма да ги виждам, и ще успея да почувствам онази, която търси. Поне се надявам.

Райна обиколи с поглед книгите.

— Е, ти си Господарят Рал. Притежаваш магия. Ако има шанс това да ни спести висенето тук цяла нощ, съм съгласна да опиташ.

Ричард постави черното парче плат на очите си и започна да връзва краищата му зад главата си.

— Вие само ме водете и ме пазете да не докосна нещо. Не забравяйте, че не бива да пипате нищо.

— За нас не се тревожи, Господарю Рал — каза Райна. — Няма да пипаме.

Щом стегна кърпата на очите си, Ричард завъртя глава насам-натам, за да провери дали се вижда нещо през нея. Прокара пръст през звездата на металната пластина, обвиваща китката му.

Светът потъна в черен мрак. Ричард потърси вътрешния покой, спокойствието, приютило дарбата му.

Ако чумата е започната чрез магия, открадната от Храма на ветровете, може би имат шанс да я спрат. Ако не направи нищо, ще умрат незнайно колко хиляди хора.

Тази книга му трябва.

Помисли си за момчето, което умря пред очите му. За малката Лили, която му разказа как Сестрата на мрака й е показала книгата. Ето как е започнала чумата. Знаеше го.

Малкото сладко същество бе белязано със знака на чумата. Ричард не бе попитал, но знаеше, че сигурно вече се е пренесла в друг свят. Нямаше сили да попита.

Тази книга му трябва.

Пристъпи напред.

— Боднете ме с пръст, ако съм на път да се сблъскам с нещо. Гледайте да не говорите, но ако се наложи, не се колебайте да кажете каквото имате.

Усети пръстите им леко да се докосват до ръцете му и направи крачка. Тези пръсти щяха да са му водачът, те щяха да го предпазват от сблъсъка с някоя купчина книги, докато тримата потъваха все по-дълбоко в хаоса.

Ричард не знаеше какво би трябвало да почувства. Не знаеше дали го води магията, интуицията или въображението му. По начина, по който се плъзгаше между редиците с книги, завивайки насам-натам по алеите, се опасяваше, че не е просто въображението му. Опита се да не обръща внимание на нещата, които го разсейват, които гонят мислите му да се лутат във всички посоки.

Опита се да се съсредоточи върху книгата и необходимостта да я намери.

Мисълта за болните деца му помогна да се съсредоточи. Те имат нужда от него. Те са безпомощни.

Усети как се спира рязко. Зачуди се защо. Обърна се наляво, макар до последния миг да бе очаквал, че ще се обърне надясно. Сигурно беше дарбата. Щом си каза това, мислите му изведнъж се залутаха отново във всички посоки — Наложи се да се съсредоточава наново.

Двете Морещици го сграбчиха за ръката, за да го спрат. Той разбра. Още една стъпка и щеше да се блъсне с купчина книги.

Чудейки се накъде ще се обърне, установи, че се навежда. Протегна ръка.

— Внимателно — прошепна му Бердин, — купчината е голяма и неравномерна. Пипай много лекичко, иначе ще я събориш.

Ричард кимна — не искаше да се разсейва, отговаряйки с думи. Съсредоточаваше се върху усещането за търсената вещ. Нещо му подсказваше, че е близо. Пръстите му леко обърсаха книгите, плъзнаха се надолу по купчината, докосвайки гръбчетата на едни и страниците на други книги, хаотично нахвърляни една върху друга.

Пръстите му се спряха на едно гръбче.

— Тази — той потупа кожената подвързия. — Ето тази. Какво пише на нея?

Бердин се подпря на бедрото му и се надвеси напред.

— На високо Д’Харански е. Нещо за Храма на ветровете — „Тагенричт ост фуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.

— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — преведе Ричард шепнешком. — Открихме я.