Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (46)

Четиридесет и пета глава

— Какво мислиш, че става? — попита Ан.

Зед изпружи врат, за да погледне. През стената от крака около тях бе трудно да се види каквото и да е. Ловците на духове от Нангтонг крещяха заповеди, които той не разбираше, но някои от копията, насочени надолу от вътрешната страна на заобикалящия ги кръг, се опряха в раменете му, съобщавайки му красноречиво, че ще е най-добре да си остане на мястото.

Двамата с Ан седяха с кръстосани крака на земята, оградени от част от Нангтонг, докато друга част се съвещаваше нещо с група от Си Доак.

— Много са далеч, за да мога да чуя нещо, но дори и да не бяха, едва ли щеше да има полза. Знам едва няколко думи Си Доак.

Ан откъсна дълго стръкче трева и го уви около пръста си. Не вдигна поглед към Зед. Не искаха да оставят у похитителите си впечатлението, че са с всичкия си и обмислят план за действие.

Ан нададе пронизителен кикот, колкото да поддържа имиджа си.

— Какво знаеш за тези Си Доак?

Зед запляска с криле като птица, готвеща се за полет.

— Знам, че не правят човешки жертвоприношения.

Един от ловците перна Зед по главата с копието си, сякаш за да му избие от акъла всяка идея за бягство. Зед се захили с вой, наместо да изругае, което всъщност му се искаше най-много.

Ан погледна с крайчеца на окото си.

— Започна ли да преосмисляш мнението си, че тези Нангтонг трябва да бъдат оставени да живеят както си искат?

Зед се усмихна.

— Ако ги бях оставил да живеят както си искат, досега да сме в света на духовете. Да вярваш, че е правилно да се даде свобода на вълка, не означава, че трябва да го оставиш да те изяде.

Тя изгрухтя примирително.

В далечината, край полегато възвишение, преговорите продължаваха. Десетина Нангтонг и още толкова Си Доак седяха в кръг с подбити крака. Нангтонг изброяваха нещо високо, придружавайки разказа си с енергични движения на ръцете. Сочеха Зед. Чуваше се нечленоразделна, но очевидно силно емоционална реч.

Зед се наведе към Ан и прошепна:

— Си Доак са достатъчно миролюбиви, доколкото знам. Никога не съм чувал да започват война или да използват сила срещу съседи, дори срещу по-слаби, но когато се стигне до търговия, са безскрупулни. Повечето народи по тези краища на Дивото биха предпочели по-скоро да търгуват с вълците. Обикновено всеки учи децата си да се бият. Си Доак учат своите да търгуват.

Ан, сякаш загубила интерес, извърна глава встрани.

— И какво ги прави толкова добри?

Зед вдигна поглед към пазачите им. Всички бяха втренчили очи в пазарлъка и не обръщаха много-много внимание на безпомощните затворници.

— Притежават рядката способност да си тръгнат по средата на договарянето. Другите решават, че искат, нещо, и скоро започват да приемат и по-лоши условия, за да го получат — само и само да го имат. Си Доак не го правят. Те просто си тръгват. Когато се наложи, приемат загубата си без капка съжаление и преминават на друга стока.

Един от Си Доак, навлякъл заешка кожа на главата, струпа в средата на кръга куп одеяла. Посочи към малко стадо кози и направи предложение, което Зед разчете като включващо две от животните.

Предложението явно разгневи водача на групата на Нангтонг, който скочи и започна да сочи с копието си небето, очевидно изразявайки колко е оскърбен от предложената ниска цена. Зед си отбеляза, че не си тръгна. Ставаше въпрос и за чест. Нангтонг бяха инвестирали в стоката.

Зед сръга Ан. Вдигна глава към небето и зави като койот. Ан, разбрала намека, се присъедини. Двамата виеха и се деряха колкото им глас държи.

Договарящите се замълчаха и погледнаха към пленниците. Водачът на Нангтонг си седна на мястото.

По един удар в главите на двамата ги накара да млъкнат. Договарянето продължи. Представител на Нангтонг бе изпратен да огледа козлите.

Зед се почеса по рамото. Усещането за лепкава кал, покриваща тялото му, започваше да го дразни. Успокои се, че сигурно е по-добре, отколкото да ти изтръгнат сърцето или пък главата, или каквото там правеха Нангтонг на жертвоприношенията.

— Гладен съм — измърмори той. — Не са ни хранили цял ден. Следобедът преваля, а още не са ни дали нищо за ядене.

Започна да лае похитителите си в знак на недоволство. Преговорите спряха за миг, всички отново погледнаха пленниците. Си Доак скръстиха ръце и загледаха безмълвни Нангтонг.

Нангтонг бързо млъкнаха, промениха тона си, ставайки по-сговорчиви. Някои започнаха да се кикотят, да говорят оживено. Отговорът на Си Доак бе кратък и категоричен. Онзи със заешката кожа на главата посочи към следобедното слънце, после към дома си.

Водачът на Нангтонг взе едно одеяло от купа в средата и го огледа, сумтейки доволно. Подаде го на другарите си. Те също закимаха, сякаш едва сега виждайки колко ценно е всъщност. Мъжът, изпратен да огледа козлите, се върна с два. Показа ги на другарите си, те започнаха да охкат и ахкат, сякаш за пръв път забелязали, че животните са много по-впечатляващи, отколкото си бяха помислили първоначално. Сиреч, че не са някакви си дръгливи и кльощави кранти, каквито бяха очаквали да видят.

Нангтонг очевидно бяха решили, че независимо от всичко, не желаят да се приберат у дома си с пленниците. Каквато и да е вещ за бита би била по-ценна от двама перковци. Не могат да изпратят на духовете си двама луди. Каквото получат в замяна, все ще е по-добре от нищо, особено като се има предвид интересът на Си Доак.

Си Доак останаха с каменни лица. Нангтонг бяха направили грешка. Бяха показали необходимостта си да продадат онова, с което разполагат. За Си Доак нямаше по-ценно нещо от мотивирания продавач.

Очевидно най-накрая се стигна до цена — каква, това не можеше да каже. Водачите на Си Доак и на Нангтонг се изправиха, хванаха си ръцете за лактите и се завъртяха три пъти, без да се пускат. Щом се разделиха, и двете страни се впуснаха във весели разговори. Сделката бе сключена.

Нангтонг започнаха да прибират одеялата. Козлите бяха завързани. Си Доак тръгнаха към покупката си. Докато Си Доак се приближаваха, пазачите от Нангтонг пернаха Зед и Ан по главите, очевидно предупреждавайки ги да не развалят сделката.

Зед нямаше подобни намерения. Си Доак не правеха жертвоприношения с хора. Доколкото му бе известно, бяха мил народ. Най-лошото наказание, което можеше да сполети някой, грубо потъпкал правилата им, бе да го изгонят. Прогонен Си Доак понякога гладуваше до смърт, бидейки отчаян, задето е бил изгонен от единствения познат му дом. Наказанието за палаво дете бе всички в селото да се държат, сякаш то не съществува в продължение на един ден. За дете от Си Доак това бе ужасно тежко наказание, ефектът от което бе перфектно държание доста време напред.

Зед и Ан, разбира се, не бяха членове на обществото на Си Доак, така че бе твърде възможно, всъщност дори много вероятно, с тях да не се държат по този начин.

Зед се надвеси над Ан и прошепна:

— Не мисля, че тези хора ще ни причинят нещо лошо, така че имай го предвид. Ако решат да не ни вземат, Нангтонг биха предпочели да ни прережат гърлата, наместо да изтърпят унижението да се завърнат в селото с двама перковци.

— Първо искаш да играя в калта, а сега ти хрумна, че трябва да съм добро малко момиченце, така ли?

Зед се усмихна на саркастичната й забележка.

— Само докато новите ни похитители ни отведат далеч от старите.

Старейшината на Си Доак, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над новите си придобивки. Протегна ръка и опипа мускулите на Зед. Изсумтя недоволно. Премина на Ан и като че ли остана по-удовлетворен.

Ан вдигна вежда към Зед.

— Както изглежда, май им се виждам по-приемлива от някакъв си кльощав старец.

Зед се усмихна.

— Според мен повече им харесваш като човешки ресурс. Ще ти възложат по-тежка работа.

Доволното й изражение се стопи.

— Какво искаш да кажеш?

Той я сгълча да мълчи. Край старейшината се наведе друг Си Доак. На главата си бе прикрепил рога от козел. На врата му, над еленовата туника, висяха сигурно повече от стотина каишки. По тях — стигащи едни до слабините му, други стегнати по врата му, трети по средата — се клатушкаха зъби, мъниста, кости, пера, глинени украшения, метални дискове, златни монети, малки кожени кесийки и гравирани амулети. Това беше шаманът на Си Доак.

Той взе ръката на Зед и леко я повдигна, после я пусна. Зед я остави да падне. Шаманът изръмжа недоволно. Зед схвана, че трябва да задържи ръката си горе. Не се издаде, че е разбрал и остави шамана да вдигне ръката му за втори път, изчаквайки да му бъде обяснено със знаци, че трябва да я задържи там.

Все още под копията на Нангтонг, насочени към двамата пленници, шаманът извади от една кесийка навити обръчета трева. Започна да ги овързва около ръката на Зед, припявайки си нещо. Щом свърши, премина на другата му ръка, после направи същото с Ан.

— Да имаш някаква представа какво прави?

— Връзва магията ни. На Нангтонг не им е необходимо нищо, за да обезвредят способностите ни, но Си Доак трябва да използват магия, за да потиснат нашата. Този шаман е магически човек. Притежава дарбата. Нещо като магьосник за народа си. — Зед я изгледа с крайчеца на окото си. — Или може би като Сестра на светлината, с техните яки. Подобно на яките, няма да можем да свалим от ръцете си тези връзки.

След като тревата бе свързана около китките им, Нангтонг свалиха оръжията си, взеха си одеялата, двата козела и бързо-бързо се изметоха.

Старейшината, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над Зед и му заговори нещо. Когато Зед сви рамене в знак, че не разбира, мъжът прибави някакви знаци, очевидно измислени в момента. Показа, че има да се върши черна работа, също и времето, изобразявайки сезоните: първо се направи, че копае земята и сади, после дойде жегата на лятото, накрая зимният студ. Зед не разбираше всичко, но и това, което хвана, бе достатъчно.

Обърна се към Ан:

— Струва ми се, че тези момчета ни откупиха смъртните присъди. Трябва да им служим за период от около две години, за да им върнем разходите, плюс печалбата за причинените неприятности.

— Продадени сме в робство?

— Така изглежда. Но само за някакви си две години. Доста щедро от тяхна страна всъщност, като се има предвид, че Нангтонг щяха да ни убият.

— Може би има начин да се откупим.

— За Си Доак това е личен дълг, който може да бъде върнат единствено със служба. От тяхна гледна точка те ни възвърнаха живота, така че сега трябва да използваме част от същия тоя живот, за да им изкажем благодарността си. И да почистим след тях.

— Да почистим ли? Трябва да мием пода, докато изплатим дълга си?

— Предполагам, че ще искат да им готвим, да им носим багажа, да сеем, да се грижим за животните им, такива неща.

Сякаш в потвърждение на думите му, Си Доак започнаха да свалят меховете с вода от гърбовете си и да ги подават на Ан и Зед.

— Какво искат? — попита Ан.

Зед повдигна вежда.

— Да им носим водата.

Появиха се още трима Си Доак с одеяла в ръцете, разделиха ги на две и дадоха по една купчина на Ан и Зед.

— Да не искаш да ми кажеш — изръмжа Ан, — че Първият магьосник на Средната земя и Прелатът на Сестрите на светлината са били продадени в робство за няколко одеяла и два козела!

Блъснат в гърба, Зед се затътри след Си Доак.

— Знам какво си мислиш — подвикна през рамо той. — Си Доак за пръв път платиха повече, отколкото струва покупката.

Зед се спъна и изпусна половината си мехове. Щом успя да възвърне равновесието си, стъпи върху единия мех, попаднал в бодлив къпинов храст. Навеждайки се да вдигне меховете, изпусна одеялата, които пльоснаха в калта, образувала се от смесването на прашния път с разлятата вода. Смачка с коляно къпините под одеялото.

— Упс — махна извинително с ръка на Си Доак. — Пардон.

Си Доак заподскачаха превъзбудени насам-натам, крещейки — явно — веднага да вдигне всичко от земята. Мъжът, чийто мех Зед бе скъсал на тръна, посочи яростно към повредената си собственост, крещейки, че иска възмездие.

— Казах, че съжалявам — запротестира Зед, макар да знаеше, че не го разбират. Наведе се да събере мокрите одеяла. Вдигна едното високо между разперените си ръце и го заоглежда.

— О, майчице. Погледни! Това петно няма да излезе.