Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Temple of the Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 80 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (16.01.2007)
Корекция
GeOrg (август 2008)
Сканиране
Пламен Матеев
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

1 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1998

 

 

Издание:

Тери Гудкайнд

Храмът на ветровете

2 част

 

Първо издание

 

Terry Goodkind

TEMPLE OF THE WINDS

Tom Doherty Associates, 1998

 

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

 

Печат: „ИНВЕСТПРЕС“ АД

ИК „Прозорец“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от GeOrg
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Шестдесет и пета глава

Ан се наведе към него.

— Грешката е твоя, както знаеш.

Зед, седнал в средата на стаята заедно с нея, я погледна.

— Ти счупи ценното огледало.

— Беше без да искам — настоя Ан. — А ти им съсипа свещения ковчег.

— Просто се опитвах да го почистя. Откъде да знам, че ще се запали? Не трябваше да го засипват с толкова сухи цветя. Ти пък заля с боровинково вино най-хубавата й рокля.

Ан вирна нос.

— Потирът беше препълнен. Ти наля виното. Освен това счупи онази скъпа дръжка на ножа. Никъде няма да успее да си намери такъв корен за нова. Беше ядосан напълно основателно.

Зед изсумтя:

— Че какво разбирам аз от острене на ножове? Аз съм магьосник, а не ковач.

— Това би обяснило инцидента с коня на старейшината.

— Не могат да ме обвиняват за това. Не съм оставял вратата отворена. Поне съм почти сигурен, че не съм я оставял отворена. Както и да е, все ще си намери добър кон — не по-лош от стария. Може да си го позволи. Аз обаче се питам друго — как успя да постигнеш такъв зелен цвят на косата на съпруга номер три.

Ан скръсти ръце.

— Ами, беше инцидент. Мислех, че тези билки ще придадат приятен аромат на косата й. Исках да я изненадам. Но скъпата заешка корона на старейшината — това не беше инцидент. Беше си чист мързел. Трябваше да я държиш под наблюдение, вместо да я оставяш да се суши без надзор на огъня. Това си беше истинско произведение на изкуството, да не говорим за хилядите мъниста. Доста ще се озори да й намери заместител.

Зед сви рамене.

— Ами не сме имали случай да им кажем, че хич ни няма в домакинската работа. Май изобщо не сме им го споменавали.

— Аха. Не сме. Ама не е наша вината. Ако ни бяха попитали, щяхме да си кажем.

— Със сигурност.

Ан се покашля в настъпилата тишина.

— Какво мислиш ще правят с нас?

Двамата седяха гръб с гръб, вързани с грубо въже, докато съвещанието в другия край на помещението продължаваше. На ръцете им все още стояха накитниците, които не им позволяваха да използват магията си.

Зед се вгледа напред, където течеше оживената дискусия. Гологлавият старейшина, съпруга номер едно, някои от влиятелните членове на общността Си Доак, предявили претенции да потърсят услугите на пленниците, и шаманът — всички се оплакваха един през друг. Зед не разбираше всички думи, но хващаше достатъчно, за да види накъде вървят нещата.

— Решиха да преустановят загубите си и да се отърват от домашните си роби — прошепна Зед на Ан.

— Тоест? — попита тя, щом бърборенето най-сетне спря. — Ще ни освободят ли?

Всички очи от другия край на помещението се обърнаха към тях. Зед направи предупредителен звук на Ан.

— Струва ми се, че трябваше да проявим малко повече усърдие в работата си — прошепна той през рамо. — Май я загазихме.

— Защо, какво ще правят? — подигра му се Ан. — Ще ни върнат на Нангтонг и ще си поискат обратно одеялата?

Зед поклати глава, Си Доак се изправиха. Висулките на шамана изтракаха. Старейшината тропна с жезъла си.

— Де да беше така. Искат възмездие за щетите и възстановяване на разходите. Ще ни заведат на пътешествие. Споразумяха се, че най-добра цена ще вземат за нас от канибалите.

Ан извъртя глава.

— Канибали?

— Така казаха: канибали.

— Зед, ти успя сам да свалиш яката от врата си. Нима не можеш да махнеш тези измислени въженца от китките ни? Мисля, че вече е време.

— Опасявам се, че ще ги отнесем със себе си и в казана.

Той видя как към тях политат разяреният старейшина и ругаещият шаман.

— Е, беше забавно, Ан. Но ми се струва, че веселбата свърши.

* * *

Вирна прегърна Уорън през кръста, опитвайки се да го подкрепи, докато вървяха след Клариса, която пък следваше Уолш и Болесдън. Джанет се завтече от другата страна на Уорън и преметна ръката му през рамото си.

— Сигурен ли си? — попита Вирна Уолш — Тук? Натан е искал да се срещнем тук, в Блатистите гори?

— Да — потвърди Уолш през рамо.

— И на мен ми каза това име — добави Клариса.

Вирна въздъхна отегчено. Типично за Натан — да ги кара да ходят в Блатистите гори. Макар Ричард да бе почистил мястото от сбързовете, тук не й харесваше. Вирна винаги бе подозирала Натан в опасна дисбалансираност на личността и това, че той бе определил да се срещнат именно тук, го потвърждаваше.

Във въздуха висяха ивици мъгла, сякаш опърпаните одежди на смъртта. Докато вървяха в тъмнината, краката им се спъваха в корени. Топлият, влажен въздух бе тежък от неприятни миризми. Вирна никога преди не бе влизала толкова дълбоко в Блатистите гори — и с основание.

— Как си, Уорън? — прошепна тя.

— Добре — гърлено промълви той.

— Още малко остана. Вече сме близо. Само още няколко крачки и всичко ще свърши. Натан ще ти помогне.

— Натан — едва чуто избоботи той. — Трябва да го предупредя.

Стигнаха до масивен каменен блок, очевидно издялан от човешка ръка. Имаше квадратна форма. Бе почти изцяло обрасъл с вейки и корени. От гъстата растителност тук-там стърчаха още камъни — сякаш бели кости. Видя ниските, нащърбени останки от стени или колони, които изглеждаха като ребра на чудовище.

През пролуките напред се прокрадваше светлина. По трептенето приличаше на пламък от огън. Уолш и Болесдън проправяха пътя на останалите. Огънят бе запален в кръг от камъни върху каменна платформа, оцеляла от древни руини. Зад огъня Вирна мерна по-високата стена на голям кладенец или нещо, подобно на кладенец. Никога не бе чувала за съществуването на подобно място, скрито в Блатистите гори. Но при положение, че тук рядко стъпваше човешки крак, това бе обяснимо.

Натан, облечен като богат благородник, стана да ги посрещне. Беше висок и внушителен, особено без Рада’Хан около врата си. Когато ги видя, се усмихна широко с типичната усмивка на Рал. Уолш и Болесдън се засмяха с глас и получиха приятелски потупвания по гърба.

Клариса се гушна под ръката му и го прегърна през кръста. Той изсумтя и й отвърна със сърдечна, пламенна прегръдка. Тя гордо вдигна книгата в ръка и той я взе. Усмихна й се с онази чаровна, многозначителна усмивка. В погледа й блеснаха пламъчета. Очите на Вирна щяха да изскочат от орбитите.

— Вирна! — провикна се Натан, щом я видя. — Радвам се, че успяхте.

— И аз се радвам да те видя, Господарю Рал.

— Не ми се цупи така, Вирна. Ще ти излязат бръчки. — Огледа другите. — Джанет, значи и ти си се присъединила към нас. — Челото му леко се свъси. — И Амелия. — Погледна другата жена, застанала встрани. — А кой се е сгушил там?

Клариса протегна ръка към Манда, приканвайки я да се приближи. Юмруците на Манда се вдигнаха отвътре към отвора на наметалото й, за да го затегнат. Тя свенливо пристъпи напред.

— Натан, това е моя приятелка. Манда. От Ренуолд.

Манда падна на коляно и се поклони дълбоко.

— Господарю Рал. Животът ми ви принадлежи.

— Ренуолд. — Челото на Натан се свъси още веднъж, той хвърли бърз поглед към Клариса. — О, да, радвам се, че избяга от Джаганг, Манда.

— Всичко дължа на Клариса — каза жената и се изправи. — Тя е най-смелата жена, която съм виждала.

Клариса се изкикоти и се притисна в Натан.

— Глупости. Толкова съм благодарна, че добрите духове те насочиха на правилното място, иначе дори нямаше да знам, че си там.

Натан отново погледна Вирна.

— Кой още е с нас? Младият Уорън, предполагам.

Вирна направи всичко възможно да остане спокойна.

— Натан…

— Господарю Рал — усмивката разцепи намръщеното му лице. — Но, от друга страна сме стари приятели, Вирна, така че за теб съм все още Натан, както и за всичките си близки приятели.

Вирна наведе глава, захапвайки вътрешната страна на бузата си.

— Натан — започна отново, — прав си, Уорън е. Можеш ли да му помогнеш? Наскоро започнаха да му се явяват пророчества, тъкмо започна да ги вижда. Преди известно време свалих яката от врата му и сега няма какво да го пази от дарбата му. Появиха се главоболията. Натан, много е зле. Ако му помогнеш, съм готова да направя всичко за теб.

— Да му помогна?

— Моля те, Натан. Умолявам те.

— Няма проблем, Вирна. С радост бих помогнал на момчето. — Той им махна ръка: — Доведи го край огъня.

Уорън измърмори нещо, опитвайки се да се представи, но бе почти в безсъзнание. Вирна и Джанет му помогнаха да се отпусне на земята, където посочи Натан, и го изправи да седне.

Натан подви панталона си и седна на каменния под на липсващата сграда, кръстосал крака. Сложи книгата до себе си. Свъси чело по типичния за един Рал начин и започна да оглежда внимателно лицето на Уорън. Отпрати с ръка Вирна и Джанет. Задържа Уорън изправен с помощта на мрежа. Придърпа се напред, докато коленете им се докоснат.

— Уорън — повика го с дълбокия си, властен глас.

Уорън отвори очи.

— Вдигни си ръцете напред.

Двамата едновременно повдигнаха ръцете си с разперени пръсти. Вгледаха се в очите си.

— Остави Хана си да се влее в пръстите ми — внимателно го насочи Натан. — Отвори седмата порта. Затвори останалите. Знаеш ли за какво говоря?

— Да.

— Това се казва добро момче. Тогава го направи. Ще стане по-лесно, ако ми помагаш.

Двамата мъже потънаха в мека, искряща светлина. Нощният въздух се изпълни с тихото жужене, извиращо от силата на тази светлина. Нямаше нито пламък, нито жега. Вирна не знаеше какво прави Натан. Остана някак слисана от действията му.

В Двореца на пророците той винаги бе оставал загадка. Още докато Вирна бе момиче, той й се струваше старец. Всички го мислеха за — меко казано — неуравновесен, дори най-великодушните Сестри.

В Двореца имаше такива, които вярваха, че Натан не притежава почти никаква друга дарба освен пророческа. Други подозираха, но така и не бяха сигурни, че е способен на доста повече, отколкото показва. Имаше и такива, които бяха толкова ужасени от него, че за нищо на света не биха влезли в покоите му в Двореца, въпреки че той през цялото време бе с Рада’Хан на врата. Вирна винаги го бе смятала за таралеж в гащите.

Сега тя наблюдаваше как този стар, развратен магьосник прави всичко възможно, за да спаси живота на мъжа, когото обича. От време на време светлината се усилваше у единия и почти угасваше у другия, след това се връщаше обратно, сякаш забравила нещо.

Уолш и Болесдън обикаляха около овалната каменна стена зад Натан, но другите наблюдаваха с широко отворени очи. Вирна не знаеше повече от Манда какво прави Натан.

Това, което я разтревожи най-много, бе, че в един момент двамата, с допрени колене и ръце, се вдигнаха на няколко сантиметра над земята. С облекчение видя как бавно се спускат обратно.

Натан плесна с ръце.

— Така! — обяви той. — Това би трябвало да свърши работа.

Вирна не можеше да си представи как подобно нещо би могло да настрои дарбата на Уорън.

Но Уорън я посрещна с широка усмивка.

— Натан, беше… невероятно. Главоболието ми се стопи. Чувствам се с толкова бистра глава, толкова жизнен!

Натан взе мастиленочерната книга и се изправи.

— И на мен ми хареса, момчето ми. На онази банда Сестри им бяха необходими близо триста години да направят с мен онова, което аз току-що направих с теб. Но те са нещастна категория. — Той хвърли поглед на Вирна. — Съжалявам, Прелате, нищо лично.

— Не съм си и помислила — отвърна Вирна и се спусна към Уорън. — Благодаря ти, Натан. Толкова се тревожех за него. Нямаш представа какъв товар ми смъкна от плещите.

Лицето на Уорън започна да губи веселостта си.

— Натан, сега, когато направи това за мен, виждам поясно, че… без да искаме, сме позволили на Джаганг да проникне в пророчество, което…

Натан изкрещя. Клариса изкрещя. Вирна замръзна. Усети нещо остро да се допира в гърба й.

Амелия бе забила дакра в задната част на бедрото на Натан. Ножът на Манда бе опрян в гърлото на Клариса. Джанет държеше оръжие в гърба на Вирна. Уорън замръзна, щом Джанет му се закани с пръст, а после и на двамата войници.

— Не смей да помръдваш нито мускул, Натан — каза Амелия. — Или ще изпусна своя Хан и още в следващия миг ще си мъртъв.

— Уорън е прав — каза Джанет. — Всъщност той снабди Негово Сиятелство с доста ценна информация.

— Амелия, Джанет! — изкрещя Вирна. — Какво правите?

Амелия се извърна със зловеща усмивка към нея:

— Изпълняваме волята на Негово Сиятелство, разбира се.

— Но нали се заклехте!

— На думи — да, но не и със сърцата си.

— Но можехте да се освободите от него! Можете да не му служите повече!

— Ако първия път ни бе казала истината — може би. Но след като опитахме веднъж и се провалихме, когато Ричард умря, Негово Сиятелство ни наказа. Не бихме рискували втори път.

— Не го правете — примоли им се Вирна. — Ние сме приятелки. Дойдох да ви спася. Не го правете, моля ви.

Закълнете се във връзката и ще сте свободни!

— О, скъпа, опасявам се, че не би могла да го стори. — Не беше гласът на Амелия, беше друго — гласът, който Вирна бе чула в собствената си глава — Джаганг. Изведнъж почувства, че трепери само при звука.

— А сега, скъпи ми доверенико, подай книгата. Двамата със Сестра Амелия ще си свършим още малко работа с нея.

Натан я подаде встрани. С другата си ръка — не онази, с която притискаше дакрата в крака му, Амелия я взе.

— Е — каза Натан, — ще ме убиеш ли, или какво?

— О, да, възнамерявам да те убия — каза Амелия с гласа на Джаганг. — Провали сделката ни, Господарю Рал. Освен това не ми харесва да имам подчинени, в чиито глави не мога да влизам. Преди да умреш, си мислех да ти покажа как един истински роб се подчинява на заповеди. Помислих си, че ще ти е приятно да видиш как прерязвам гърлото на малката ти сладка Клариса.

* * *

Дишай.

Калан издиша Плъзгата от дробовете си и подтиквана от бясна необходимост, вдиша чуждия въздух. Около нея се стовари нощта. Не си позволи да изпадне в шок от света около нея, от внезапните звуци, дошли до слуха й, не губи време да аклиматизира съзнанието си. Вместо това сграбчи каменната стена на кладенеца, за да се изстреля навън.

Посрещна я ужасяваща гледка — съвсем в унисон със звуците, които вече бе чула.

Със замаян от Плъзгата поглед възприе картината наведнъж — сякаш детайлите се стовариха едновременно в главата й.

В мига, в който го видя, разбра, че е Натан. Приличаше на Рал, а и Ричард й го бе описвал — висок, по-възрастен, с дълга бяла коса до раменете. Една жена бе опряла дакра в крака му. Калан бе чувала името й — Амелия — същата, която започна чумата. Видя и Вирна, зад нея имаше друга жена. Млад мъж стоеше като вкаменен. Трета, много красива жена, стискаше за накъдрената коса друга — това можеше да бъде само Клариса. Красавицата бе опряла нож в гърлото й.

Докато излизаше от кладенеца, Калан стана свидетел на последната част от разговора им и прекрасно знаеше чий е гласът, идващ от устата на жената, притиснала дакра в крака на Натан. Думата „скъпа“ й бе добре позната. Спомни си, че бе чула същия глас от магьосника Марлин, дошъл да убие Ричард. Беше гласът на Джаганг.

Картинката на амулета, който носеше Калан, се появи в съзнанието й.

„Означава само едно нещо, което е всичко — пронизвай. Веднъж решил да влезеш в бой, пронизвай. Всичко друго минава на заден план. Пронизвай.“

Обучението й при нейния баща-войн бе преминало по подобен начин. Убий или ще бъдеш убит. Не отстъпвай. Не изчаквай. Нападай.

Ричард бе полумъртъв. Нямаше време за губене. Нямаше време за размисъл. Беше решена. Пронизвай.

В един призрачен миг тя изхвърча от Плъзгата, измъкна късия меч от колана на войника, застанал наблизо, сниши се, прекатури се напред и когато се изправи, мечът вече разсичаше въздуха.

За секунда, преди другите да успеят да мигнат, Калан бе там. Трябваше да спре Амелия, преди да е освободила магията на дакрата си в Натан, защото това би било фатално за него. Мечът й проблесна като светкавица и се вряза в свивката на ръката на Сестра Амелия.

После изведнъж всичко се задвижи в бавен каданс. Калан видя всяко едно лице поотделно. Жената, която току-що бе ударила, Амелия, политна назад с писък. Мечът на Калан се завъртя бясно във въздуха, следвайки полета на жертвата. Вирна се извъртя, в ръката й проблесна дакра, насочена към изненаданата жена зад гърба й. Ръцете на Натан се стрелнаха към Клариса. Писъкът на Клариса разцепи нощта. Ръцете й се протегнаха към Натан. Младата жена, която я държеше за косата, изрева зловещо и яростно й разпори гърлото.

Калан видя фонтана кръв само миг преди Натан и младият мъж да избълват мощни светкавици. Стиснала меча си с две ръце, заби острието право в сърцето на Сестра Амелия, приковавайки я към земята още преди вторият войник да е успял да извади своя меч.

Дакрата на Вирна светкавично прободе онази зад нея. Едновременно с това двете светкавици настигнаха нападателката на Клариса, която избухна в червен ужас, още преди тялото на Клариса да докосне земята.

Кървавата баня бе извън всяко възприятие.

Като в сън Натан се добра до Клариса. Калан го изпревари и коленичи до безжизненото тяло. Гледката, която я посрещна, я зашемети.

Тя скочи на крака и се опита да спре Пророка с ръце:

— Късно е, Натан. Тя вече е при духовете. Не гледай. Моля те, не гледай. В очите й видях любовта, която изпитва към теб. Моля те, не я гледай в това състояние. Помни я каквато беше.

Натан кимна:

— Имаше добро сърце. Спаси много хора. Имаше добро сърце.

Той вдигна ръце. Насочи дланите си към тялото на Клариса. Избухна огън, който я обгърна за миг. Беше толкова ярък и сияещ, че тялото изчезна в центъра му.

— От светлината на този Огън, в Светлината. Лек път към света на духовете — прошепна Натан. Щом светлината угасна, от тялото бе останала само пепел. Натан се отпусна: — Останалите да ги ядат лешоядите.

Вирна пъхна дакрата обратно в ръкава си. Единият войник извади меча си от тялото на Амелия, докато другият прибираше своя в ножницата.

Младият мъж беше като в шок.

— Натан, съжалявам. Аз разтълкувах на Джаганг това пророчество и то му помогна. Не исках, но той ме принуди. Толкова съжалявам.

Проницателните, лазурни очи на Натан се спряха върху него.

— Разбирам, Уорън. Не си го направил от лошо сърце. Пътешественикът по сънищата е бил в съзнанието ти. Нямал си избор. Сега вече си свободен.

Натан издърпа дакрата от крака си. Извърна се към Вирна.

— Ти ми докара преследвачите, Вирна. Убийците. Но разбирам, че не си го направила нарочно. Понякога пророчествата излъгват опитите ни да ги надхитрим и ни хващат неподготвени. Понякога си мислим, че сме по-умни, отколкото сме, че можем да обърнем съдбата си, ако силно го желаем.

Вирна нагласи наметалото на раменете си.

— Мислех, че ги спасявам от Джаганг. Изобщо не ми мина през главата, че може да ти се закълнат, без да почувстват думите в сърцата си.

— Разбирам — прошепна Натан.

— Не знам какво става в главата ти, Натан. Всъщност Господарю Рал — Вирна погледна към мястото, където допреди малко бе лежало тялото на Клариса и където сега имаше само пепел. — Виждам обаче, че не си се променил. Пак докара смъртта на поредната от малките си курви.

Ударът на Натан запрати Вирна на земята. Челюстта й изтрака шумно. Във въздуха пръсна кръв. Уорън изкрещя, щом Вирна се строполи по гръб и повече не мръдна.

Спусна се към нея, оглеждайки я с безумни очи.

— Натан! Скъпи Създателю! Ти й счупи челюстта. Защо се опита да я убиеш?

Натан отпусна юмруците си.

— Ако се бях опитал да я убия, вече да е мъртва. Ако искаш да оживее, ти предлагам да се заемеш с лечението й. Чувам, че те бива. А и с това, което направих с теб тази нощ, би трябвало да свършиш бързо. Докато я оправяш, влей й малко мозък в главата.

Уорън се надвеси над Вирна, притискайки ръце в неподвижното й лице. Калан не каза нищо. Тя бе видяла любовта, изпълваща очите на Натан, когато той погледна Клариса. Бе забелязала и яростта му.

Натан се наведе и взе мастиленочерната книга, паднала на земята до тялото на Сестра Амелия. Изправи се и втренчи очите си, типични за Рал, в Калан. Подаде й книгата.

— Ти не може да си друга освен Калан. Чаках те. Пророчества, нали разбираш. Радвам се, че не закъснях. Нямаш много време. Занеси я на Господаря Рал. Надявам се знае как да я унищожи.

— Знаел е, когато е бил в Храма на ветровете. Когато си е тръгвал оттам, трябвало да остави цялото си познание. Но бе написал съобщение на дланите на ръцете си. То гласеше така: „Поръси бял магьоснически пясък на третата страница. Прибави едно зрънце черен магьоснически пясък.“ А после имаше три думи, които не знам какво означават.

Натан положи огромната си ръка на рамото й.

— Тези думи са трите хармонии — Реечани, Сентроси, Васи. Нямам време да ти разказвам за тях, но знай, че трябва да бъдат произнесени след белия и преди черния пясък. Това е важно.

— Реечани, Сентроси, Васи — повтори Калан, опитвайки се да запамети думите. Повтори си ги отново мислено.

— Ричард има и бял, и черен пясък, нали?

Калан кимна:

— Да. Така ми каза. Има и двата.

Натан поклати глава, сякаш изведнъж замислил се за нещо.

— И двата — промърмори той. После я стисна за рамото. — От пророчествата знам част от онова, през което е минал. Бъди до него. Любовта е твърде ценен дар, за да бъде изгубена.

Калан се усмихна.

— Разбирам. Нека добрите духове дарят с нея и твоето сърце, Натан. Не бих могла да ти благодаря достатъчно за това, че помагаш на Ричард и на мен. — Гласът й стихна: — Не знаех какво да правя. Нещо ме подтикна да тръгна насам.

Натан я прегърна. В този момент тя мислеше повече за неговата, отколкото за своята болка.

— Постъпи правилно. Може би добрите духове са те водили. А сега се връщай при него или ще загубим нашия Господар Рал.

Калан кимна.

— Убийствата свършиха.

— Убийствата тепърва предстоят.

Натан се извърна и вдигна двата си юмрука към небето. Те пламнаха в яростен пламък, който се стрелна на север. Калан проследи с поглед яркия лъч, затъмнил звездите, който се отправи на североизток.

Видя Вирна да се изправя с помощта на Уорън. Той избърсваше кръвта от излекуваната й челюст.

— Какво направи? — попита Калан Натан.

Той я изгледа продължително, после на устните му грейна лукава усмивка.

— Току-що изпратих на Джаганг неприятна изненадка. Дадох на генерал Рейбич сигнал за атака.

— Атака ли? Над кого?

— Специалните части на Джаганг. Те унищожиха Ренуолд. Сега се готвят да създадат нови проблеми в Новия свят, но не са наясно кой стои зад гърба им. Битката няма да е дълга. Пророчеството казва, че Д’Харанците ще се бият толкова ожесточено, колкото са се били винаги, и преди да изтече нощта, ще унищожат врага типично по Д’Харански — без капка милост.

Вирна вече се изправяше на крака. Калан никога не я бе виждала толкова хрисима.

— Натан, моля те за прошка.

— Не ме интересува…

Калан го спря с ръка и му прошепна:

— Натан, моля те, заради самия теб, изслушай я.

Той се вгледа в очите на Калан, после извърна яростния си поглед към Вирна.

— Слушам.

— Натан, познавам те отдавна. През целия си живот съм те познавала. Била съм свидетелка на неща, които… сигурно не съм разбирала. Мислех, че правиш всичко това заради самия себе си. Моля те, прости ми, задето излях яда си върху теб за нещо, за което аз бях виновна — че приятелите ми се обърнаха срещу мен — срещу нас. Виждам, че съм сбъркала в преценката си за истинските чувства между теб и Клариса. Тя те обожаваше и аз си помислих… Моля те да ми простиш, Натан.

Той изсумтя:

— Доколкото те познавам, Вирна, това сигурно е най-тежкото, което някога ти се е налагало да изречеш. Имаш прошката ми.

— Благодаря ти, Натан — въздъхна тя.

Той се наведе и целуна Калан по бузата.

— Нека добрите духове бъдат с теб, Майко Изповедник. Кажи на Ричард, че му връщам титлата. Отново ще се видим някой ден с него.

Той я хвана за кръста и я вдигна на стената на кладенеца.

— Благодаря ти, Натан. Сега разбирам защо Ричард те е харесал. Също и Клариса. Мисля, че тя е видяла истинския Натан.

Той се усмихна, но веднага стана сериозен.

— Щом се върнеш, трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.

— Искаш ли да пътуваш? — попита Плъзгата.

Стомахът на Калан се преобърна.

— Да, обратно в Ейдиндрил.

— Ричард наистина ли е жив? — попита Вирна.

— Да — отвърна Калан с наново избухнала паника. — Болен е, но ще се оправи, щом занеса книгата при него и той я унищожи.

— Уолш, Болесдън — махна им Натан и тръгна. Каретата! Да тръгваме.

— Но, Натан — обади се Уорън, — искам да науча за пророчествата. Искам да стана твой ученик.

— Истинският Пророк се ражда, Уорън, а не се учи.

— Къде отиваш? — провикна се Вирна след него. — Не можеш да си тръгнеш. Ти си Пророк. Не можеш да бъдеш оставен да се… искам да кажа, трябва да знаем къде си, в случай че имаме нужда от теб.

Без да се обърне, Натан посочи:

— Сестрите ти се намират натам, Прелате, на североизток. Иди при тях и не си създавай главоболия да ме преследваш. Няма да успееш. Сестрите ти са защитени от пътешественика по сънищата. Накарах ги да пренасочат връзката си към мен, докато Ричард бе в света на мъртвите. — Ако той оживее, можете да се върнете към него. Довиждане, Вирна, Уорън.

Калан притисна стомаха си с юмрук. Ако оживее? Ако?

— Побързай! — извика тя на Плъзгата. — Побързай!

Сребърната ръка се вдигна от кладенеца и я повлече към живачната маса.